Начало / Uncategorized / Неудачници ли са християните?

Неудачници ли са християните?

В своята драматична история християнството е понесло много укори, обиди и подигравки от всички посоки. Обвинявали са го в какво ли не – от най-чудовищните престъпления до незначителни неща, които биват силно преувеличени или са плод на умишлени манипулации. 

Едно от най-тежките обвинения е, че е религия на неудачници, убежище на хора, които са едва ли не непригодни за пълноценно участие в обществения живот. Много хора и преди, и сега са на мнение, че вярващите в Христос са прекалено чувствителни, непрактични мечтатели, „отнесени“ далеч от реалните проблеми и затова са социално непригодни – аутсайдери на всяко време. Те са особена категория хора, които с всички свои особености намират утеха и успокоение от стихиите на света само в Църквата. 

Но дали наистина е така?

Спасителят отправи към този грешен и покварен човешки род най-важния завет – на любовта. В Неговото Спасително учение „Бог е любов“ /1 Йоан 4:8/ и последователите му са длъжни да я излъчват навсякъде и във всичко.   

Житейските обстоятелства, различната среда са само неизбежни и дори необходими предизвикателства пред всеки убеден християнин, който има свят дълг да пръска Неговата светлина навсякъде, навсякъде, навсякъде… Синът Божи се обръща към всички нас със задължаващото „Вие сте светлината на света!“ /Мат. 5:14/, като по този начин ни издига на пиедестал високо над всички останали. Той ни поставя в едно велико призвание, превръща ни в посланици на небето в този груб и материален свят. Но заедно с това изисква от всяка душа, повярвала в него да превърне живота си в осъзнато служение на Бог и на хората. Всеки първо да се помири с Него, да Го призове като водач на пътя му и да се смири дотолкова, че не само да носи своя кръст по криволичещите пътеки на битието, но и да участва в носенето на кръстовете на околните. Нещо повече – да превръща тяхната болка в своя. Въздига ги до висотата на небесното служение и ги свлича надолу до бездната на земята. Призовава ги да служат не само на добродетелните измежду тях, но и на всички, включително и техните врагове. Нещо повече – лишава ги от всякаква земна защита със своето: „пращам Ви като овце сред вълци. Бъдете кротки като гълъби и мъдри като змии!“ /Мат. 10:6/. Поради това проблемът им с адаптацията им към стихиите на този свят е повече от сериозен. Той пронизва живота на вярващия и му полага някакъв особен печат в дълбините на неговата чувстителна душа. Превръща го в истинска драма, разгърната по неповторим начин. Защото християните няма как да се защитават така, както го правят всички останали. Не им е позволено да отговарят на злото със зло с всички произтичащи от това демонични проявления. На тях не им е позволено не само да нападат когото и да е било, но и да враждуват или отмъщават. Те няма как да използват целия този порочен репертоар от клюки, интриги, подлости, лицемерие и лъжи. Не може да отговорят на удара с удар и са длъжни да претърпят всичко, каквото Бог допусне с утехата, че всичко е пратено с цел тяхното лично спасение. Те не могат да оперират с инструментите на този свят. Нещо повече – длъжни са да се молят за всички и всяко добро и особено за тези, които са им причинили зло.   

Драмата на ранните християни е изразена по великолепен начин от свети апостол Павел: „злословени – благославяме, гонени – търпим, хулени – молим се. Станахме като измет за света!“ /1 Кор. 4:9/ е всъщност болезнената траектория на всеки вярващ в Христос. Битката е не срещу заобикалящите хора, които причиняват болка и ги притискат, а срещу падналите ангели. 

Това е изразено по възхитителен начин от св. ап. Павел: „Нашата борба не е против плът и кръв, но срещу началствата, срещу властите, против светоуправниците на тъмнината в този век, против поднебесните духове на злобата!“ /Еф. 6:12 /. Всеки един е в своята „невидима бран“ и е длъжен да се сражава храбро, смирено и… по правилата на Спасителя. От всеки обърнал се към Неговото учение се изисква да спазва Десетте Божии заповеди и да излъчва любов. А в този свят, това е равносилно на капитулация, отказ от борбата, нежелание да се сражава за своето място под Слънцето.

Много пъти  християните са получавали упреци, че „животът ще мине покрай тях!“, и че „не умеят да живеят истински“, което на практика означава, че упорито не искат да се потопят в завличащите стихии на агресията, покварата и задоволяване на низките си инстикти. Затова те са изтласкани далеч назад и настрани от другите далеч по-ароганти и настъпателни членове на обществото. Те са невъоръжени и дори безпомощни пред техните попълзновения. Оказват се в ситуацията на излишни, защото не искат да приемат правилата на тази кална борба, която е наложена едва ли не като задължителна по  волята на падналото човечество.

Христос е произнесъл присъдата над всичко това, заклеймил го с ясното: „целият свят изцяло лежи в злото!“/1 Йоан 5:19/. Тази невъзможност е изразена по един особено красноречив начин от един от най-бележитите изповедници на Светото Православие на 20 в., архимандрит Софроний Сахаров с прозрението му: „Бог ни е хвърлил в гигантска битка на вярата с неверието. Тя се води в неравни условия – ръцете и нозете ни са вързани – не смеем никого да поразим с огън и желязо!“/„Ще видим Бога какво си е.“/

Но тогава какво може да стори всеки един от нас? Как човек може да разчупи тази едва ли не фатална неизбежност? Отговорът е прост и ясен: да се уповава на Бога. Не само живо да вярва, а да разчита на Него във всеки един момент изцяло и навсякъде. Защото няма ситуация от която Той да не може да го избави. Не съществува изкушение, от което да не може да го освободи. Защото не просто има план за всеки, но и дълбок и мощен Промисъл за неговата и конкретно неговата душа. Той е пастир на всички нас и на всеки от нас поотделно. Затова нека всеки от нас отхвърли страха като любимо оръжие на дявола и разгори своята жива вяра в Спасителя, защото ни е казано чрез откровението на великия Павел: „Приемете Божието всеоръжение, за да можете се възпротиви в лош ден и като надвиете всичко, ще устоите!“ /Еф. 6:13/.    

А това „всеоръжение“ е всичко, което Светата църква носи като послание и лечение за болните души: „покаяние, помирение със съвестта си и особено приемане на светите Божии тайни – Тялото и Кръвта Христова и осъзнато участие в Светата Евхаристия!    

Само така може да се превърнем в истински воини Христови, които да не се вслушват в духовете на този свят, а да следват безсмъртния завет на Спасителя, с обещанието да бъдем с Него не само тук, в „долината на смъртната сянка“, но и в Царството Божие!

Автор: протойерей Ясен Шинев

Снимка: pixabay.com

За Ангел Карадаков

Виж още

Днес отбелязваме Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост

Прославата на св. Кирил и св. Методий като равноапостоли и велики християнски учители става в България още ...