Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Архиепископът на Южно-Сахалинск и Курилските острови Тихон е родом от град Воронеж. Той е духовник в благодатния регион Сахалин със своя суров климат в продължение на петнадесет години: първо като свещеник. Разговаряме с архиепископ Тихон за живота на жителите на остров Сахалин и на Курилските 
острови, било то православни или нерелигиозни; за проблемите, предизвикателствата и радостните събития на епархията, която тази година отбеляза двайсет и пета годишнина; и духовния състав на региона. Но преди всичко помолихме Негово Високопреосвещенство да говори за семейството си, тъй като всичките трима братя от семейството му са станали монаси и избират да служат на Църквата.
Трима братя – трима свещеници и монаси
– Ваше Високопреосвещенство, вие наследихте брат си Даниил, който сега служи като митрополит Архангелски и Холмогори, в епархията, която обхваща Сахалин. Вашият друг брат, Серафим, е игумен. Моля, кажете ни как родителите ви са отглеждали децата си, че всички те са станали свещеници?
– Бяхме отгледани в типично съветско семейство. Родителите ни, които са работили във фабрика, прекарваха толкова време с нас, колкото и всички други родители. Но за разлика от повечето съветски семейства, нашето семейство беше религиозно. Длъжен съм на баба ми по бащина линия, която ме е възпитавала духовно. В продължение на много години тя се молила на Всемогъщия, за да може поне един от внуците й да служи в Божия олтар – и нейните молитви бяха чути. Нашите родители живееха, работеха и ни дадоха пример как да се молим: след като се събудихме сутрин и преди да заспим вечер. Да приемаме Светото Причастие поне четири пъти годишно, по време на четирите пости. Преди началото на всяка учебна година да ходим на църква, да се молим и да вземаме причастие. Направихме го по някакъв бърз начин, почти тайно и без да го покажем. Това беше обикновено семейство; Живеехме като другите хора, без да отиваме до крайности и гледахме как живеят родителите ни. Обичайна, добра среда.
Удивително е, че срещнах много честни хора навсякъде – в училище, в техническия колеж и в университета. Имаше много повече честни хора от непочтени. Някои вярваха в Бога, други не вярваха, а други – на църковните. Общувайки с всички тези хора, аз доброволно и неволно научих много от тях: как да бъда мил, как да се държат правилно и т.н.
– Имали ли са свещеници сред приятелите си вашите родители?
– Да, баща ми имаше приятел на име Василий Тенков, инвалид, ветеран от Втората световна война, който впоследствие станал свещеник и служил в село Красная Долина на Курската епархия. Отец Василий често идваше да ни види преди и след ръкополагането. Приятелството между нашия татко и този свещеник ни вдъхнови да установим добри християнски връзки и със сигурност повлия на нашите решения. По-късно Господ благоволи да ни изпрати други прекрасни духовници. Така митрополит Зиновий/ Зенобий (Машуга; в схема Серафим) благослови брат ми, бъдещият митрополит Даниел, да учи в Одеската духовна семинария. Сега митрополит Зиновий се почита като светец. Несъмнено благословиите му оставиха своя отпечатък върху нас, тъй като съм сигурен, че светият йерарх винаги се е молил за онези, които са се обърнали към него. Казано със светски термини, последователност от „съвпадения“ в крайна сметка ни доведе до сегашната ситуация.
И, разбира се, имах желание да служа на Майката Църква от детството си, но моята мечта не се превърна в реалност, докато не завърших техникум, институт и след това работих във фабрика известно време.
– Въпреки това, без значение какво правят родителите, за да предадат вярата си на децата, наложително е човек да преживее лична среща с Бога. Но рано или късно младежите стават бунтари. И вашето семейство ли се е сблъскало с бунта на младежите?
– Не, нямах нищо подобно, защото нашите родители и баби имплантираха доверие в Бога в сърцата ни от ранна детска възраст. От друга страна, някога бях очарован от нещата от този свят.
– Можете ли да споделите някои от принципите на възпитание, които вашите родители са следвали?
– Нямаше нищо специално! Нашите родители живееха нормален живот. Ходеха на работа, на църква, трудеха се…
Може би ще се интересувате от история, свързана с моя поддиакон Василий, който има четири деца. Вярвате или не, той и съпругата му никога не са спорили и малките им деца дори не знаеха какво е кавга. Един ден най-малкото му дете, докато лежало на леглото, чуло съседите им да спорят през стената. Момчето решило, че родителите му са се карали и плачели. Виждате ли, има семейства, които външно се държат прилично и вътрешно не показват признаци на раздори. Макар да знам такава двойка, не знам рецепта за това. Освен това правилото в това семейство е да се правят отстъпки един за друг, а не да се доказва, че един или друг съпруг е прав. Вярвам, че това е правилният път на семейното образование. Ако искате принцип, и мисля, че това е основен военен принцип: просто направете това, което правя.
– Колко често родителите ви са ви водили на църковни служби? Идвахте ли преди началото на службата или точно преди евхаристията? Те наблюдаваха ли ви по време на услугите?
Нашите родители винаги ни водеха в църквата преди началото на службата. Когато тръгвахме, нашата любопитна съседка ни питаше къде отиваме и аз бих отговорил откровено (децата обикновено не могат да лъжат), че отиваме в църквата. Нито запазихме религиозната си вяра, нито се порицахме от религията си. Родителите ни научиха да пазим иконите и да се молим у дома. Бих казал, че това е обикновено добро семейство с „християнска ориентация“, също както има и „училища с английска ориентация“ в Русия. Освен това, ние спазвахме поста, макар че през тези години беше тежко: растителното масло ни причиняваше киселини, така че нашата диета във Воронеж се състоеше от краставици, домати, ориз и картофи. Но никой не беше гладен. Накратко, ние бяхме типично семейство, така че не мога да предложа никаква специална рецепта за християнско възпитание.
– Кой от вас първи избра съзнателно служението на Църквата?
– Митрополит Даниел. След армията, с благословията на Св. Зиновий, той влезе в Одеската духовна семинария, поемайки по този начин пътя на ръкоположеното служение.
– И кой беше следващият?
– Аз бях вторият, о. Серафим беше третият. Въпреки, че това не е от значение. Въпросът е, че трябва да сте наясно къде се движите. Днес много свещеници и особено техните съпруги първо се отдават на фантазията, а след това се оказва, че това поприще е много трудно, че не всички свещеници са изпратени в големите градове и не всички от тях могат да издържат.
– И не винаги имате късмет да имате добър епископ.
– Как може някой да има „нещастието“ да има „лош“ епископ? Как може човек да обиди свещеник, като го постави на „грешна“ енория?! Разбирам, че децата на свещениците могат да бъдат обидени, когато не им се осигури подходящо образование и медицинска помощ. Но свещениците служат, защото това е тяхното призвание.
– Нека се върнем на Сахалин. Дошъл сте тук след брат си?
–Да, направих го.
– Какви бяха впечатленията ви от Сахалин в сравнение с Воронеж?
– Контрастът беше голям и ми отне половин година, за да се приспособя към новия климат. По-рано имах телефонен указател с телефонни номера на много хора в него, но го използвах много рядко, тъй като си спомнях номерата наизуст. Но в Сахалин паметта ми започна да ме проваля, така че веднага забравих някои телефонни номера и дори имах трудности при набирането им – почвите и климатът оказаха влияние върху здравето ми.
Затова ми отне около половин година да се адаптирам към новите условия и новия начин на живот, в който нямам нито почивни дни, нито почивки, нито фиксирани работни часове. Въпреки това, това е част от служението на всеки свещеник, който отговорно изпълнява своите пастирски задължения. По мое мнение, женените свещеници имат много по-тежък кръст, защото освен основните им отговорности, трябва да се грижат за своите съпруги и деца, това е истински подвиг!
Следва…
