Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В преданието на народите, някъде от древността, са останали мисли, които постепенно са се превърнали едва ли не в неизменна истина.
Хората обичат да ги повтарят и прилагат за подходящи или неподходящи ситуации. Най-интересно е, че са възприети като непогрешими и едва ли не никой и никъде не може да ги оспори. Те са някаква обществена догма и всички други мнения изведнъж стихват пред техния „безспорен” авторитет.
Една от тях е мисълта “Vox populi vox Dei“/глас народен – глас Божи/. Но дали наистина е така? Винаги ли гласът народен и глас Господен? Когато един вярващ християнин обозре историята и духа на Стария завет, няма как да не забележи подвига на пророците. Тези необикновени духовни мъже, които безстрашно и с пълна жертвоготовност изобличават пороците на еврейския народ. Те са се превърнали в горещи факли, истински светилници по пътя към небесното царство и тяхното послание е огън и жупел за съвремениците им. Не само за онези, които ги управляват и властват над тях, но и над обикновения народ. Те сурово нападат падението на нравите и отстъплението от Духа в бита на всички слоеве на обществото. Особено за това, че са изоставили удобно истинското, вътрешно поклонение към Бог Отец и са се отдали на поклонение на чужди богове.
За това свое огнено дръзновение са изпадали за дълги периоди в немилост и дори са заплащали с живота си. Тяхното послание е несвоевременно, надсветовно и издигнато над преходноста на тогавашния ден. Те са били вразумителите на народа, тръби Божии, гласове Господни, изпълнени с Дух и истина.
Цялото това трагично противоречие продължава и в служението на св. Йоан Предтеча и Спасителя Христос. Светото Писание изрича ясно: ”Дойде Йоан, който ни яде, ни пие, а казват: бяс има. Дойде Син Човечески, Който яде и пие, а казват: ето човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници!” /Мат. 11:18,19/.
От векове насам хората предпочитат всеки житейски вариант, който им е удобен и лесно приложим към тяхното лично битие пред спасителния; злободневния пред надбитийния, преходният пред вечния. Те се боят да са изправят на пръсти, дори да се опитат да докоснат небето и да се доближат до неговото откровение. Просто защото трябва да нарушат своите изградени стереотипи, създадени върху рутината и задоволяването на личния интерес. Така подхранват собственото си его и не живеят, а просто съществуват. Потънали са в една особена мимикрия и така преминават ден след ден, посипали душите си с лепкавата кал на сивотата. Вярват дотолкова, доколкото им е изгодно и спазват заветите предимно външно, обредно и без искрена и гореща привързаност към техния дух и смисъл. Изповядват Бог с устните си, но не и със сърцата си. Затова са огрубели и изгубили чистата си съвест на синове и дъщери Божии.
Народът първо посреща Иисус като Месия в Йерусалим и застила палмови клонки пред Неговия Вход Господен, но твърде скоро, само няколко дена след това, забравя „Осанна” и изрича „Разпни го!” И всичко това с яростна настойчивост и неизразима категоричност, които достигат до себепроклятие.
Защото Иисус не е техния удобен водач, Който е дошъл не просто да ги поведе срещу Кесаря, а да им посочи пътя към Царството Божие. В духа на Своята историческа и духовна мисия не е очаквания революционер, а Син Божи, Спасител, Който с невинната си Кръв изкупва греховете на цялото паднало човечество. Цялото Му служение е надвремено и вечно, не просто вдъхновено, а винаги и във всичко свое боговдъхновено. Не само в посланията и наставленията, които е давал, но и в житейските срещи в Светите земи. Показателни примери за това са посещението при Закхея /”отби се при грешен човек” /Лук. 19:7/ и отказа му да заклейми жената-прелюбодейка /”който е безгрешен, нeка пръв хвърли камък върху нея.” /Йоан 8:7/.
Апостолското служение е продължение на тази линия от духовно неразбиране и телесно съпротивление на волята Божия! Особено ярка е тя в делото на великия Павел, изразено в неговото откровено: ”хулени – молим се, станахме като измет за света, измет за всички досега! /Кор. 4:13/
Тези покъртителни думи не се отнасят само за началстващите и силните на деня /книжници и фарисеи/, но и към целия народ, към всички, за които новоповярвалите са се превърнали в най-презряната част от обществото.
Житията на светците са ярко доказателство как тези благодатни мъже и жени със своята чистота и безукорен живот са се превърнали в мълчаливи изобличители на греховете на своите порочни съвременици. Те са живи камъни, икони Божии, и трептящи светилници по пътя към Царството Божие. Във всичко са се старали да изобразят Христос и като Негови подражатели са се опълчили против духовете на земята и са се пренесли в жертва пред олтара на Бога. Колко повече в наше време, когато религиозният мироглед е не само изтласкан встрани, но е и нескривано осмиван и подиграван като старомоден и ретрограден. Особено сега, когато в годините на тази нова преоценка на ценостите и замяна на истинските скрижали на духа със заместителите на модерната епоха, чиито дух е не само пошъл, но и откровено богопротивен.
Определяйки духа на настоящото време, един от известните боговидци на Светата Църква на 20 в., св. Паисий Светогорец печално изрича: ”Грехът сега е станал мода!”
Но какво може да стори православният християнин? Най-важното – да изповядва Светото Православие с мисли, думи и дела и да остане дълбоко предан на заветите на светите отци. Да пръска неговата светлина със своя малък, но трептящ пример и по този начин да се опитва да прогонва прегръдката на мрака.
Сега повече от всякога е нужно да въдвори в делата си завета на Спасителя: ”На първо място търсете царствто на Бога и неговата правда и всичко друго ще ви се придаде!”/Мат. 6:33/. Затова нека всички ние опростим живота си и се подчиним на Неговата воля и да молим за Неговата милост, като отхвърлим мамливите гласове, които ни връхлитат отстрани и отдолу, а да се вслушаме в тихия глас на майката Църква, която преподава глас Истински и глас Божи!
Автор: протойерей Ясен Шинев
