Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Няма по-голям грях от този, да не виждаш греха си. Не просто да не можеш да го осъзнаеш или обозреш в неговата дълбочина, а да не го виждаш изобщо. Това е най-болестното състояние на един християнин.
За невярващите, всичко е ясно. Те избягват да се взират в себе си, за да не останат насаме. Търсят поводи да се срещнат с други хора, сменят средата, търсят отдушници за обременената си съвест или потъват в измамната прелест на забавленията. И всичко това с една, единствена цел – да избягат от себе си. Затова и насочват взора си навън – за да не засегнат лесно уязвимото си Аз и да си самопричинят болка. И поради страха да преборят разрушенията в душата си.
Но това за последователите на Христа е недопустимо!
Първата проповед в Светото Евангелие и на Предтечата Йоан и на Спасителя е зов за покаяние. Ясен и пронизващ призив за помирение с Бога. ”Покайте се!” кънти във въздуха на цялата Христова мисия. Колко дълбока и искрена е великопостната молитва на Свети Ефрем Сирин: ”Господи, дай ми да виждам прегрешанията си и да не осъждам брата си!” Този велик мистик, за когото се говори, че за него да плаче за греховете си е това, което е за другите да дишат е осъзнал най-важното – че Бог иска промяна.
Но не някаква и до някъде, а цялостна, дълбинна, вътрешна, съкровена, извършваща се в „светая- светих„ на човешката личност. С която да съблечеш всичките си фалшиви одежди с които си се облякъл и сам „да разкъсаш ръкописанието на своите грехове”. Защото човекът е грешен! Защото е изгубил онова блажено състояние, което е имал в рая, след изгонването си от там, поради своето непослушание, в него са навлезли проклятието, смъртта и греха. Те са заразили цялото му естество и са го подложили на внушенията на падналите ангели.
Единственият начин да се завърне към него е да се помири с Твореца, чрез искрено съкрушение и сърдечно разкаяние. Всеки от нас, който твърди, че вярва и следва Христос, трябва да изживее своята лична и съкровена „метаноя”. Да се опълчи и бори със стария си човек, да пресушава блата и да ги превръща в градини, да премества реки и издига планини. От падението на своето нищожество да вдигне взора си нагоре и потърси спасение в пътя към Небето. От личната си непълнота да се отправи към пълнотата на Бога.
Ние всички имаме това неизразимо съкровище и пример, Богочовекът Иисус, Синът, който ни помирява с Отца. Той е нашият мост и посока към Царството Божие. Много Свети отци са се молили само за един, единствен дар – да виждат греха си. Милостивият Бог да им даде време да обозрат в цялата му дълбочина и болезненост и да се разкаят от сърце. Будували са, плакали са по цели нощи и дори в дневните си послушания са виждали прегрешенията си и едно са искали да бъдат помилвани на Божия съд. Повтаряли са неизброим брой пъти: ”Господи, помилуй!” или „Прости, ми Господи, прости ми, честни отче!” и са намокрили с горчиви сълзи земята под нозете си! А Бог, виждайки свише това непрестанно покайно настроение, е изпращал своята бликаща благодат, с която те изцерявали не само наранените си души, но и всички, които са идвали при тях и искрено са ги молили за помощ. Заповядвал е на ангелите си да ги пазят във всичките им вътрешни терзания и им давал Своята непобедима защита! Колкото по-близо са били до Христа, толкова повече са осъзнали своята пълна немощ! Истински богатият знае, че е беден. Осъзнал е, че всичко, което има, дължи на Него, а от него са само греховете!
Един от най-великите молитвеници и терапевти на Светото Православие, свети Григорий Палама, обичал да повтаря своята любима молитва: ”Господи, просвети моята тъма!” Бил е пронизан от съзнанието за своята греховност и нищожество и е знаел, че всичко, което има, дължи на Неговата благодат. А ние, непрогледналите, затова толкова много съгрешаваме и често изпадаме в осъждане, защото избягваме да виждаме греха си. Съвсем удобно отместваме вниманието си навън и към другите, за да се отдалечим от нашия малък ад, личен апокалипсис, в който трябва да обгорим напълно! Колко излишни грехове бихме спестили и колко преобразяваща благодат бихме придобили!
Много опитни изповедници, монаси и свещеници, препоръчват по време на вечерното молитвено правило, православният християнин да преглежда всичко, което е изживял в рамките на един Божи ден. По този начин да анализира внимателно къде, какво е сторил, или е трябвало, но не го е сторил и да го представи на Бога! Така да изпитва съвестта си и така да може не само да се помири с Христа, но и да види какво да подобри в своя духовен живот, в нестихващата стихия на „невидимата бран„. Да освети себе си в Неговата светлина и въздъхвайки да продължи напред по пътя към Царството Божие!
Затова да не се страхуваме да изпитваме себе си, а да търсим дълбоко мрака в нас и да чистим кладенеца на своята душа. По детски искрено и откровено да навлизаме в своята вътрешна стаичка и шепнем „Грешен съм, Господи!” като не забравяме думите на свети Йоан Лествичник: ”На Страшния съд няма да гледат кой какви чудеса е сторил, а дали се е разкайвал за греховете си!”.
Автор: протойерей Ясен Шинев
