Начало / Uncategorized / Плачат ли свещениците?

Плачат ли свещениците?

В един от своите разкази, известният български хуморист Чудомир цитира щекотлива мисъл, плод на народното предание: ”От кантонер – пот и от поп– сълза”. Тя изразява по ясен и категоричен начин битийната невъзможност тези понятия да бъдат свързани или съотнесени едно към друго.

Но наистина ли е така? Плачат ли свещениците? Проливат ли сълзи, така,  както обикновените хора, тогава когато извършват своите свети духовни задължения и особено в отношенията с миряните или просто онези, които се обръщат към тях, за да отслужват каноничните треби. Широко е разпространено е мнението, че те са служители на съответната митрополия, носят раса, имат особен статут в обществото, въртят кадилници и говорят на някакъв особен език. Четат и пеят, красиво или не с определена заучена интонация и се държат по твърде различен, почти неразбираем за околните начин. Те гледат някак си по един особен доста странен, служебен поглед, неспособен да изразят цялата гама от чувства и емоции на другите хора. Едва ли не, имат поведението на артисти, които на тяхната сцена и пред своя публика изнасят своя личен спектакъл. Фразите им изглеждат заучени и изглеждат обикновено студено и незаинтересовано, явно неангажирано към истинските болки и радости на онези, които се обръщат към тях. Надянали са върху лицата си специфични маски, смес от дистанция, лицемерие и зле прикрита досада. Сякаш не изживяват онова, за което са призвани и призовани. А всъщност далеч не е така… 

 Истината е, че свещениците също плачат и проливат сълзи, както останалите, нормални хора.

И дори, представете си, изживяват и дълбоко преживяват нещата. Носят дълбоко в себе си туптящия пулс на човешката драма. Христос, Спасителят на падналото човечество, основател на Светата Църква и главнокомандващ на своята армия, също е плакал. Не само в мигове на велико изпитание в духа на Богочовешката Си мисия /както при молитвата в Гетсиманската градина и на Жертвения Кръст/, но и в отношенията Си с околните. Това е плод на Неговата и човешка природа, защото е сходен във всичко с нас, освен в греха. Покъртителна е сцената пред пещерата при Лазар, когото по чудодеен начин възкресява от мъртвите. Светото Писание свидетелсвува: ”Иисус се просълзи. Тогава иудеите казаха: ”Гледай, колко го е обичал!” /Йоан 11:35,36/. Лазар от Витсаида е бил не само негов близък, но и приятел, човек, който искрено и сърдечно е поканал в своя съкровен свят. А темата е предадена от свети Йоан Богослов, Негов „любим ученик„. И Христос е проявявал пристрастия и имал любимци към кокретни личности и точно и специално към тях, при все Своята безгранична и бликаща Любов като баща и учител към последователите Си.

Светите отци от различни времена също са проявявали симпатии към определени хора, в по-голяма степен в сравнение с другите и не само са ги допускали в храма на своето сърце и са споделяли съкровени неща с тях, но и са носили болките и скърбите им и са плакали, когато са ги загубвали. А свещениците, дори и да нямат този ореол на святост, също се разчувстват искрено, допускат някого по-близо до тях и страдат и плачат при техните немощ или загуба.

Те са офицери Христови, Негови съслужители, разпоредници на Неговите неизследими тайни и неделима част от Светото Му Пречисто Тяло – Светата Църква! Имат своите немощи, мигове на проявен гняв, раздразнение, досада или силна симпатия. Нещо повече – дори са способни да проявават страсти или… да се влюбят. В душата си свещениците, носят и рая и ада, трагичния сблъсък на ангели и демони и нищо човешко и мъжко не им е чуждо. Те изживяват цялата гама на чувствата, още по-драматично и болезнено от другите. Сетивата им са обострени много по-силно и изкушенията им са несравнимо по-драматични в сравнение с другите хора. Те са посланици на Небето, които имат духовна власт да „свързват и развързват и на небето и на земята„, но и в тях тупти този преходен свят. Те са проводници на Божията благодат и живеят на границата на вечното и преходното, небесното и земното и преживяват сблъсъка между духа и материята по необикновен начин. Всеки от тях носи даровете на Духа Светаго и има свой неповторим стил и почерк. Разчувстват се и дълбоко страдат по погребения и панихиди на малки деца или познати и изживяват тръпката на страданията на техните близки. Изживяват чисто човешка умора и имат своите „гранични състояния”, на тъга, разочарованияи безпокойство. Имат своите малки победи и отстъпления. В още по-голяма степен от Спасителя са способни да извикат „О, роде неверен и развратен, докога ще бъда с Вас и ще Ви търпя!” /Лук.9:41 /.     

Когато свещенодействат се преобразяват и по тях като живи въглени преминават сблъсъка на падналата човешка природа и преобразяването и възраждането от Духа Светаго.

Те не са артисти, а личности с дълбоки сърца и широки умове, икони Христови, при все чисто човешкото им недостойнство. Тяхното пастирско служение е като въже, опънато над бездната.                                                                                                                   

Нещо необяснимо е душата на свещеника, неговото сърце, което тупти и иска да предаде волята Божия чрез най-великия дар – жертвената любов на Сина! Те я носят като печат в сърцето Си и я предават на всички, близки или далечни от тях – с постъпки, дела или просто молитви. Затова трябва да се уважава техния пастирски труд, който е реален и несвоевременен, изпълнен с разум и особена мистичност и пропит от диханието на Духа Светаго. Те са светилниците по пътя на истината и светлината и пътеводители към заветното Царство Божие!

Автор: протойерей Ясен Шинев

За Ангел Карадаков

Виж още

Премиера на „Да бъдем тук. Беседи по радио „Свобода“ от отец Александър Шмеман на Пролетния панаир на книгата 2024

На 26 май (неделя) от 17:00 ч. в Литературния кът на Пролетния панаир на книгата ...