Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В един от своите разкази, известният български хуморист Чудомир цитира щекотлива мисъл, плод на народното предание: ”От кантонер – пот и от поп– сълза”. Тя изразява по ясен и категоричен начин битийната невъзможност тези понятия да бъдат свързани или съотнесени едно към друго.
Но наистина ли е така? Плачат ли свещениците? Проливат ли сълзи, така, както обикновените хора, тогава когато извършват своите свети духовни задължения и особено в отношенията с миряните или просто онези, които се обръщат към тях, за да отслужват каноничните треби. Широко е разпространено е мнението, че те са служители на съответната митрополия, носят раса, имат особен статут в обществото, въртят кадилници и говорят на някакъв особен език. Четат и пеят, красиво или не с определена заучена интонация и се държат по твърде различен, почти неразбираем за околните начин. Те гледат някак си по един особен доста странен, служебен поглед, неспособен да изразят цялата гама от чувства и емоции на другите хора. Едва ли не, имат поведението на артисти, които на тяхната сцена и пред своя публика изнасят своя личен спектакъл. Фразите им изглеждат заучени и изглеждат обикновено студено и незаинтересовано, явно неангажирано към истинските болки и радости на онези, които се обръщат към тях. Надянали са върху лицата си специфични маски, смес от дистанция, лицемерие и зле прикрита досада. Сякаш не изживяват онова, за което са призвани и призовани. А всъщност далеч не е така…
Истината е, че свещениците също плачат и проливат сълзи, както останалите, нормални хора.
И дори, представете си, изживяват и дълбоко преживяват нещата. Носят дълбоко в себе си туптящия пулс на човешката драма. Христос, Спасителят на падналото човечество, основател на Светата Църква и главнокомандващ на своята армия, също е плакал. Не само в мигове на велико изпитание в духа на Богочовешката Си мисия /както при молитвата в Гетсиманската градина и на Жертвения Кръст/, но и в отношенията Си с околните. Това е плод на Неговата и човешка природа, защото е сходен във всичко с нас, освен в греха. Покъртителна е сцената пред пещерата при Лазар, когото по чудодеен начин възкресява от мъртвите. Светото Писание свидетелсвува: ”Иисус се просълзи. Тогава иудеите казаха: ”Гледай, колко го е обичал!” /Йоан 11:35,36/. Лазар от Витсаида е бил не само негов близък, но и приятел, човек, който искрено и сърдечно е поканал в своя съкровен свят. А темата е предадена от свети Йоан Богослов, Негов „любим ученик„. И Христос е проявявал пристрастия и имал любимци към кокретни личности и точно и специално към тях, при все Своята безгранична и бликаща Любов като баща и учител към последователите Си.
Светите отци от различни времена също са проявявали симпатии към определени хора, в по-голяма степен в сравнение с другите и не само са ги допускали в храма на своето сърце и са споделяли съкровени неща с тях, но и са носили болките и скърбите им и са плакали, когато са ги загубвали. А свещениците, дори и да нямат този ореол на святост, също се разчувстват искрено, допускат някого по-близо до тях и страдат и плачат при техните немощ или загуба.
Те са офицери Христови, Негови съслужители, разпоредници на Неговите неизследими тайни и неделима част от Светото Му Пречисто Тяло – Светата Църква! Имат своите немощи, мигове на проявен гняв, раздразнение, досада или силна симпатия. Нещо повече – дори са способни да проявават страсти или… да се влюбят. В душата си свещениците, носят и рая и ада, трагичния сблъсък на ангели и демони и нищо човешко и мъжко не им е чуждо. Те изживяват цялата гама на чувствата, още по-драматично и болезнено от другите. Сетивата им са обострени много по-силно и изкушенията им са несравнимо по-драматични в сравнение с другите хора. Те са посланици на Небето, които имат духовна власт да „свързват и развързват и на небето и на земята„, но и в тях тупти този преходен свят. Те са проводници на Божията благодат и живеят на границата на вечното и преходното, небесното и земното и преживяват сблъсъка между духа и материята по необикновен начин. Всеки от тях носи даровете на Духа Светаго и има свой неповторим стил и почерк. Разчувстват се и дълбоко страдат по погребения и панихиди на малки деца или познати и изживяват тръпката на страданията на техните близки. Изживяват чисто човешка умора и имат своите „гранични състояния”, на тъга, разочарованияи безпокойство. Имат своите малки победи и отстъпления. В още по-голяма степен от Спасителя са способни да извикат „О, роде неверен и развратен, докога ще бъда с Вас и ще Ви търпя!” /Лук.9:41 /.
Когато свещенодействат се преобразяват и по тях като живи въглени преминават сблъсъка на падналата човешка природа и преобразяването и възраждането от Духа Светаго.
Те не са артисти, а личности с дълбоки сърца и широки умове, икони Христови, при все чисто човешкото им недостойнство. Тяхното пастирско служение е като въже, опънато над бездната.
Нещо необяснимо е душата на свещеника, неговото сърце, което тупти и иска да предаде волята Божия чрез най-великия дар – жертвената любов на Сина! Те я носят като печат в сърцето Си и я предават на всички, близки или далечни от тях – с постъпки, дела или просто молитви. Затова трябва да се уважава техния пастирски труд, който е реален и несвоевременен, изпълнен с разум и особена мистичност и пропит от диханието на Духа Светаго. Те са светилниците по пътя на истината и светлината и пътеводители към заветното Царство Божие!
Автор: протойерей Ясен Шинев
