Начало / Uncategorized / От болест към лечение

От болест към лечение

Само преди няколко години, една от най-известните наши писателки, Свобода Бъчварова изрече нещо, за което всички ние си струва да се замислим. Тя заяви следното: ”Светият Дух е изоставил българите!”        

Тази констатация е толкова тъжна и печална, че няма как да я пропуснем, без да се опитаме да я коментираме или да анализираме истинската причина за нея. Тя е като неприятна диагноза, с която дори без да искаме да се съгласим, трябва неизбежно да се съобразим. В нея няма омраза или зле прикрито презрение, а е плод на дългогодишни наблюдения в духовната сфера, от творец с достатъчно голям и успешен белетристичен опит. Разбира се, че Светия Дух няма как да напусне някого, ако самият той съзнателно и дълбоко личностно не се отдалечи от него. Бог никого и никога не изоставя, ако той не Му обърне гръб. Ако не го отхвърли с мисли, думи и най-вече с делата си.

Още повече, че редовно се отслужват свети божествени литурии, принася се Безкръвната Жертва на Нашия Господ Иисус Христос и в манастирите, храмовете и параклисите се четат акатисти, молебени и частни молитви. Духовниците като „ръце и нозе„ Христови извършват своите  задължения, преподават чрез светите тайнства на народа ни Божията благодат. Но ние сме от дълги години в духовна криза. Нещо повече в състояние на почти непрестанна духовна депресия. Нашето чисто и Свято Православие, което е истинско съкровище и историческо достояние е някъде в периферията на народностното ни съзнание. Населението почти винаги го свърза единствено с битийните му форми. Това са посещенията в храма /дори не на самите богуслужения/ само по време на големи празници, шумно празнуване на имените дни и всичко друго относимо с извършването на треби – опела, панихиди, венчание или водосвети и освещаване на домове и офиси.           

Липсва истинскотото духовно разбиране, туптящия пулс на вярата, но не вярата въобще в нейния абстрактен вид, а живата, настойчивата, преобразяваща, която съзижда, оживотворява, твори. Тази, която е като извор от жива вода и напоява нашата изсъхнала и напукана почва.   

Винаги ли сме били такива? Толкова нехайни, немарливи и небрежни към чистото откровение на Светата Църква? Винаги ли сме проявявали тази особена сивота, хладност и пъчти пълна незаинтересованост към заветите на Христовото учение?      

Какво е станало с този народ, който веднага след Покръстването изживява не само подем, но и истински духовен разцвет? Защо пресъхнаха изворите, които превърнаха България от езическа страна в цъфтяща християнска градина, пълна с ухаещи цветя. Няма дори и сянка от „държавата на Духа„ /според академик Лихачов/, в която е имало няколко мощни просветителски школи, които пръскаха светлина и пращаха просветители и на другите народи?

Защо в тази преди неповторима градина сега има толкова много тръни? Много просто – защото тези, които са призвани и призовани да се грижат за нея не полагат истински гореща грижа и не я плевят, наторяват и засяват. Нейният стопанин, Всемогъщият Бог им е предал всички средства за това. Той великодушно им е връчил ключа за нейния вход и предал умението и дори изкуството как да го направят. Но ленивите, нехайни, нещо по-лошо – незаинтересовани от бъдещето й работници, не правят почти нищо, за да я обработват. Затова няма как тя да даде добри и зрели плодове. Затова и реколтата е бедна и оскъдна и тя стои някак си встрани и изоставена от пътя. Тези гости, които идват при нея и остават за дълго или малко, с въздишка споделят нейното окаяно и дори жалко състояние. Работниците в нея се държат като истински наемници и с безчувственото си отношение към всичко, което им е щедро предоставено само предизвикват гнева на търпеливия стопанин. Най-страшното е че всеки миг могат да понесат гнева на стопанина, които в притчата за талантите, се обръща към нерадивия слуга: ”С твоите уста ще те съдя, лукави раби, ти знаеш че съм жесток човек, вземам което не съм турил и жъна, което не съм посял..!”/Лук.19:22/. Защото работниците са заровили дара, забравили обещанията, които са дали, когато са го получавали. Настоящото ни състояние е отражение на нашето отстъпление. 

Но откога е така?  Единствено петвековното османското владичество е виновно за нашата духовна нищета? Малко преди Освобождението от него, бележитият дипломат и философ Константин Леонтиев, който е изпълнявал дипломатическа мисия в Цариград пише в своите записки, че от всички балкански народи българите са онези, които най-малко свързват своето настояще и бъдеще със Светата Църква. Споменава за хладноста, неангажиранотото отношение на някогашните наши предци към съкровеното учение на Спасителя. През 30-те години на 20 в. един от големите боговидци на Балканите, свети Николай Велимирович, който искрено е ценял и обичал нашия народ и неговите традиции с топлина и болка се обръща към него със статията си ”Пази вярата си, българино брате!”. В нея той откровенно пита „Гори ли още кандилото на вярата в душата ти? Има ли още елей в кандилотото, българино брате?” И с горчивина говори за трите вятъра, които опустошават народната душа: на неверието, маловерието и кривоверието.

Веднага след това за около половин век следват пораженията на реалния социализъм в най-суров вид, а след това неговите още по-тежки последици – една либерална демокрация, която не приближи нашия народ към светата православна вяра, а я отдалечи. Другите народи, които също бяха зад „желязната завеса„ бързо се осъзнаха и се върнаха към изворите на своите вероизповедания и особено това са отнася за нашите братски православни страни. Те изживяха истинско духовно възраждане и не само, че възродиха школите си, но и излъчват светли имена на богослови, монаси и свещеници, които като светилници огряват наоколо. В нашия дух я няма тази пламеност, вдъхновение, порив към чистата и свята православна вяра, любов към традицията, стремеж към духовните цености, завещани веднага след приемането на християнството.

Ние сме тромави, мудни, липсва ни ревност към водене на активен духовен живот. Лесно изпадаме в малодушие и уклончивост към основни въпроси, засягащи нашата душа. Склонни сме да размиваме и дори заменяме изконите завети на Светото Православие с други християнски или дори нехриянски учения. Потънали сме в болна мистика и езотерика, които са пътища, водещи към ада. Всички православни процеси вървят вяло, непоследователно, липсва добре изградена организация и приемственост и се разчита на отделната личност на духовника или богослова.

Затова нека всички, които сме призовани да бъдем на Божията нива и клира, богословите и целия български народ, и сме част от общото тяло Христово в България, да дадем най-доброто от себе си за духовното възраждане на нашето общество.

Нека призовем Духа Светаго и се молим, искрено и с чувство на болка, но и несъмнена надежда за бъдещето си. Да се почерпим от богатството към спасителните тайнства на Светото Православие, преоткриване на неговия неизтощим съкровен заряд и насочим към спасителните му завети и към помирение с Бога и особено преоткриване на тайнството на Светата Евхаристия! Това е единственият начин да се изцери болната душа на нашия древен и мъдър народ! Само така, чрез и в Христа Спасителя, чрез Неговите Тяло и Кръв можем да възродим унилия си дух и да превърнем нашия опустошен двор в цъфтяща градина!                

Нека не забравяме завета на Митрополит Климент от 14.02.1893 г.: ”Казах Ви по-преди и сега ще кажа, че няма по-голямо зло, което би могло да се нанесе на народа ни от това да не пазим и не зачитаме вярата му, да посягаме на Православието. Да не забравяме никога: Има Православие у нас, има и български народ, няма Православие – няма български народ!”

Автор: протойерей Ясен Шинев

Снимка: pixabay.com

За Ангел Карадаков

Виж още

Отец Стилиян Табаков: Св. Андрей Първозвани е проповядвал по нашите земи

„Искам да подчертая един факт, на който ние българите не му обръщаме внимание. Фактът, че ...