Начало / Коментар / Евхаристията в живота на християнина

Евхаристията в живота на християнина

На 26 октомври в храма на Руската православна църква „Св. Йоан Кронщадски“ в Хамбург, Германия, се състоя лекция на професора от Московската духовна академия Алексей Осипов на тема: „Евхаристията в живота на християнина“. Предлагаме ви първа част от лекцията на проф. Осипов, а в скоро време очаквайте и втора й част. 

Самата дума “Евхаристия” означава „Благодарение”. А да се благодари може по различни начини. Можем да кажем на човека: „Благодаря, много благодаря!” – и да се отдръпнем. Можем да благодарим със своето поведение, с делата си.

Неслучайно е казано: „Приятел в нужда се познава”. И действително истинското приятелство се състои и се осъществява не на маса, а когато в живота се случват някакви сътресения, болести, скърби и нещастия. Тогава се познава приятелят. Наистина ли той е готов да отдели част от своето свободно време или от заплатата си? Да отдаде част от душата си? Приятелството се познава не в думите, а в делата.

И ето и Евхаристията. Благодарение към кого е това? Към Бога, към Христос. Той казва: „Обича Ме – което значи и благодари Ми – този, който изпълнява заповедите Ми”. А какво си мисля аз? „Ще почета нещо, ще ида на църква, ще запаля свещичка, ще запиша за поменаване, ще отида под епитрахила на изповедника, ще дам отчет на извършените грехове, ще се причастя, ще направя каквото се иска от мен, а ще си живея така, както на мен ми харесва, Господи, а не така, както Ти казваш”.

Виждате ли, ние често свеждаме Евхаристията само до самия факт на причастяването. На практика фактът на причастяването без факта на живота по Заповедите се обезценява напълно. Дотолкова може да бъде обезценен, че може да придобие точно противоположен характер. Да си припомним Тайната вечеря – апостолите се причастяват от самия Христос. Всички се причастяват, външно – всички, но в действителност – не всички. Свети Йоан Златоуст, говорейки за Тайната вечеря, директно казва, че с това късче хляб в Юда е влязъл сатаната. Оказва се, че външно той се е причастил, а по същество какво се оказва?

Това е като: на пир – приятели, а в беда – „Не Ви познавам”. Така и тук – може да сме въцърковени, да причастяваме децата си и даже да не се боим, че можем да се окажем сред тези, за които св. апостол Павел пише страшно: „Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста“ (1Кор. 11:26-30). Ето това е! А никой не казва за това апостолско предупреждение. Слушаме само, че трябва да се причастяваме често и колкото се може по-често.

Евхаристията е най-силното лекарство, което човек може да приеме. В нашия болен век ние всички слушаме за това колко опасно може да бъде пиенето на някои лекарства, ако не спазваме всички условия по приема им. Например има лекарства, които се превръщат в отрова, ако човекът е ял нещо мазно, да речем. В такъв случай ние казваме веднага: „О! Благодаря, че ми казахте!”. И повече никога не пием лекарството така. А Евхаристията или Причащението са такива неща, че отнасяйки се с тях небрежно, ние можем да повредим себе си катастрофално.

Говорим за Благодарението. Благодаря ли аз с целия си живот, когато пристъпвам към причастие със самия Бог, Който е жестоко пострадал? Тези, които са гледали „Страстите Христови”, навярно са се разтреперили. Помня колко много хора излязоха от киното поразени, защото са били забравили какво е Кръстът, превръщайки го едва ли не в някаква естетическа дрънкулка.

Веднъж бях в Йерусалим. Към мен дойде група наши свещеници, които ме познават. „Алексей Илич, хайде да се снимаме пред Кръста!” – предложиха те. Знаете ли какво им отговорих: „А вие щяхте ли да искате да се снимате, ако на този кръст е била разпъната вашата майка? Или вашият баща?”. Всички замлъкнаха, отидоха си…

Ние сме загубили смисъла и значението на Разпятието, на Христовия кръст. Къде е нашата благодарност? Колко често нашата вяра е разпиляна дотам, че от нея е останала само някаква външно приятна естетическа дрънкулка и нищо повече. Красив ритуал, красиви служби, красиви одежди, действия, които по нещо приличат на театрални… Това е нещо друго…

Митрополит Бенджамин (Федченков), който дълго живял зад граница, а после се върнал в Съветска Русия и там починал, пише: „На нас ни е скучно в храма, нас и в храма трябва да ни развличат”.  С удивление чух веднъж думите на един американски протестант, който каза: „при нас в църквата трябва да развличаме всички, иначе хората няма да идват”. Църквата там е вместо театър, представление и ако не е такава, то никой няма да ходи на църква. Аз бих казал: нека по-добре да не ходят и да не лъжат самите себе си, ако ходят само заради органа или камбаните; с Бога на иргички да си играят. И това да се нарича Благодарене?

Къде е Евхаристията? „Обича Ме този, който изпълнява заповедите Ми”. Не у този човек, който прибягва до Причастието, не осъзнавайки в действителност своята греховност, който не се кае – не просто да дава отчет за греховете си пред духовния отец, а да не може да се покае в който и да е момент от живота си: осъдил е някого – „Господи, прости ми!”, –  който не следи за себе си, не изразява своята благодарност на Христос за тези страдания, които Той е понесъл. При такова положение то в най-добрия случай ние се причастяваме напразно. В най-лошия става това, за което предупреждава св. апостол Павел.

Причастявайки се, човек приема в себе си самия Христос. Това е най-великото Тайнство, което може да бъде на земята: човекът се съединява с Бога не само духовно, но и телесно, човек става единокръвен с Бога. Когато се причастява една майка, която кърми бебе, то и бебето се причастява чрез нея, тъй като майката става единокръвна и единотелесна с Христос в Причащението. Духовното състояние на децата зависи от духовното състояние на родителите. Св. Игнатий Брянчанинов пише на една майка: „Вашата добродетелност ще привлича Божието благословение върху Вашия син; а за Вашите прегрешения над него може да се разрази Божият гняв”. Това той пише на православна християнка, която причастява детето си, но над него може да се разрази гневът Божий. Много е важно да се знае – докато детето е още малко, още не може да осъзнава много неща, не може да разбира още Божиите заповеди, означава много за него духовното състояние на неговите родители. Състоянието на техния ум, на сърцето им, чистотата на техните души определя това, което ще се случи с детето им. За децата можем да не се тревожим, сам Христос е казал за тях, че „на такива е Царството Небесно”. Но когато причастявате детето, а после него, чистото, го пускате в „помийната си яма”, то тогава понасяте отговорност – това е грях, заради който „има много немощни и болни, а и умират доста“, по думите на св. апостол Павел.

 От нашето състояние зависи както ползата, така и вредата, която ние можем да нанесем на нашите деца с такова формално отношение към Тайнството. Нерядко ние искаме Причащението не за спасение, а „да не боледува детето, да спи по-добре, да не капризничи” – като езичници. А светите отци са казали с какъв страх Божий трябва да подхождаме към това най-велико Тайнство, което ни е дал Христос.

Тайнството е като двуостър меч. Може да отсече всяко зло, но може и да привлече всяко зло. Там, където не благодарим на Христос със своя живот по Заповедите Му, където няма покаяние, там внимавайте да не се разрази Божият гняв – и към нас, и към децата ни. Колко често ние с нашата неразумност и невежество си докарваме много повече вреда, отколкото полза, въпреки че ни се струва, че постъпваме благочестиво, но всъщност как постъпваме… формално, с повърхностно благочестие. В езичеството е важно точно това: какво да направим, на кого, къде и как. Християнството казва: важното е не да правиш, а да се промениш. „Дай ми сърцето си!”, казва Христос. Може външно планини да преместваш и в това време да си с дявола. Същността на християнството е в покаянието, в промяната на нашето духовно състояние. Външните признаци са важни за езичниците: „На кой светия сега да се помоля за избавяне от алкохолизъм? – „На св. Богордица Неупиваема чаша. Казанската и Иверската за това няма да помогнат”… Ето до какво са се докарали някои „православни езичници”. Оказва се, че външно, по форма оставаш 100% православен човек, въцърковен, и в същото време – 100% езичник. Да избави Бог от това езичество, от това поклонение на чисто външната страна на църковния живот! Не всички разбират за какво трябва да се молим. Не за къщи, за блага, а за избавяне от греха на завистта, тщеславието, лицемерието и други страсти. Без внимание към своята душа, без борба нищо няма да се даде на човека. Царството Божие се взема с усилия. Бог обича този, който изпълнява заповедите Му, който се кае, осъзнава се като грешник и не осъжда другите. „Осъждам всички, аз съм по-добър от всички!” – ето показател за гордостта в мен. А Бог се противи на гордите, а на смирените подава благодат.

Биография:

Проф. Алексей Осипов е изтъкнат руски богослов, публицист, лектор и педагог; заслужил професор от Московската духовна академия, доктор по богословие, проповедник, член на Руската академия на науките. Нагаден е от Българската православна църква с орден „Св. Климент Охридски “ I степен през 1978 г. Пише както на теми от сферата на литургиката, така и нравственото и библейско богословие.

Превод: Нели Иванова

За Ангел Карадаков

Виж още

Необходима ли е моногамията в съвременния свят?

Митът и неговото разобличаване Мит: Моногамията е остаряла. Религиозните изисквания за вярност са имали смисъл, ...