Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В началото на 80 г. на 20 век, един от най-бележитите изповедници на Светото Православие, йеромонах Серафим Роуз, сподели наблюдение, което прозвуча като диагноза за състоянието на миряните в различните енории на територията на Съединените американски щати. Той заяви, че православните християни се делят основно на две групи.
Първите имат ревност, но нямат търпение. А вторите са подчертано търпеливи, но не проявяват ревност в изповядването на вярата си. Тези негови думи са изцяло относими и към състоянието на православните християни към настоящия момент. Тези, които имат ревност, редовно посещават богослуженията, участват в различни инициативи, купуват и четат духовна литература и проявяват всякакъв вид енорийска и лична активност. Нещо много по-важно – стараят се с дела да заслужат спасението на душите си, заразяват другите със своето дръзновение и проявяват искрен стремеж към лично благочестие. Много често, това са хора, които са навлезли в Светата Православна църква от различни протестантски движения, харизматични общества или са се избавили от блатото на езотериката. Те искат бързи духовни резултати и правят всичко възможно да пръскат даровете, които са получили от Бога. Те горят и изгарят от личното желание да служат и проповядват, превъзмогвайки всичко по пътя си. Прегърнали са дълбоко в себе си завета на Спасителя: ”Да бъде според вярата ви!” /Мат.9:29 /. Носят в жилите си небесния огън и са истински посланици на Небето в този свят. Но… им липсва търпение. И това се превръща в сериозен проблем в духовното им развитие. Защо?
Защото Христос изисква от последователите си свето търпение. Пламъкът на вярата, искреността на вярата много бързо може да загасне, ако не бъде проявено постоянство и упоритост, мъжество и последователност по възприетия път. Добрият духовен ритъм изисква реално школуване, не само през горнилото на страданията, но и издръжливост и задълбоченост. В противен случай, може новоповярвалият да отстъпи пред всяко по-сериозно изпитание и дори да преустанови посещенията си в храма и изостави всякакви верови навици. Има реална опасност да „прегори” и изгуби жив интерес към християнството и дори да напусне кораба на спасението – Светата църква. Във висша степен това е изразено от забележителния теоретик и прагматик на Светото Православие на 19 в., свети Теофан Затворник, които казва: ”Охладяването на ревността става поради излишното напрежение на душевните сили!” Прекомерната ревност, изявена не по разум, довежда до свръх емоционална натоварване, което довежда подвизаващия се до състояние „до ръба”, които се характеризират с обострена чувствителност, лесна ранимост и откровена невротичност. Затова от особено важно значение е присъствието на опитен духовен наставник, още от самото начало на започването на духовния живот. Именно той като опитен кормчия да преведе кораба през различните плитчини и подводни рифове, които са неизбежни в предприетото пътуване. Неговата молитва ще укроти ветровете, разсъдителността му ще угаси излишната разпиляност на ума и разпаленост на духа и разгорещяването на плътта и… ще продиктува най-добрия ритъм за спасяващия се. Ако душата е предразположена към опиянението на гордостта, ще я смири, а ако е склонна към униние, ще я мотивира и изпълни с реална воля за преодоляване на всички трудности. С наставник, новоповярвалият ще скъси пътя си, ще си спести най-големи и дълбоки разочарования и ще получи благодат от Бога, заради проявеното послушание.
Втората група са онези миряни, които вече имат изграден ритъм, с оформени верови навици, но се подвизават някак си хладно, рутинно и сиво. Те не носят пламъка на жива вяра и не проявяват особено вътрешно напрежение, а и външно дръзновение. Не носят никакво послание към никого. Не желаят нищо да доказват или да спечелят някоя душа. Те плуват като лодки по течението, носени от него, а гребците в тях, дори не правят опит не само да променят, но и да ускорят курса. Те не са изживели патоса на „обръщането” във вярата. Душите им не познават онзи религиозен възторг и необясним шемет, който е вид чаровна лудост, която носи в себе си, личната победа над старото виждане за света. Сякаш никога не са чували думите на великия Павел: ”Духом бъдете пламенни!” /Рим. 12:11/. Не са преосмислили ценностите си и не познават стихията на истинската „метаноя”. Обикновено са израснали в семействата на православни родители и от тях са получили подтиците, навиците и поведението си в Светата църква. Не се трогват от църковните новини, изстинали са за всякакви дискусии и инициативи и нещо по-лошо – те се подвизават на границата на „топлохладността”. Те имат нужда от събуждане, вдъхновение, порив, разтърсване, защото състоянието им не само не радва Бога, а дори е неприемливо за поведението на едни достойни християни. Намират се в състояние на духовна ленност и нехайство. Приличат на въглени в пепелта, които просветват, но не светят, греят, но не топлят. Застинали са…
Дай Боже, всеки от нас да съчетае ревността и търпението! Да постигне сплавта между порива и твърдостта. Както на фронта, най-добрите войници са тези, които имат висок боен дух и са издръжливи в походи и изпитания, така и в духовния живот най-достойните, които се подвизават в „невидимата бран” се стараят да имат жива, искрена вяра и проявяват търпение в изкушенията, които Бог им изпраща.
Ние, всички сме болни от вирусите на греха, но да помним, че при всичките ни немощи и отстъпления, най-добрата рецепта за бъдещето ни изцеление е сплавта от тях, невидима, но свята смесица от тези християнски добродетели. Така ще бъдем истински воини на Христа, които не ще се страхуват от нищо по пътя за Царството Божие! Амин!
Автор: протойерей Ясен Шинев
