Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Колко силно и не в добра посока се е променил религиозният живот на човечеството, животът на вярващите хора от времето на Спасителя насам! Ние слушаме днешния евангелски откъс (Лк 10:25-37 – бел. ред.) и като че ли нищо от него не оставя следа у нас.
Случващото се ни се струва естествено: някакъв човек идва, пита нещо Спасителя. Той му отговаря: съблюдавай заповедите; и му дава пример как трима човека са срещнали някого, попаднал в беда. И само един от тях се погрижил за него. И на нас всичко ни е ясно. Когато се грижат за нас, на нас винаги ни е ясно.
Но искам да обърна вниманието ви не върху самата притча, а върху нейното начало. Един човек идва при Иисус и Го пита: „Какво да направя, за да наследя живот вечен?“.
Издребнили сме въпросите си към Спасителя за изминалите две хилядолетия. Ние, влизайки в храма, не питаме какво да направим, за да наследим вечен живот.
Ние питаме: „а как да постъпя с еди-кого си; а как да оправя семейните си отношения; как да възпитавам децата си; нужно ли е да си направя операция; струва ли си да емигрирам; а може би другата работа ще се окаже по-добра?”.
Всеки път задаваме на Бога въпроси не за Бога, а за самите себе си. Ние играем с Бога на тото, като искаме да уцелим 5 от 35 или 6 от 49. За петнадесетте години на моето свещеническо служение мога да изброя на пръстите на едната си ръка случаите, в които дошлият човек пита: „Как мога да служа на Бога? Как да Му угодя? Какво да направя, за да наследя живот вечен?”. Буксуването в самите себе си води до това, че губим способността да виждаме и чуваме Христос, когато Той ни посещава. Нашето четене на Свещеното писание е четене по допирателната. Ние се изморяваме, дразним се и, неполучавайки отговор, бягаме. И това бягство, тръгването е още по-нелепо от невдъхновеното идване.
Как да се измъкнем от този нездравословен кръг? Нужно е да изберем макар и един ден, или няколко дни, или седмица, и да отложим, изцяло да отложим всякакви размисли за собствените проблеми. И ще се убедим, че тези проблеми са като изкуственото мляко – то и да стои половин година отворено в хладилника, с него не се случва нищо, не се разваля. И тези проблеми не се претворяват в нищо, защото те не означават нищо.
Всеки от нас като подрастващ вероятно е бил в такава ситуация: скараш се с някого и си мислиш, че това ще е за цял живот, загубил си приятел. А после всичко се връща по старому, всички са се помирили и кавгата вече не се и помни. За какво са били всички тези силни преживявания? Защо е трябвало да се губи толкова време за обмисляне на този пуст конфликт? Няма го. Всичко е минало, изчезнало е. Трябва да си кажем: „Нямам проблеми днес”. Всичко у нас ще се противи: „Как да нямам проблеми, как да нямам? Трябва да заработвам, да печеля и не просто да печеля, а много да печеля.” И така нататък.
Но ако това състезание продължава, то Бог никога няма да се свърже с нас. Ние ще Го възприемаме все така като невидим за нас изпълнител на нашите желания. И тогава, рано или късно, ще преминем към безверието. Защото не стига, че е невидим, ами и не изпълнява всички желания от списъка ни.
А в опита ни да служим на Бога ние преживяваме най-щастливите минути в своя живот.
И връщайки се към ежедневната си работа, ще се убедим, че част от тези проблеми, за които са били тежките ни мисли, се решават от само себе си в резултат на това, че ние сме отделили за Христос не просто време и пари, а сме пожертвали себе си. За колкото можем – за ден, за час, за два, но изцяло. На другото Христос не е съгласен.
Автор: Протойерей Александър Абрамов
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Нели Иванова
