Начало / Интереси / беседи / Какво да правим, за да израснат децата ни искрено вярващи християни?

Какво да правим, за да израснат децата ни искрено вярващи християни?

Един от най-острите проблеми непрестанно занимава ума на всеки църковен човек, който има деца: как да направи така, че децата му да израснат духовно здрави и дълбоко въцърковени?

Не е нужно да се правят социологически проучвания, за да се види колко бързо от храмовете изчезват младежите, които по-рано всяка неделя заедно със своите родители са участвали в богослужението.

Общата домашна молитва, енорийските неделни училища, семейното четене на Свещеното писание – нима всичко това не е достатъчен по ефективност „арсенал” за осигуряване на гарантирана среща на детето с Христос? Това ще бъде предмет на нашите разсъждения.

На мен като човек, непознаващ от ранна детска възраст благословението на църковния начин на живот, винаги ми е било много интересно да разпитвам близките ми свещеници, които не са първо поколение предстоятели пред Божия престол, какво се е случвало в техните семейства, как са ги възпитавали, как те са възприели вярата и благочестието. Ако обобщим тези наблюдения, ще изплуват някои повече от интересни особености.

Първото, което ми се наби в очите, това е почти пълната липса на принуждаване към молитва.

Не, не става дума за това, че в ​​семейството никой никога не се е молил. Просто молитвата се е възприемала като нещо съвсем вътрешно, интимно, което не може и не трябва да се случва според „начертан график“ или „изискване“. Строго задължаване от страна на родителите за това, от определена възраст децата да прочитат всички утринни и вечерни молитви или даже част от тях, в тези семейства не е имало.  Същевременно родителите, по начало, почти винаги чели цялото молитвено правило, а децата редовно виждали това. Понякога (различно в отделните случаи) децата са участвали в молитвата. При това семейното молитвено правило могло да бъде много по-кратко и се състояло от няколко любими на семейството църковни песнопения, които били изпявани заедно.

В едно такова семейство целият ритъм на живота на бащата бил изцяло подчинен на молитвеното правило, буквално по часове: сутринта – утринното правило в установеното време, вечер в 21:00 часа – вечерното. Който искал, се присъединявал, който не – не бил осъждан и още повече – не бил порицаван и наказван. Естествено, на богослужение ходело цялото семейство и затова въпросът „да отида или не?” преминавал в областта „да остана сам вкъщи или заедно със семейството си да отида в храма?”. При това почти винаги децата отивали в храма не в самото начало на богослужението – нещо, което изобщо не било  пречка за тяхното причастяване. Представете си – родителите не изпитвали особено вътрешно напрежение и от това, че подрастващите им деца все още не знаели на изуст например „Символът на вярата” или вечерните молитви.

Второто е отношението към поста (тук всичко се оказа различно).

В някои семейства децата са се хранели със същото като възрастните – т.е. съблюдавали всички изисквания на църковния устав; в други на децата им били позволени изключения, чиято граница била повече от подвижна. Във всеки случай, нарушаването на поста не се възприемало като смъртен грях, заради който неизбежно следва физическо и духовно наказание.

Третото и най-интересното е, че децата на практика не са получили специално „религиозно образование“.

Тогава от неделните училища нямало и следа, а за православни гимназии дори не мечтаели. Ако в някое от семействата веднъж седмично прочитали нещо от „Закон Божий“ на Слободски, това вероятно е бил почти максимумът на вътрешносемейната религиозна просвета. Така и не чух нито за ежедневно четене на житията на светиите, нито за съвместно обсъждане на библейски текстове, нито за някакви „назидателни семейни четения“.

Вече усещам как в душата на благочестивия читател се разраства ураган от възмущение: „Ето го! Това е либерално-отстъпническото духовенство на новото течение, изконните устои на църковния живот искат от корен да измъкнат!“

Парадоксът е в това, че от тези семейства абсолютно всички деца са станали ако не свещеници и монаси, то хора наистина благочестиви и дълбоко обичащи Христовата църква.

Някой веднага е отишъл в семинария, друг е постъпил в институт, създал е семейство и с течение на годините се е озовал в сан на свещеник. Всичко е много различно, но всичко е напълно в рамките на християнското благочестие. В крайна сметка всички те са израснали истински християни, съблюдаващи постите, редовно причастяващи се и неизоставящи сана дори в най-критичните ситуации на остри вътрешноцърковни конфликти. Възможно е това да е повече от субективна картина, създадена в ума от общуването с доста тесен кръг духовенство.

Но ако се вгледаме как вчерашните неофити днес се опитват да „окомплектуват напълно“ своята представа за благочестие на потомството си, не може да не забележим съществената разлика, която съществува между подходите за това в традиционните свещенически семейства.

В края на краищата, качеството на християнския живот изобщо не се определя от степента на поста и честотата на посещенията в храма, нито от количеството и дори от качеството на молитвите, които се четат ежедневно, нито дори от познаването на историята на всички чудотворни икони и специализацията на светците по отношение на чудотворната помощ, а от нещо съвършено различно.

И ето какво – може би това е най-важният въпрос, който всеки трябва да си задава, да намери отговора и намирайки го, добре да помисли доколко педагогическата практика на благочестието в неговото семейство въвежда – или напротив, извежда – това „съвършено различно”, но и „най-важно”.

Автор: Протоиерей Павел Великанов, настоятел на подворието към Троице-Сергиевата лавра, главен редактор на портала „Богослов.ру“. 

Източник: foma.ru

Превод: Нели Иванова

За Ангел Карадаков

Виж още

Да слушаме духовните си наставници – проповед за св. Николай Мирликийски

„Слушайте вашите наставници, и им се покорявайте; защото те непрестанно се грижат за вашите души, ...