Начало / Uncategorized / Доц. Павел Павлов: Дядо Борис Неврокопски беше пример за това как трябва да се живее вярата

Доц. Павел Павлов: Дядо Борис Неврокопски беше пример за това как трябва да се живее вярата

На 7 ноември Богословският факултет организира панихида и среща-разговор в памет на Неврокопския митрополит Борис по повод 70 години от убийството му и 130 години от рождението на приснопаметния архиерей. Защо и как богословската академична общност у нас съхранява паметта за този митрополит и как да бъде съхранена паметта за делото на митрополит Борис, разговаряме с доц. д-р Павел Павлов от Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.

– Богословският факултет организира среща-разговор и панихида за Неврокопския митрополит Борис. Това се прави за първи път в новата история на Богословския факултет – да се окаже такова внимание към Неврокопския митрополит Борис. На какво се дължи това почитане от страна на академичната общност у нас?

– Богословският факултет, от поне последните години, се опитва да възстановява в паметта си по-важните и отци основатели, както и дейци на Българската църква, които по един или друг начин са участвали в живота на Църквата и в живота конкретно на Богословския факултет. В тази връзка бяха направени много чествания на протопрезвитер Стефан Цанков, на проф. Николай Глубоковски. През тази година, само преди няколко дни имахме едно честване на проф. д-р архим. Евтимий Сапунджиев – 75 години от неговата кончина. В тази връзка Богословският факултет не остава безучастен и към тези кръгли годишнини, които имаме тази година, свързани с паметта на приснопаметния Неврокопски митрополит Борис. Това именно са 130 години от неговото рождение и 70 години от тази ужасна кончина – убийството на дядо Борис. Извършено на 8 ноември 1948 г. 

Дядо Борис е архиереят, който извършва първата св. литургия и първото богослужение, литургино богослужение в параклиса на Богословския факултет, през 1939 г., когато е поставен антиминсът в ноосветеният тогава параклис, посветен на св. Климент Охридски, в Богословския факултет. 

За нас, той, подобно на другите наши отци основатели е изключително важна личност в историята на факултета, но не е само това. Впечатляваща е и много важна за паметта на Богословския факултет, както и на Българската църква изобщо е тази мъченическа кончина на дядо Борис Неврокопски. Всички убити и проляли кръвта си за вярата си в Бога и обичта си към България трябва да бъдат помнени и споменавани, и подобаващо почитани от всички не само православни християни, но и от всички българи. Това е наше твърдо мнение и затова и ние без колебание организираме и панихидата, както и този възпоменателен разговор в памет на дядо Борис Неврокопски. 

– Това честване и отбелязване, което е по повод мъченическата кончина на митрополит Борис и неговата годишнина от рождението, минават и под знака на това, че през 2016 г. Св. Синод започна процедура по канонизация на митрополит Борис, която всъщност ще бъде и първата канонизация на духовници след идването на социалистическия режим у нас. Как върви тази процедура по канонизация на митрополит Борис?

– И това е изключително важно. Тази постъпка на Св. Синод, сякаш беше фокусирано вниманието върху Неврокопския митрополит Борис. Нашият стремеж, на Богословският факултет е подобни начинания от страна на Св. Синод на БПЦ-БП, да направим едно църковно прославление, една църковна почит да отдадем към приснопаметния Борис Неврокопски. Не толкова да фокусираме някакво публично внимание върху неговата кончина или върху неговото рождение, а по-скоро да направим наистина един истински църковен помен в памет на дядо Борис. Да се знае, че подвигът на мъчениците не е забравен, че в днешно време това е много важен пример, че почитането на светите мъченици изобщо и конкретно на мъченика Борис Неврокопски е изключително важно за нас. Не толкова за него. Прославлението и паметта към отминалите поколения и към нашите примери за святост, защото предните околения са изключително важни за нас самите. Важно е за нашите студенти, важно е за бъдещето на България и на Българската църква, както и на Богословския факултет. Това са водещите примери, иначе и канонизацията, и процесите, които текът около прославлението на Неврокопския митрополит Борис, текът в руслото, в което тече и живота в България и Българската църква. За някои може би това е бавно, за други естествено. Ние знаем, че според силите, с които разолагаме и според възможностите всеки се опитва да помогне това да се случи, защото ние го желаем наистина от сърце. 

– За Българската православна църква, вие като историк, можете по-добре да кажете какъв е примерът, който дава митрополит Борис в своя живот? 

– Ако го сравним с митрополитите от предните поколение и особено от поколението на самия дядо Борис, той е един изключително скромен човек по това, което аз съм успял да проуча и сравнявам с живота на другите митрополити и архиереи от Българската църква от онова време. Той е преди всичко, в моето лично разбиране, е бил учител. Учителят в Българската църква. Човекът, който обръща много внимание на младите. Той е учител в Бачковското свещеническо училище, в Пловдивската духовна семинария, ректор на Софийската духовна семинария. Неговите изследвания за българското училище, за необходимите реформи, които трябва да се направят. Неговият пророчески взор по отношение на българското образование, са нещо изключително. Освен това той е изключително чувствителен по отношение на неправдите, на нечовешките деяния, които се случват в рамките на целия XX в. и особено в рамките на Първата, Втората световна война, на това, което се случва между войните.

Това е може би най-нечовешкото време в последните 2000 г., откакто Христос е дошъл и има Църква и християнство на тази земя. 

Неговият пример и неговите слова и текстове са на човек, който е изключително чувствителен към трагедията на съвременния човек. Това мен изключително ме впечатлява, както и неговият невероятен патриотизъм. Това е може би и по-малко известно, но човек, като се позанивама малко и се опита да проучи, отиде да посети родното място на дядо Борис, проследи неговия път от семейството през Цариградската семинария. През неговото висше богословско образование и по насетне, ще види в този път движението на един невероятен родолюбец, който не се бие в гърдите, а просто наистина обича България. Това е моето дълбоко впечатление и неговият мъченически подвиг е едно невероятно съчетание на вяра в Бога, обич към отечеството и на непримиримост с неправдите на този жесток свят на XX в., който дай Боже да не се повтаря повече. Също и на изключителна църковност и на един стремеж и желание да спазва по възможност най-високото ниво на канона – да не се допускат свещенослужители, които биха били срам и позор за Българската църква, да се следи за порядъка, за изрядното богослужение, за високото образователно ниво на свещениците, за този благочестив порядък в българските църкви. На всичко това е един събирателен образ дядо Борис Неврокопски. Наистина велик архиерей от своето време. 

Това е сложно време, много трудно за анализиране в две изречения. Промяна на политически режими, на ориентация, на курсове, на смяна на мир с война и пак война и после пак някакъв мир, който обаче е свързан с липса на свобода и с тоталитаризъм, с изкореняване на вярата. Много е трудно човек да стои изправен в едно такова време, а дядо Борис Неврокопски е един невероятен пример за това как един обикновен човек от едно затънтено село в Македония, който е преминал през образователните институции на Българската църква и е станал архиерей на славната Българска църква. Той е пример за това как трябва да се държи в едно такова сложно време един архиерей на Българската църква.

В този смисъл дядо Борис заслужава много повече от малките стъпки за почитание и памет, които ние му отдаваме.

– Наричали са го „Съвестта на Българската църква“. Какво означава да бъдеш съвест на църквата?

– Това определение междо другото и за други хора се е чувало. Това е едно много красиво, литературно определение, но да бъдеш съвест на своето време и на своята църква означава да си изключително буден, да си скромен, да си реалист, да осъзнаваш до къде се простират силите и възможностите и твоите, и на твоите събратя. Също и да знаеш евангелските завети на Господа и колко е важно те да се спазват. Народът или друг да те определят като будна съвест, това е изключителна чест. Дядо Борис беше от това поколение, което именно трябваше да пренесе от XIX в., от епохата на великите ни възрожденци, от епохата на първите църковни дейци в България – на Екзарх Антим и това първо поколение, което възстановява и Българската църква. През следващото поколение на тия църковни дейци, които ,стояха и успяха да пренесат тези възрожденски традиции в смисъл на възстановяване на това предание за Българска църква, народ и държава от Средновековието насам. Той беше от това поколение, което пренесе тези от третото, можем да кажем, поколение след възстановяването на Българската Екзархия, които се родиха в рамките на Българската църква, бяха образовани от българските църковни образователни иституции и след това имаха тази участ, този кръст да понесат в своето време кръста на независимата Българска църква в XX в. и то в едно изключително сложно време, когато войните поглъщаха всичко, когато си отидоха стотици хиляди млади български, главно мъже, във войните без да оставят семейство, без да могат да се подвизават в манастир или да се разгърнат като учители, труженици, земеделски стопани в България от началото и първата половина на XX в. 

В едно такова време трябваше да служи дядо Борис и неговия пример и служба бяха на най-високо ниво. Може би и за това той трябваше да заплати с живота си. Няма по-голяма любов от тази да отдадеш душата си за своите приятели, както казва Господ. Винаги се сещам, когато си мисля за дядо Борис именно за тези думи от евангелието. 

– Какво е наследството, което дядо Борис оставя на Църквата на Неврокопската епархия и въобще на България?

– Заветът на дядо Борис, според мен, е свръзна първо с вярата като една изключително важна ценност за българина или без вяра българинът няма свое лице, своя идентичност. Че вярата е изключително важно нещо и не се продава за една печена кокошка, както казваше един учител от македония Йордан Хаджиконстантинов. Изключително важно е да се обича отечеството и то не като тази патетика на някакъв, приповдигнат литературен патриотизъм, а с дълбочината на цялото същество на човека. Да не се предава вярата и отечеството каквото и да ти струва, да не се страхуваш, да не се боиш от големите промени, които се случват в твоя живот, а такива в живота на митрополит Борис се случиха поне три, четири. Това е твърде много за един живот и човек трябва да стане като ветропоказателя или като слънчоглед, за да се нагажда според ситуацията и силните на деня. 

Дядо Борис беше изкючително праволинеен, за да може да просъществува в едно такова време. Но той ни завеща именно тази вяра и любов – вяра в Бога и любов към отечеството и тази безпрекословна праволинейност и спазване на ценностите на християнското живеене на евангелския закон. А това е твърде много, за да те остави светът да просъществуваш дълго в неговите рамки, в неговия живот.

– В контекста на разговора ни и за това, че трябва да помним дядо Борис и да не го забравяме. Как всички ние, които ще чуем за него, ще прочетем за него и ще разберем повече неща за живота му, можем да помогнем за запазването на неговата памет и за това тя да бъде предавана и на другите поколения?

– Всеки със своето усещане и разбиране за дядо Борис Неврокопски. Всеки със своето съпричастие към прославлението на дядо Борис, към това да разбере и да схване подвига и трудния кръст, който има един български духовник в това сложно време от средата на XX в. Мисля, че това е въпрос на общо  отношение и на целия български народ, включително и на Българската църква към мъченичеството и светостта от една страна и от друга страна е въпрос на личното израстване на всеки един християнин и българин. Човек, който разбере, чуе, помоли се и спомене дядо Борис в тези дни, когато се навършват 70 години от убийството му на 8 ноември 1948 г.  в едно петричко село. Това е един личен и общ път. Личен на всеки един от нас и същевременно всеобщ път на една църковна общност. Една църковна общност живее не толкова само с миналото, но и с едно минало, което прави настоящето и е гаранция за бъдещето. А такива хора, като дядо Борис са изключително важни днес. Не толкова за някакъв патетичен пример за младите и за бъдещите поколения, а колкото за възстановяване на това предание, което не е загубило своите носители и представители в най-тежките години на XX в. Това е много труден път, но пък много благороден, много истински дълбинно християнски. Става въпрос за ценности, за памет, за почит, а не толкова за някакво геройство и за някаква идеология. 

С доц. Павел Павлов разговаря Ангел Карадаков. 

Заглавна снимка: Дневник

За Ангел Карадаков

Виж още

Духовниците в Косово заплашени от депортация

На 8 ноември представители на правителството в Косово заплашиха сръбските православни монаси и свещеници, живеещи ...