Начало / Uncategorized / Къде е любовта?

Къде е любовта?

Живеем във време, в което любовта изстива. Но не любовта въобще, изтъквана като заявена някак си абстрактно и отвлечено от пулса на битието, а любовта като даденост и белег на препускащия ден, на миговете на връхлитащото настояще.

Съвременният свят свикна да я прокламира навсякъде и във всичко като размит ориентир на невидимия свят, но с това той не само не стана по-добър и одухотворен, а още повече се отдалечи от нейната велика и съкровена роля в напрегнатото ежедневие на човека. Хората привикнаха да им се говори за нея, но да не я виждат, да им я сочат като цел, но да не я усещат като вибрация, около себе си. Постепенно свикнаха с това обществено лицемерие, с особения двоен стандарт за преоценката й като ценност в отношенията си. Това е диагнозата за болестта на този свят, който ни притиска и опустошава непрекъснато с обсебващите претенции към всяка вярваща душа.            

Но за християнството това не е нещо, което трябва да бъде наречено ново или непознато за неговата доктрина. Спасителят ясно е изрекъл присъдата си над този вечно объркана и отдалечена от истините на духа реалност – “…целият свят лежи в злото.” (1Йоан 5:19). Учението на Христос  винаги е било противовес на всичко това, рецепта за изцерение на болестите на препускащото време. 

Истинският проблем, обаче, се проявява тогава, когато поразено от недостиг на жива вяра, се е предало на стихиите на този заклеймен от Христос свят, изгубило е истинската си евангелска чистота и постепенно се е сляло с него, отдалечавайки се от самото себе си.         

Изречено по друг начин – тогава, когато християнството изгубва любовта!    

Да бъдеш християнин, това не означава просто да бъдеш един благороден и добър човек, защото често и атеистите и езичниците са такива. Измежду тях има прекрасни хора, искрени приятели и добри партньори.   

Да си християнин на практика означава да бъдеш милостив, състрадателен, да умееш да се издигаш с духа си над злобата на деня и да превъзмогваш себе си, побеждавайки демони и страсти. Въпрос на дълг е да превръщаш болката на другите в своя, да се радваш с ония, които се радват и да плачеш с ония, които плачат. Да бъдеш пролетен лъч сред зимния студ, усмивка във всеобщата тъга, цвете сред тръните на света. Но над всичко най-важното е да притежаваш дара на любовта! Да го раздаваш на другите и в това да намираш смисъла на цялото си съществуване. Да откриеш своята мисия в това да разкъсаш душата си за нуждите на света, пръскайки светлина. Когато обичаш, тогава намираш призванието си да служиш на Бог и на ближните си! Затова любовта е живителната кръв на християнството, началото и края на учението, движещата сила на всичко, смисъла на всяко творчество в света! Иисус Христос е наречен „Цар на любовта“ и Неговото учение е пропито от чистите струи на саможертвата в името на ближните и дори на враговете!                     

Новият Завет е завет на откровение и светлина, но преди всичко плод на любовта на Бог към синовете Му, предали се на стихиите на света! В света на християнството всичко е любов и любовта е всичко! Нещо повече – тя е белегът за разпознаване на Неговите последователи – по това ще познаят, че сте Мои ученици, че имате любов помежду си! Всички останали признаци за принадлежност към учението на Иисус са второстепенни и незначителни в сравнение с нея! Затова тя е задължителното условие, онова без което не може в боговдъхновения свят на християнството. Над нищо друго последователят на Христа не трябва да бди с такова старание и духовното безпокойство, както над нея. Необходимо е да я пази, както зеницата на окото си! Пресъхването на нейните живи извори довежда до изтощаване на всичко друго в него и постепенното му превръщане в просто един от многото религиозни култове в света. Затова отстъплението  в християнството е преди всичко отстъпление на любовта!   

Най-важният белег за настъпването на последните времена и предстоящото идване на Христа е отслабването на любовта. Всички други духовни и социални предпоставки са производни от това. Думите на Спасителя – “… у мнозина ще изстине любовта.” (Мат 24:12) не са само проява на Божествения промисъл за творението, а диагноза за агонията на човечеството. Сега сякаш ние се задъхваме някъде в края на историята, губейки духовен ритъм в общуването с енергиите на живия Бог. Проблемите в Църквата са толкова многобройни и кризата в земната църква е болезнено осезаема. Прекрачвайки прага на християнството, опиянена от благодатта новоповярвала душа очаква преди всичко – любов, любов, любов. Тя очаква да бъде посрещната от топлината на едно общество не просто съставено от членовете на една различна от всички останали организации, а от  духовно братство от мъже и жени, които са превъзмогнали старите представи за света.

В поведението си са отхвърлили диктатурата на егото и укротили кипежа на своите лични страсти и вълнения. Истински братя и сестри не само по обръщение, но най-вече в делата на духа, проникнати от искреното желание да помагат един на друг и да се посветят на света на човека до тях. Души, които искрено да служат на Бог и на ближните. Твърде често неподготвени и наивни за църковната реалност те започват бързо да изстиват заради всичко онова, което виждат – разминаването на между очакванията и действителността. Следват горчиви разочарования, лутащи съмнения и прибягването до използването в общуването на практики идентични с поведението в света. Колко много искрени новоповярвали са били бързо попарени от студенината и пошлостта в църковните общества, колко много търсещи души са били прогонени от простото и чисто желание да им се помогне да проникнат и останат в необяснимия свят на Църквата! Тя е духовната Витезда, вечната лечебница, която може да изцелява всички болести и немощи, на онези, които искрено прибягват към нея. Но твърде близо до нейните лечителни води са достигнали болни, които не само, че нямат ясно съзнание за диагнозата си, но и упорито не желаят да се лекуват. Тези поразени от греха души са застинали в своите така удобни разбирания за света, далеч от чистото желание за покаяние по пътя към спасение. Това са вярващи без горещия порив за промяна, топлохладни и рутинни християни, които не само не напредват, но и пречат на другите да се доближат до светената вода.      

Поради това, някои вярващи предпочитат да идват редовно в храма, да записват имена за светата литургия, да изпълняват с искрено послушание съветите на духовните си наставници, но да се държат настрана от общуването с други членове на енорията. Те упорито отказват да разтворят себе  си в нея и да водят активен диалог с другите, не само поради страх от разочарования, но и защото трудно понасят недъзите в църковното общество. Практиката показва, че вярващите в общуването помежду си, твърде често са по-лицемерни, подли и отмъстителни, отколкото хората в света. Депресиите, породени от недъзите на енорийските общества са по-дълбоки и разтърсващи, отколкото навън, а пораженията на духа – по-осезаеми и трудно поносими. Църквата е богочовешки организъм, в който човешкият елемент е силен и осезаем. Като строго централизирана структура тя е особено податлива на клюки, интриги и вътрешни манипулации. Студенината и формализмът, грубостта и лицемерието, излъчвани от духовници и миряни могат да отровят всякакъв искрен стремеж за участие в активния духовен живот на Църквата. Когато анализира състоянието  на Православието в Русия, арх. Тихон Шевкунов с болка отбелязва – … в днешно време уроците по омраза и високомерие се преподават все повече и повече от църковни хора. Ние добре знаем горчивите им плодове(Цинизмът е болест сп. Амвон бр. 1 април 2011 г.).

Тази тъжна констатация произтича от трупан многогодишен духовен опит и затова следва да бъде приета с разбиране и доверие. Жалко е, че тя не се отнася само за една православна страна, а е белег на настоящия църковен живот въобще… Езикът на злобата е несъвместим с учението на Църквата. Присъствието на злобни и озверели хора, които често са самозвани съдници на другите отблъсква с натрапващия се цинизъм. В историята на Църквата винаги е имало безпощадни наемници и лицемери, за които човекът до тях  е просто средство за постигане на егоистични цели и способни на всичко, за да постигнат успех в своите мрачни дела. Нечисти души, които не желаят да се съобразяват с никого и нищо. Примерите от житията на някои  светии и праведници – (св. Йоан Златоуст, св. Нектарий Егински, пр. Яков Цаликис) са красноречиво свидетелство за нестихващата битка на силите на светлината и тъмнината. Винаги в градината на Църквата е имало и грозни тръни и красиви цветя. Особено в съвременния свят, в който въпросите за стремежа към лично благочестие и последователно подвизаване във вярата, често  дори не се поставя.                                       

Това е отстъпление, което се е превърнало в ежедневие. Истинско отдалечаване от живите извори на благодатта, което е битийна реалност на земната църковна организация. Това обяснява настъплението на тъмните сили на мрака във всички сфери на съвременния живот, поразяващата стихия, който помита крехкия баланс между добро и зло навсякъде и във всичко. Връхлитащата демонизация на нравите, произтича от пораженията върху клира и миряните, защото именно те носят най-висшата и свята отговорност за бъдещето на света, познавайки съблазните и опастностите в борбата за спасение на всяка една душа. Тези, които са призвани духовно да водят и едновременно с това да светят на другите, които не са тръгнали по духовен път на развитие и не са прегърнали откровението на евангелската истина. Призваните са захвърлили призванието си, докоснатите от небето са забравили обетите си към него. Достойните са се превърнали в недостойни. Всичко това подготвя идването на пратеника на врага на човешкото спасение, който ще заблуди и увлече мнозина.      

В пълна степен, тази негативна тенденция е изразена ясно и аргументирано в програмната творба на протодякон Андрей Кураев – За нашето поражение – … Основната вина за тържеството на антихриста не е в масоните, а в християните. Християните са се уморили да бъдат християни – ето защо светлината отслабва!       

Сега и особено сега, в тези неспокойни дни, всяка християнска душа трябва да се приближи до живите извори  на духовността, да отхвърли всяко малодушие и да изпълни дълга си към Христа и човечеството. Въпреки пречките и условностите на “мира сего” да умножи своите вътрешни сили, да се отдалечи от пагубното притегляне на земята и да погледне с отворени очи към небето. Само когато почерпи благодатни сили от Небесната църква може да продължи да изпълнява своята свята духовна мисия – да пръска светлина и да раздава любов!

Автор: свещеник Ясен Шинев

Снимка: pixabay.com

Беседата е публикувана първоначално в списание „Амвон“ бр. 2 от 2013 година на варненския храм „Свети Атанасий“.

За Ангел Карадаков

Виж още

Ние, специалните!

Ние, специалните, винаги сме в храма. Посещаваме редовно богoслуженията. Пишем си имената за акатисти и ...