Начало / Uncategorized / Цар Фердинанд (1887-1918) и Българската църква – част I

Цар Фердинанд (1887-1918) и Българската църква – част I

I. При управлението на Стамболов (до 18.V.1894). Притеснителна политика към Църквата

Българската църква е била възобновена в 1870 г., осем години преди освобождението на България. Това велико постижение било резултат на тридесетгодишна културна борба на целия български народ. Тази борба е била много ценна не само с осъществуването на всенародния идеал – независима родна Църква, но и с други придобивки. Българският народ е кристализирал своето национално съзнание, развил своя борчески характер, затвърдил своята воля за свобода, самодейност и демократично управление. Възстановената Българска църква ревностно се е грижела за развитието на тия високи качества на българския народ.

След освобождението на България тя е продължавала да бъде усърдна носителка на завета на народните будители: вярност към православието и славянството. Освен това Българската църква, възстановена с найстоичивите усилия на своя народ в иноверна държава, се ползвала с широка свобода на самоуправление, което било узаконено с фурмана от султан Абдул Азис от 28 февруари 1870 г. След освобождението на България тя ревниво е пазела тази свобода от посегателство на светската власт в българското княжество. Първите строители на българската зържава са били от борческо предосвободително поколение. Мнозина от тях са участвали и пряко в духовноосвободителната борба (напр. Марко Балабанов, Тодор Бурмов, П.Р Славейков, Драган Цанков), други пък са помагали в тая борба с перо и слово. 

Някои видни революционни и църковни дейци се намирали в приятелски връзки (Стефан Стамболов с търновския митрополит Климент и охридския митрополит Натанаил). Обаче не всички са запазили предишното си убеждение за значението на Българската църква и се стремили дая направят покорна служителка на гражданската власт. Наистина в Търновската конституция ясно са поставени и тесни отношения между българската държава и Българската православна църква. В чл. 37 на конституцията православната вяра се признава за господстваща в българската държава.

Това ще каже, че българската държава се счита задължена да брани вероизповеданието на българския народ и да покровителства предимно Българската православна църква. 

Това версо задължение на българската държава още по-ясно е изтъкнато в чл. 39 на конституцията, където дори се казва изрично: „Българското княжество от църковна страна се подчинява на Св. Синод, върховната духовна власт на Българската църква“. Поради това именно чл. 38 на конституцията решително предписва: „Българският княз и потомството му не могат да изповядват никаква друга вяра, освен православната. Само първият избран български княз, ако принадлежи към друга вяра, може да си остане в нея“. Търновското учредително събрание било убедено, че държавният глава не може вярно да олицетворява цялостта на държавата, ако не изповядва същата вяра, която изповядва българският народ, сиреч ако не е член на Българската православна църква.

Очевидно, Учредителното събрание е имало съзнанието, че българската държава, изградена върху основи, създадени от Българската църква, трябва да я счита за своя религиозна попечителка, трябва да признава нейното духовно пастирсско ръководство тъй, както я почита и самият български народ, сиреч да бъде по верските въпроси в същото отношение, в каквото се намира паството към своя духовен пастир. Ако това съзнание ръководеше църковната политика на всички български държавни мъже, в България би се осъществила желаната още от император Юстиниан Велики симфония между държавата и Църквата, т.е. пълен сговор и взаимодействие между двете първостроителни сили на българския народ. Обаче, поради различни влияния (политически, идеологически и мирогледни) и поради предубеждения, такава хармония рядко се постигала. Скоро след приемането на Търновската конституция, били извършени действия, противни на нейните установления за Църквата.

Тежки вълнения са били предизвикани в живота на Българската църква особено при княз (после цар) Фердинанд. Имало моменти, когато тя, в лицето на своите архиереи, била гонена и изобщо не е била зачитана нейната конституционна привилегия на господстваща вероизповедна организация в българската държава.

Правителството отнема нейната свобода на самоуправление.

Понятието за самодеятелен църковен народ се заменя с понтието българска зържава при погрешното предположение, че тя изразява църковното съзнание на православния български народ. Отива се до там, че Църквата се поставя под надзора и ведоството на Министерството на изповеданията. Това съотношение е ясно установено в чл. 180 на сега действащия Екзархийски устав. Този член повелява, никакво изменение или отменение на Екзархийския устав и никакви други наредби по църковното управление в княжеството, противни на този устав, не може да се предприемат без предварително взаимно споразумение на Св. Синод с Министерството на изповеданията. Понеже този член заменя чл. 134 на стария Екзархийски устав, предвиждащ църковно-народен събор (архиереи и представители на народа), то презумцията замества църковнонародния събор, именно съвкупността на пълномощните представители на епархиите. Не само това. Българската църква най-вече е увреждана от това, че българската държава дава пълна свобода на инославните изповедания (католичество и протестанството в разните му видове и секти), без да се обвърже тяхната дейност с особени закони, както предписва чл. 42 от конституцията (духовните им власти управляват църковните работи „под върховния надзор на надлежния министър според законите, които ще се издадат по този предмет“).

Княз Фердинад, по вероизповедание католик, колкото и да не беше фанатик, се намираше под влиянието на майка си Климентина, твърде ревностна католичка. Той не можеше да не бъде предразположен към папската идея за присъединяването на православните народ към Римската църква. Млад австрийски офицер, той приел предложения му български престол без да е познавал българския народ и неговата история. За ролята на Българската православна църква той и не ще да се е замислял, защото смятал, че като господар на България той е главният ръководител не само на политическия, но и на духовния живот на българския народ. Той може би се наслаждавал от надмощието, което държавният глава имал над Църквата в някои православни държави (напр. Русия, Гърция, Сърбия, Черна гора). Обаче, когато дошъл в България (10 август 1887 г.), княз Фердинанд е видял, че Българската православна църква е една силна духовно-обществена организация, която не отстъпва на домогванията на държавната власт, че дори желязната ръка на Стефан Стамболов не може да сломи упорството на нейната висша управа.

Правителството се опитало да се меси във висшето управление на Църквата. 

То поискало, негов представител да участва в заседанията на Св. Синод (види се, по подражание на руския и гръцкия Синод, където имало представител на държавния глава). Обаче този опит е срещнал съпротива от страна на Св. Синод. Оттук започнали търкания между двете власти. Освен това Св. Синод начело с екзарх Йосиф явно не е одобрявал русофобската политика на Стамболовото правителство. Той поддържал твърдо становището, че България, за да преуспява, трябва да се намира в тесни връзки със своята освободителка Русия, могъща защитница на православието и славянството. Българското правителство е вземало притеснителни мерки против Българската църква: не е позволявано на Св. Синод да се свиква на заседание (в 1886 и 1888 г.), не е отпускало средства за подобрение материалното положение на енорийското духовенство, затворило Петро-Павловската духовна семинария. Обаче калените в борба за своя народ български архиереи не се отклонявали ни за миг от историческия път, по който българският народ се е движел през вековете. Княз Фердинанд, избраник на Стамболов, не можал да се издигне над партизанската неприязненост на правителството към Синода и като конституционен арбитър да изглади недоразуменията между двете страни. Напротив, той се подал на стремежа на правителството да слови съпротивата на владиците, понеже със своето отрицателно отношение към правителствената политика те му пречели да се затвърди на българския престол. 

Св. Синод се отнесъл към новия български княз с дължимото по каноните уважение. Неговото пристигане в София и встъпване на престола (10 август 1884 г.) било чествано от Църквата с тържествен молебен, извършен в софийската катедрала Св. Неделя от делегата (наместник) на българския екзарх – търновския митрополит Климент, който не се подвоумил в своето приветствено слово пред княз Фердинанд да изтъкне, каква политика е длъжен той да води, за да бъде полезен на българския народ. Народът, – казал митрополит Климент, – е признателен на Русия за дадената му свобода и е необходимо, новият български княз да действа за възстановяване братските отношения между Русия и българския народ. Смелото наставническо слово на митрополит Климент раздразнило гордия княз и правителството. Те го обвинили, че се бъркал в политиката, което е непристойно за един архиерей.

Посикано било официолно от екзарх Йосиф да освободи митрополит Климент от длъжността екзархийски делегат.

Правителството не го признавало за член на Синода и го принудило да напусне София. Също и екзарх Йосиф намерил за благоразумно да удовлетври искането на правителството за митрополит Климент (декември 1887 г.). Обаче митрополит Климент добре е знаел библейското наставление „не се надявайте на князе“ (Пс. 145:3) и продължавал да стои на стража на родната Православна църква. Когато княз Фердинанд пръв път посетил Търново (м. април 1888 г.), митрополит Климент не излязъл да го посрещне под предлог, че този ден бил Велики четвъртък. 

Княз Фердинанд, изглежда, е сметнал, че направената от екзарх Йосиф отстъпка (уволнението на митрополит Климент) е начало на усмиряване на висшата църковна управа. Този успех го насърчил да не се колебае да проявява своя господарски, властелински нрав, за да обезсили своите противници. Имало друг по-стар български архирей, който също така, както митрополит Климент, смело е отбранявал правата на Църквата. Той бил варненско-преславският митрополит Симеон. Княз Фердинанд решил да смути и порази и тоя непоколебим йерарх. През есента на 1888 г. той заедно с майка си посетил Варна. Между официалните лица, които го посрещнали, били и двамата варненски митрополити – българският и гръцкият. Княз Фердинанд се ръкувал с гръцкия митрополит, а отминал митрополит Симеон. Необмислена и нетактична постъпка! Младията княз – чужденец не е обмислил, че с такава постъпка хвърлял камък върху фалангата църковни борци, един от които бил митрополит Симеон. С това публично пренебрежение към един български митрополит – виден член на Св. Синод, княз Фердинанд съвсем не е постигнал гонимата си цел, дори отекчил своето положение. По обичайния ред трябвало да се отслужи молебен във варненската катедрала по случай посещението на княза, обаче оскърбеният митрополит Симеон, е отказал да извърши това, као и да бил няколко пъти поканен. 

Въпреки тези противодействия на весокоуважаваните български митрополити, княз Фердинанд отивал и по-далече: позволявал си своеволия, които възмущавали религиозното чувство на православния българин. През Петрови пости (юни 1888 г.) той посетил девическия манастир в Калофер. Шумни тържества били устроени по този случай в манастира, отреден за духовни подвизи. Освен това, по нареждане на княза, католически свещеник извършил католическа служба в палатка, поставена в манастирския двор. Пак по искане на княза, правителството е настоявало да се извършат в софийската катедрала панихиди за бащата на княза, който бил католик, и за германския император Фридрих III, протестант. Той искал още да се честват в православните храмове с църковни служби католическите светии Фердинанд и Климентина в дните, в които Католическата църква почита паметта им. Обаче този опит на вероизповеден сикретизъм (религиозно смешение), бил решително отблъснат от Св. Синод, който даже укорил и правителството, и самия княз за неблагоговейното отнасяне към Православната църква. 

Всичко това спомогнало, за да се отдалечава княз Фердинанд все повече от Българската църква. Св. Синод не е издавал нареждане за де споменава името на княза при богослужение. На много места и владици, и свещеници още споменавали името на руския миператор, както се правело още от деня на освобождението на България. Да не се споменава името на българския княз – това било указание, че той не бил признаван от Църквата, което означавало, че и православният български народ се отнасял със съмнение към неговото достойнство на български владетел. В един момент, когато в България имало доста привърженици на детронирания български княз Александър Батемберг, отрицателното отношение на Българската църква към княз Фердинанд имало голямо политическо значение. Ето защо Стамболовото правителство, колкото и да било недоволно от самостоятелното държане на Синода, в края на 1888 г. е допуснало, той да се свика на заседание в София. Още в първото си заседание на 1 декември 1888 г. Симеон Варненски, Климент Търновски и Константин Врачански, е счел за необходимо да изка своя протест, че правителството е пречело на Св. Синод да работи редовно, и решил в знак на протест да не се представя на министър-председателя и княза, както е било редно при нормални отношения. Все по същата причина Св. Синод и сега не е взел решение да се споменава името на княз Фердинанд при богослужение. 

Отношенията между правителството и Синода още повече се изострили. 

правителството е поканило Синода да прекрати своята сесия, но Св. Синод не се подчинил на тая заповед и продължил работата си до 30 декември 1888 г., когато полицията разгонила членовете на Синода по епархиите им. Такова непочтително отнасяне къ висшето църковно началство не са допускали дори турските султани през XIX в. Наистина днес може да мислим, че синодните архиереи не са постъпили тактично с горепосоченото свое противодействие срещу произволите на княза и правителството и с това само повече раздухвали раздора (конфликта) с висшите представители на държавата. Това оскърбление, несъмнено, било израз на своенравие, гневливост и недоволство, но същевремнно то е целяло да подрони престижа и авторитета на Българската църква пред българския народ, дори да подбие стойността на православната вяра, която, както всички политически и обществени дейци днес признават, е спасила българския народ от вековен мрак и явна гибел. Българските архиереи са имали за пример борбата, която безстрашно са водили Кирило-Методиевите ученици начело със св. Климента в Моравия против немско-латинското влияние, поддържано от надменния и неразумен моравски княз Светополк. Когато княз Светополк предложил на Кирило- Методиевите ученици да се помирят с немското духовенство и да приемат тяхното учение, те чрез Климент му отговорили отрицателно, защото спорът им с немците – заявили те, – не е за маловажни неща, а за правата вяра, за която те са готови, по примера на своите ичутели, да дадат и живота си. Княз Светополк, всецяло отдаден на немците, по внушение на немския епископ Вихинг е изгонил великите народни учители из своята държава. 

Също така и българските синодни архиереи са бдели, както библейските пророци, за православната вяра на българския народ и за неговите жизнени връзки с руския народ. Тяхното желание е било, новият княз-немец да направи усилия върху себе си, за да обикне българския народ и да се съедини душевно, органично с него. Те, – пише по-късно митрополит Симеон, – „мислеха, че държавният глава трябва да се намира в пълно единение с българския народ по мисли, по желания, по чувства, по идеали, че трябва да се вслушва в болките му, в гласа му, когато Стамболов претендираше само него да слуша държавният глава“. Те са искали, „държавният глава да се отнася почтитено към религиозните вярвания на българския народ, а за Стамболов праотеческата ни вяра беше игралце, което може да се хвърли в калта“. 

Едва ли Стамболов лично е искал да подрони бащината си вяра, защото в своята приятелска политика към Турция тъкмо чрез тази народна вяра тоя е цулял да спаси българското население в Европейска Турция и да му осигури чрез Екзархията културен възход. Обаче от желание да угоди на западните велики сили, на които се опирала неговата политика, той отстъпвал на вероизповедните увлечения на княза – католик. Несъмнено, Стамболов не е могъл да разбере, че тези неразумни и странни действия на българския владетел са вредоносни, защото той се бил увлекъл в борбата със синодните архиереи-русофили. И ако княз Фердинанд и Стамболов не рещнели решителен отпор от страна на Св. синод, те не биха могли да се спрат в тласъка към религиозно сближение на България със Западна Европа. В този мощен отпор на синодните архиереи те схванали по добре, че Българската църква е жива и голяма отбранителна сила в организма на целокупния български народ и че не е полезно за младата българска дъжава да воюва срещу нея.

Българската църква е поддържала духовното единство на българския народ и подхранвала неговия национален идеал. 

Поради това, когато след две години русенският митрополит Григорий се явил като посредник да изглади недоразуменията, правителството се показало благосклонно. С негово съгласие Св. Синод е свикал на заседание в Русе през юни 1890 г. и изработил формула за споменаване името на княза при богослужение. През есента на 1890 г. Св. Синод е имал втора сесия в София. Тогава (27 октомври 189 г.) неговите членове се представили на княз Фердинанд и в същия ден князът заедно с министр-председателя Стамболов им върнал визитата.

Успехите, които Българската Екзархия е постигнала през 1890 г. (издадени били султански берати за български митрополити в Охрид и Скопие), още повече повдигнали националното значение на Българската църква, обаче скоро отново се влошили отношенията между Синода и княз Фердинанд, който все още не е могъл да разбере, че е твърде необходимо да почита вярата на българския народ. Княз Фердинанд се оженил за Мария Луиза, ревностна католичка, и с това още повече усилил вероизповедното раздвоение между своя дом и българския народ. Освен това по негово искане правителството е решило да бъде изменен чл. 38 на конституцията. На 15 май 1893 г. бил изменен този член в смисъл, че изобщо само българският княз, а не и потомството му, както повелява текстът на чл. 38 от 1879 г., не може да изповядва друга вяра, освен православната, и че освен това не само сега владеещият княз (Фердинанд), но и неговият престолонаследник (Борис) могат да бъдат инославни. По този начин се създавала опасност да се закрепи в България католическата владетелска династия, защото не е било сигурно, че приемникът на княз Фердинанд, ако останел в католическото изповедание, ще се съгласи, щото неговият престолонаследник да бъде православен.

Българските архиереи начело с екзарх Йосиф, предвиждайки опасността за своя народ, решително се опълчили срещу тома изменение, още когато правителството замислило да го осъществи. За тях такова изменение било съдбоносно за България, понеже прекъсвало верското единство между българската династия и българския народ и застрашавало самата Българска църква с пристъп на католическата пропаганда. Подета била борба за православие и народност. В нея взел най-живо участие пак безстрашният йерарх и народе трибун, търновският митрополит Климент. Правителството не е обръщало внимание на протестите и предупрежденията на българските архиереи. То е пречело на Св. Синод да работи. Близо дме години (межзу 29 юли 1892 г и 17 май 1894 г.), Св. Синод не е могъл да се свика на редовно заседание. Борбата срещу Църквата се засилила вследствие на проповедта, държана от митрополит Климент в търновската катедрална църква Св. Богородица на Православна неделя (14 февр. 1893 г.).

Той енергично защитил православието и изтъкнал незаменимото му значение за запазването на българския народ. „Нашият народ, – казал той, – беше див, скитнически, разпилян, без единство, без отечество, без съзнание целта на своето съществуване, без място в историята на народите и следователно без бъдеще. Но Православието, тази Божествена истина, с която именно просветиха народът ни и го укрепиха в нея нашите равноапостоли, направи народът ни питомен, събра го в една целокупност, показа му искинската цул на неговото съществуване, вкорени в него всичките ония нравствени качества, които са най-здравата основа на истинското му и разумно народно преуспяване, образува му езика, като му създаде писменост, книжнина и по-животворен пламък на народната любов, на народната гордост и самоуважение… Православието запази и през най-тежките за него векове онези високи качества на благочестието, високата домашна нравственост, честността, трудолюбието, любовта и предаността към всичко, що е негово, българско, готовността да жертва мило и драго за общото народно дело, за неговата чест, за народното развитие и преуспяване в духа на истината, т.е. на Православието и с всичко това осигури съществуването му.

Да не се лъжем, братя! Няма по-голямо зло, което би се нанесло на народът ни от това – да не пазим и да не зачитаме вярата му, да посягаме на нея, защото колебай ли се народът ни в Праотеческата ни православна вяра, – сетнините от това не могат да бъдат други, освен – разпокъсване, нравствено умаломощение, и най-накрая, съсипия и загинване… Запази ли сме през многовековни тежки времена Православието, запизил се и народът ни от загиване.

И занапред: има Православие у нас, има и български народ; няма Православие, – няма и български народ. 

Това е гласът на цялата наша история… Трябва да знаем, че всеки, който посяга у нас на Православието, той посяга на самото съществуване нанародът. Който и да е той, макар и с най-високо положение, макар и да се казва, та и да го считата хората за най-голям доброжелател народен, за най-голям патриот, но посяга ли на народната вяра – Православието, подрива ли и незачита ли това свещено достояние, оставено нам от деди и прадеди като Божествен закон, като незиблема основа на честито и трайно народно съществуване, – той не е и не може да бъде приятел на народът – защото с посегателството си на вярата той подкопава единственаата най-здрава и незиблема основа на съществуването и преуспяването му“.

Бляскаво защитил православната вяра, митрополит Климент, ако не и пряко, ясно порицал готвеното посегателство върху чл. 38 на Търновската конституция, в което виждал посегателство върху православната вяра на народа, имаща за цел да се подрони една от основните връзки между българския и руския народ – православието. Той вдигнал явна тревога срещу пакостната за българския народ политика на княза и правителството му. При тогавашното партизанско озлобление, храбрият страж на народа не е могъл да очаква снизхождение и милост. Веднага ожесточена тълпа се втурнала в митрополията, нанесла побой на митрополит Климент, изгорила намерените му ръкописи и го отвлякла в Петро-Павловския манастир. Правителството възбудило против него съдебен процес, и той бил осъден на затвор в Гложенския манастир по обвинение, че подбуждал народа против княза и правителството и нанесъл обида на княза. 

Борбата между княза и Църквата дошла до пароксизъм. Самите гонители съзнавали, че тази борба внася твърде вреден смут в душата на православния български народ и че е наложително да се намери начин за нейното прекратяване. И сега помирителна роля изпълнил русенският митрополит Григорий, който се отличавал със своята тактичност и се ползвал с благоразположението на княза. Настанлите търкания между княза и Стамболов потиквали единия и другия да приемат мъдрите и умиротворителни съвети на митрополит Григорий (а чрез него и на целия Синод). По заповед на Стамболов, на 16 май 1894 г. митрополит Климент бил освободен от затвора, след като девет месеца бил държан изолиран в Гложенския манастир, и се върнал в епархията си, посрещнат с голяма радост от своето паство.

Следва….

Автор: проф. Иван Снегаров, Духовна Култура, октомври 1946 г.

За Ангел Карадаков

Виж още

Ние, специалните!

Ние, специалните, винаги сме в храма. Посещаваме редовно богoслуженията. Пишем си имената за акатисти и ...