Начало / Uncategorized / Проповедта на расото

Проповедта на расото

В служението на всеки енорийски свещеник има срещи, които го мотивират да продължава да изпълнява своя свят дълг и му дават повод за размисъл и тласкат към вземане на по-позитивни и благодатни решения.

Понякога една на пръв поглед „случайна„ среща, или отронена фраза е като сноп светлина в затъмнена стая или истинско откровение ”свише” и се превръща в подтик не само за преосмисляне и но и за по-пълноценни духовни действия.

Бог говори по много начини и много често вдъхновява и насочва именно чрез личностите, не само, които са постоянно около него, но и познати или просто внезапно появили се хора.

Само преди няколко месеца се срещнах с един мой познат, който в хода на нашия свободен от напрежение разговор, сподели следното: „Отче, когато се връщам от работа, понякога виждам някои свещеник да се движи сам по улицата и винаги се замислям. Да… замислям се. Ето, онзи ден на едно кръстовище, когато бях застанал с колата, гледам един твой колега, както си е облечен с расо, да стои и чака на светофара, а после спокойно да го пресича и продължава напред. Бях се умислил за моите делнични проблеми, но като го видях някак си минаха на заден план и си помислих за Бог, за това че отдавна не съм ходил в храма и не съм се молил дори, и въобще за смисъла на всичко, което върша  през деня. Отрезвях някак си набързо и станах по – разумен и великодушен. Без да искам се обърнах настрани и  видях лицата на хората от другите автомобили, които също го забелязоха. Знаеш ли,  погледите им някак си се измениха. Изгубиха ожесточеното си и настръхнало изображение и станаха по –смислени и истински. Почнаха да гледат по-човешки. Една жена с джип даже се прекръсти и целуна кръстчето, което висеше на врата й. Друг спря да говори и ръкомаха на другите от купето на автомобила си и се успокои. Въобще някаква си невидима тръпка мина през всеки от колите. За това, по–често ходете по улиците, движете се между хората. Това ги облагородява и прави по-добри.”

Тези негови думи бяха толкова искрени, непринудени и изказани толкова леко и мило, че ги приех като… откровение. Те силно  ме замислиха и ги изживях по свой съкровен и дълбоко личен начин. Останаха като печат в съзнанието ми и накараха да мисля по-дълбоко и духовно.

Да. Той е прав. Расото е проповед. Мълчалива, ненатраплива и… стряскаща. Тя извежда от ада на всекидневието и те пренасочва от невидимото, от преходното към вечността. Покорява тихо и внезапно , със своята несвоевременност. Насочва извън времето и пространството и те понася над отровните потоци, около теб до живата вода от извора, до Бога.

Защото расото е не само външен израз на принадлежността на един мъж към Светата Църква и служител на определена митрополия, а свят завет между човека и Христос, между творението и Твореца. Затова и свещеникът е като светилник, които се движи сред проблясващите малки светлинки, като фар, които се издига над блъскащите се лодки на пристанището на живота. Нещо повече – расото е като Евангелие, което невидимо Бог държи в ръцете си и го представя сред хората. Не е задължително да чете от него или даже да го разтвори. Когато се появи всичко се променя, някак си затихва и се смирява по тайнствен и неизказан начин. Забързаният свят забравя ритъма си и дразнещия шум стихва и отстъпва. Вибрацията във въздуха се променя.

Всичко се вглъбява и възвишава.

Не само Кръста Господен, но и расото е знаме на Светата Църква. Символ на богоотковенното учение на Нашия Спасител Христос. То е носител на Неговия вечен и непреходен дух, който шества в историята. Един винаги развят флаг на мачтата на кораба на спасяващите се, който пътува от пристанището на тлението към вечността. Расото е знак за победа на живота над силите на смъртта, на Възкресението над стихиите на ада.

Един от най-известните боговидци  на 20 в., св. Паисий Светогорец /старец Паисий /, обичал да повтаря на свещениците, с които се срещал, че трябва винаги и навсякъде да се движат расо. Да бъдат между хората и техните ежедневни нужди. Наблягал, че това е свят дълг, личен завет между духовника и Христос, когато идвали при него, свещенослужители за съвет, но се явявали в светско облекло, без духовно одеяние, не само отказвал да разговаря с тях, но даже и не ги благославял… Дори често изобличавал за нехайното им и безотговорно поведение, като при някои от тях се навеждал хващал с ръка расото и ги питал укорително:

”Момче, ти знаеш ли какво е това, което носиш?” С това искал да подчертае значението на техния дълг и засили чувството им за отговорност в пастирското им служение.

Покойният Варненски и Великопреславски митрополит Йосиф /1937-1988 г./ често обичал да повтаря на свещениците от поверената му от Бога митрополия, когато ги пращал на светски мероприятия: ”Вървете и стойте там. Даже нищо да не кажете. Важно е да сме там ,да ни виждат и да знаят че ни има!” Тези думи имат особена стойност имайки предвид времената, когато са изречени, а именно суровия режим на реалния социализъм и откровено безбожие. Тогава, когато Светата Църква беше организирано оплювана и обругавана от официалната държавна власт. Затова не са не просто проява на архиерейска грижа, а вдъхновение от Духа Святаго.

За  свещенослужителя,  който е разбрал и осъзнал призванието си, свещенодействието е навсякъде. Една нестихваща богослужба, която преминава от фаза във фаза, от сила в сила. Тя не се заключава само в храма и рамките на ежедневното богуслажение. Той е длъжен да служи на Бог и народа  винаги и навсякъде. Когато е близо до хората, има непосредствен и пълен контакт с техните проблеми и тежнения. Усеща техния ритъм и пулс много по-силно и пълноценно. Нещо повече –прави Словото по-достъпно и въздействащо. Приближава Небето до земята и предава живата струя на Божията благодат. Чрез непосредствени беседи или непринудени разговори, утешава и вдъхновява, насочва и привежда към тихото пристанище на светата Църква. Има много случаи, когато, обикновени хора задават въпроси, освещават си домовете и офисите  и преоткриват  какво  духовно съкровище е Светото Православие.  Една част от тях достигат до покаяние, изповед и дори свето причастие. Намират духовен смисъл на живота си и дори се превръщат в постоянни енориаши и ревностни защитници на вярата.

Затова да се опитаме въпреки личното си недостойнство да превъзмогваме себе си и да осветим битието си, като помним завета на Спасителя, че сме служители на Него и на хората! 

Автор: свещеник Ясен Шинев

За Ангел Карадаков

Виж още

Продължава изграждането на полутунела по пътя за Рилския манастир

Продължава изграждането на полутунела по пътя за Рилския манастир. Това съобщиха за Радио „Фокус“ – ...