Начало / Uncategorized / Проповедта на расото

Проповедта на расото

В служението на всеки енорийски свещеник има срещи, които го мотивират да продължава да изпълнява своя свят дълг и му дават повод за размисъл и тласкат към вземане на по-позитивни и благодатни решения.

Понякога една на пръв поглед „случайна„ среща, или отронена фраза е като сноп светлина в затъмнена стая или истинско откровение ”свише” и се превръща в подтик не само за преосмисляне и но и за по-пълноценни духовни действия.

Бог говори по много начини и много често вдъхновява и насочва именно чрез личностите, не само, които са постоянно около него, но и познати или просто внезапно появили се хора.

Само преди няколко месеца се срещнах с един мой познат, който в хода на нашия свободен от напрежение разговор, сподели следното: „Отче, когато се връщам от работа, понякога виждам някои свещеник да се движи сам по улицата и винаги се замислям. Да… замислям се. Ето, онзи ден на едно кръстовище, когато бях застанал с колата, гледам един твой колега, както си е облечен с расо, да стои и чака на светофара, а после спокойно да го пресича и продължава напред. Бях се умислил за моите делнични проблеми, но като го видях някак си минаха на заден план и си помислих за Бог, за това че отдавна не съм ходил в храма и не съм се молил дори, и въобще за смисъла на всичко, което върша  през деня. Отрезвях някак си набързо и станах по – разумен и великодушен. Без да искам се обърнах настрани и  видях лицата на хората от другите автомобили, които също го забелязоха. Знаеш ли,  погледите им някак си се измениха. Изгубиха ожесточеното си и настръхнало изображение и станаха по –смислени и истински. Почнаха да гледат по-човешки. Една жена с джип даже се прекръсти и целуна кръстчето, което висеше на врата й. Друг спря да говори и ръкомаха на другите от купето на автомобила си и се успокои. Въобще някаква си невидима тръпка мина през всеки от колите. За това, по–често ходете по улиците, движете се между хората. Това ги облагородява и прави по-добри.”

Тези негови думи бяха толкова искрени, непринудени и изказани толкова леко и мило, че ги приех като… откровение. Те силно  ме замислиха и ги изживях по свой съкровен и дълбоко личен начин. Останаха като печат в съзнанието ми и накараха да мисля по-дълбоко и духовно.

Да. Той е прав. Расото е проповед. Мълчалива, ненатраплива и… стряскаща. Тя извежда от ада на всекидневието и те пренасочва от невидимото, от преходното към вечността. Покорява тихо и внезапно , със своята несвоевременност. Насочва извън времето и пространството и те понася над отровните потоци, около теб до живата вода от извора, до Бога.

Защото расото е не само външен израз на принадлежността на един мъж към Светата Църква и служител на определена митрополия, а свят завет между човека и Христос, между творението и Твореца. Затова и свещеникът е като светилник, които се движи сред проблясващите малки светлинки, като фар, които се издига над блъскащите се лодки на пристанището на живота. Нещо повече – расото е като Евангелие, което невидимо Бог държи в ръцете си и го представя сред хората. Не е задължително да чете от него или даже да го разтвори. Когато се появи всичко се променя, някак си затихва и се смирява по тайнствен и неизказан начин. Забързаният свят забравя ритъма си и дразнещия шум стихва и отстъпва. Вибрацията във въздуха се променя.

Всичко се вглъбява и възвишава.

Не само Кръста Господен, но и расото е знаме на Светата Църква. Символ на богоотковенното учение на Нашия Спасител Христос. То е носител на Неговия вечен и непреходен дух, който шества в историята. Един винаги развят флаг на мачтата на кораба на спасяващите се, който пътува от пристанището на тлението към вечността. Расото е знак за победа на живота над силите на смъртта, на Възкресението над стихиите на ада.

Един от най-известните боговидци  на 20 в., св. Паисий Светогорец /старец Паисий /, обичал да повтаря на свещениците, с които се срещал, че трябва винаги и навсякъде да се движат расо. Да бъдат между хората и техните ежедневни нужди. Наблягал, че това е свят дълг, личен завет между духовника и Христос, когато идвали при него, свещенослужители за съвет, но се явявали в светско облекло, без духовно одеяние, не само отказвал да разговаря с тях, но даже и не ги благославял… Дори често изобличавал за нехайното им и безотговорно поведение, като при някои от тях се навеждал хващал с ръка расото и ги питал укорително:

”Момче, ти знаеш ли какво е това, което носиш?” С това искал да подчертае значението на техния дълг и засили чувството им за отговорност в пастирското им служение.

Покойният Варненски и Великопреславски митрополит Йосиф /1937-1988 г./ често обичал да повтаря на свещениците от поверената му от Бога митрополия, когато ги пращал на светски мероприятия: ”Вървете и стойте там. Даже нищо да не кажете. Важно е да сме там ,да ни виждат и да знаят че ни има!” Тези думи имат особена стойност имайки предвид времената, когато са изречени, а именно суровия режим на реалния социализъм и откровено безбожие. Тогава, когато Светата Църква беше организирано оплювана и обругавана от официалната държавна власт. Затова не са не просто проява на архиерейска грижа, а вдъхновение от Духа Святаго.

За  свещенослужителя,  който е разбрал и осъзнал призванието си, свещенодействието е навсякъде. Една нестихваща богослужба, която преминава от фаза във фаза, от сила в сила. Тя не се заключава само в храма и рамките на ежедневното богуслажение. Той е длъжен да служи на Бог и народа  винаги и навсякъде. Когато е близо до хората, има непосредствен и пълен контакт с техните проблеми и тежнения. Усеща техния ритъм и пулс много по-силно и пълноценно. Нещо повече –прави Словото по-достъпно и въздействащо. Приближава Небето до земята и предава живата струя на Божията благодат. Чрез непосредствени беседи или непринудени разговори, утешава и вдъхновява, насочва и привежда към тихото пристанище на светата Църква. Има много случаи, когато, обикновени хора задават въпроси, освещават си домовете и офисите  и преоткриват  какво  духовно съкровище е Светото Православие.  Една част от тях достигат до покаяние, изповед и дори свето причастие. Намират духовен смисъл на живота си и дори се превръщат в постоянни енориаши и ревностни защитници на вярата.

Затова да се опитаме въпреки личното си недостойнство да превъзмогваме себе си и да осветим битието си, като помним завета на Спасителя, че сме служители на Него и на хората! 

Автор: свещеник Ясен Шинев

За Ангел Карадаков

Виж още

Руската православна църква прекъсна евхаристийното общение с Вселенска патриаршия

На своето заседание Св. Синод на РПЦ-МП взе решение да прекъсне евхаристийно общение с Вселенска ...