Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния“.
Тези думи чухме в евангелското четиво от тази неделя. Много е сложно да даваш назаем. Не знам дали сте давали наскоро назаем, но определено си е трудна задача, особено ако нямаш дори и за себе си. За повечето от нас е по-лесно да дадем назаем на приятелите си или на роднините си, но не и на непознати или пък на хора, които или не ни харесват или ние самите не харесваме. Защо? Защото знаем, че приятелите ни могат да ни върнат онова, което са взели, а непознатите или враговете ни няма да ни го върнат.
Сещате се все за някой съсед или приятел, който като ви поиска отвертка, чук или пък нещо друго и ви обещае да ги върне, и трябва да го чакате с месеци да го стори, а и неколкократно да напомните, че уредът ви е необходим. Същото и ако някой ви е взел книга назаем. Непознатият не връща. Ти не го познаваш и чисто по човешки му нямаш доверие, че ще ви върне това, което е взел. Защо обаче Бог ни казва да даваме назаем без да очакваме обратното? Защо не е казал, че трябва просто да подаряваме, а не да даваме назаем?
На тези въпроси ни отговаря евангелието, че както искаме да постъпват с нас човеците, така и ние да постъпваме с тях. Искам да мога да разчитам на някого. Искам да имам приятел, да имам човек, на когото, когато и да му звънна, когато и да го потърся да е готов да ми помогне. Да е готов дори в огъня да влезе заради мен. Искам да мога да очаквам помощ от приближените ми, от човеците около мен. Но преди да се изпълнят моите очаквания и искания, трябва пръв да положа пътя към тези двустранни отношения на доверие. Ако искам да разчитам на някого, то първо аз трябва да стана човек, на когото може да се разчита. Ако искам да имам приятел, на когото, и когато да му звънна да е готов да ми помогне, то първо трябва и аз самия да стана човек, на когото, когато му звъннат в 3 през нощта да е готов да стане и да помогне. Преди да имам човек, който да е готов да се хвърли в огъня за мен, трябва аз самия да стана толкова жертвеноготовен за другите – за ближните. Да съм готов душата си да полагам. Ежедневно.
И ако обичаме само онези, които нас ни обичат, то каква ще е наградата ни? С такава любов не можем да се наречем синове на Всевишния. И ако правим добро само на онези, които на нас ни правят добро, то каква ще е пак нашата награда? Защото с такова добро не можем да се наречем синове на Всевишния. Има по-голяма и по-висша любов от тази, която употребяваме, за да обичаме тези, които нас обичат. Онази любов, която ни позволява, дава ни сили и ни помага да обичаме враговете си. Да обичаме онези, които ни мразят. Ако придобием тази любов, ще можем да им сторим стотици добрини и то без очакваме каквато и да е награда.
Защото любовта не дири своето.
Любовта иска да дава, тя е даваща, но не и приемаща. Любовта не иска да й се възнаграждават трудовете. Тя обикновено си стои притаена в ъгъла и много тихо напомня за себе си. Само, когато това е необходимо. И както казва св. Йоан Лествичник: „Ако казваш, че обичаш, не се смей над човека, а се моли тайно за него! Тоя начин на постъпване е угоден на Господа“. А любовта множество грехове покрива. Проявим ли любов към онзи, който ни мрази, дадем ли на онзи, който ни дължи, помогнем ли на онзи, който ни вреди, тогава ще покрием много свои грехове и някой ден може и да заслужим да се назовем синове на Всевишния.
Автор: Ангел Карадаков
Снимка: pixabay.com
