Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Като отхвърлите лъжата, казвайте истината всеки на ближния си“ (Еф. 4:25).
Това казва апостол Павел в посланието си до християните от Ефес. Като малко по-рано в отредената за днес глава (от апостолското четиво), казва, че християните не бива да постъпваме „както постъпват и останалите езичници по суетата на ума си“. Защото те са „помрачени в разума, отстранени в Божия живот поради тяхното невежество и ожесточението на сърцето им“.
Тези стихове са особено интересни за нас и може би не случайно църквата ни предлага да се запознаем с тях или пък да си ги припомним, защото именно ако постъпваме „по суетата“ на ума си, тогава и ще се оприличим на езичниците. Защото суетата е прекомерната вяра в собствените ни, личните ни възможности. Разчитането на „Аз-ът“ и вярата в себе си ни отдалечават от живота, за който сме призвани.
А ние сме призвани за Рая.
За такъв живот сме подготвени, за това и апостолът ни подканя да отхвърлим „от себе си ветхия според предишното ни живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти, да се обновим с духа на своя ум“ ( вж. Еф. 4:22-23). Суетата е нарцисизъм, тщеславие, суетата е болезнената гордост, която ни отдалечава от Бога, прави ни роби на себе си и не ни дава възможност да се измъкнем от нея. Обаче ние имаме наредбата, дадена от Бога, чрез устата на апостола.
Показан ни е Пътят, към когото трябва да вървим.
Защо апостолът казва да се отдалечим от суетата на ума си? Защото суетата е високомерната надменност, която ни отдалечава от общението с ближните ни. Тя е арогантността, с която се обръщаме към нашите приближени или пък подопечни. Тя е онзи външен блясък, към когото се стремим, когато искаме да създадем у другите непременно почит и слава.
Суетата е и кариеризъм.
Но какво още е суетата? На този въпрос отговор намираме в Еклесиаст – „И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето!“ (Ек. 2:11). Суетата е гонене на вятър, тя е безполезна, а дори и вредна за човека, който е попаднал в примките й. От нея полза няма под слънцето, безполезна, душегубна и пагубна за човека е. И все пак защо трябва да се пазим да бъдем помрачени от суетата на ума си?
Езичниците били особено големи философи. От мъдри по-мъдри били те в словото и добре боравели с него. До такава степен го били покорили на страстите си, че можели всяко добро да го направят най-голямото зло и обратното – злото да направят най-голямата добродетел, към която трябва да се стреми човекът. За това и били помрачени, умът им бил толкова затънал в суетата и егоцентризма, че те не виждали нищо повече от това, което се намирало пред носа им. Били късогледи, но не медицински болни, а късогледи духовно. Защото от суетата на ума идва и ожесточението на сърцето им, което предизвиква арогантността, тщеславието и най-вече докарва в сърцето на човека змията на гордостта, която бавно се прокрадва и за дълго се загнездва в сърцето му.
А веднъж предадем ли се на суетата, ако само за миг й повярваме и й позволим да ни води, тогава и ще заприличаме на езичниците, които до толкова ожесточили сърцето си, че станали безчувствени и се предали на разпътство и „ненаситно вършат всяка нечистота“. Колко е страшно човек да изпадне толкова, че да ожесточи сърцето си и не само, но да го направи безчувствено. Какво е сърцето, което не чувства? Мъртво? Може би не съвсем, но със сигурност може да доведе човека не само до телесна, но и до душевна смърт, защото от разпътството се ражда нечистотата, похотта и страстите захващат душата на човека като в капан.
Но ние познахме Христа.
Чухме за Него, повярвахме в Него, тръгнахме с Него, взехме кръста си и Го последвахме. Ние познахме Христа, а сега по препоръката на апостола да отхвърлим от себе си ветхия човек, според предишното ни живеене, човек, който изтлява в прелъстителни похоти и да се обновим. Да се облечем в новия човек, „създаден по Бога в правда и святост на истината“. А истинското отхвърляне на ветхия, на стария човек, който е дълбоко обременен от суетата на ума си, става като отхвърлим лъжата. Нима суетата не е лъжа?
Често се случва да се лъжем, да се самозалъгваме, да се самозаблуждаваме. Постоянно се лъжем, че сме на добър път, мислейки си, че просто защото сме в църквата ще се спасим. „Вярата ни без дела е мъртва“, казва един друг апостол. Ако не отхвърлим лъжата, а с нея и нейния баща далеч ще останем от небесните двери и от Спасителя.
Защото дела трябва за спасението ни.
И ако наистина желаем да пребъдваме вечно с Бога трябва непременно „да намразим злото и да обикнем доброто“ (сравни Амос. 5:15), и тогава може би Господ ще се смили над дома ни, над нас, над мен.
Един от начините, дадени ни от апостола за отхвърляне на лъжата, е този да казваме истината – всеки на ближния си, понеже сме членове един другиму. Сиреч едно тяло сме, главата, на което е сам Христос. А ако се надяваме на Бога, тогава и ще познаем истината и ще пребъдваме като верни Нему в любовта (сравни Прем. 3:9). Познаем ли истината, тя ще ни направи свободни, а бидем ли свободни – Божии сме. А запазването на истината в сърцето ни ще стане ако очистим душите си с послушание на истината чрез Духа „за нелицемерно братолюбие, обичайте се постоянно един други от чисто сърце“ (1 Петр. 1:22).
Истината е ключът към придобиване на Царството Божие.
Ако казваме истината, ако сме готови да умрем за нея, тогава и ще сме готови да се предадем изцяло на Христа. Защото истината е дело. „Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината“ (1 Йоан. 1:6) и още „Който казва: „познах Го“, заповедите Му не пази, той е лъжец, и истината не е в него“ (1 Йоан. 2:4). Ако позволим в живота си да имаме суета, ако позволим духът на кариеризма, лицемерието, тщеславието да ни завладее и не отстъпваме от пътя, по който сме поели. Ако даже упорстваме в него или пък не искаме да се измъкнем от зоната си на комфорт, то тогава сме се отдалечили от „следването на Истината“, която единствена може да ни освободи. И не само, но и да ни направи вече свободни от всякакви примки на греха.
„Тези, които никога не са изследвали истината, никога не ще търсят и Божеството. Те само вярват, но здраво са се вкопчили в работата, в богатство, в приятелства с езичници и в множество други дейности на този век, които им прилягат. И така, не проумяват Божествените притчи, защото са затъмнени от тези грижи, развращават се и стават безплодни… Техният разсъдък ги заблуждава и те не могат да проумеят нищо, свързано с правдата, но когато слушат за Божеството и за истината, умът им се занимава с тяхната си работа и те нищо не разбират. А тези, които имат страх Божи, изследват Божеството и истината, и имат сърцето си при Господа, проумяват и осъзнават всичко, което им се каже, понеже имат в себе си страх Божи. Защото където обитава Господ, там има и много съзнание.
Привържи се към Господа и всичко ще осъзнаеш и проумееш“, казва апостол Ерм.
Това е всъщност и пътят, който ни посочва апостол Павел в апостолското четиво за днешния ден. Да бъдем повече небесни и по-малко земни. Да не се вкопчваме в телесното, земното и суетното. Да се стремим към Божието, към истината и най-накрая да станем свободни в Христа, защото у Него има „благодат и милост за светиите му и промисъл за избраниците му“.
Автор: Ангел Карадаков
Снимка: pixabay.com
