Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В една от притчите за Царството Божие Спасителят веднъж казал на учениците: „… царството Божие прилича, както кога човек хвърли семе в земята, и спи, и става нощя и дене; а как пониква и расте семето, той не знае.“ (Марк 4:26-27).
Интересен е изразът: „той не знае“. Ако думите „кога човек хвърли семе в земята“ еднозначно сочат Христа, хвърлящ семето на Евангелието в човешкото сърце, то словосъчетанието „той не знае“ няма как да се отнася за Него, защото Той е Бог и знае всичко. А за какво тогава иде реч? Възможно е на това място Писанието да ни съобщава следната мисъл: след приемането на семето на евангелската проповед в човешката душа започва процес на постепенно съзряване на Царството Божие; и това е тайна, неподлежаща на рационален анализ.
Действително, тайнството на духовния живот много прилича на прорастването на семето в земята – също така бавно и незабележимо – чрез опита на умирането и на възкресението – сърцето се движи към новия живот и носи духовни плодове. Както земята скрива в себе си порастването на семената чак до появата на първите зелени филизи, така и в човека наличието на религиозен живот се познава единствено по плодовете му. Предшестващата урожая история на развитието в човешкото сърце на евангелските семена – на словото Божие – често остава до край непонятна дори и на самия човек. Когато за пръв път произнесем: „Вярвам“, ние встъпваме в неподвластна нам и непостижима духовна реалност, където „се преодоляват устоите на естеството“, рушат се логическите схеми и всички разсъдъчни теории.
В същото време вярващият, натрупвайки опит, придобива „ум Христов“ (1 Кор. 2:16), с години живот в Църквата започва да различава действието на определени духовни закони, по които расте и се развива семето на вярата в земята на сърцето. За тези установени от Бога закони много са писали светите отци в своите аскетически творения. За същото говори и апостол Павел в днешното апостолско чтение, повдигайки за нас края на завесата над „светая светих“ – на тайната на порастването на Божието слово в човешката душа.
„Напомням ви, братя. Евангелието, което ви благовестих, което и приехте и в което стоите; чрез него се и спасявате, ако го държите, както съм ви благовестил, освен ако не сте напразно повярвали.“ (Кор. 15:1-2). Нека поразмишляваме над тези думи.
„Напомням ви, братя, Евангелието, което ви благовестих“. В повечето случаи вярата се заражда в резултат на чута проповед. „Как да вярваме в Него, за Когото не сме чували? Как да слушаме без проповядващ?“(1 Кор. 10:14). Полученото слово Божие се спуска в дълбините на сърцето, и там започва своята тайна работа – подобно на закваската в тестото. Обаче веднъж чутото трябва да се напомня. Такъв е човекът! Присъщо му е да забравя най-важните неща. Удивителна е например нашата особеност винаги да забравяме, че ни предстои да умрем. Ако бихме помнили това винаги , то бихме живели съвсем другояче. Също така от паметта ни се изплъзва съзнанието за това, че Бог вижда всички наши дела и дори съкровените ни мисли. Ако бихме помнили това постоянно, количеството наши грехове съществено би намаляло.
Затова – колкото и да е странно – дори такива велики истини като Възкресение Христово, или грядущият Страшен съд, или несъмненият факт на собствената ни смърт трябва постоянно да ни се напомнят. Навярно най-вече за това са нужни проповедите на всяка служба.
Говорейки все за това семе, Павел продължава: „…и което сте приели…“ Днес, братя и сестри, всички така или иначе всички са слушали евангелското благовестие. Трудно е да се открият хора – поне в нашата страна – които никога не са били в храм или не са слушали проповед. Слушали са всички, а са го приели семо единици. Защо? В отговор на този въпрос Спасителят привежда притчата за сеяча: „ето, излязе сеяч да сее“ (Мат. 13). Според тази притча, приемането на семената зависи от състоянието на земята – дали е изорана, дали почвата е дебел слой, дали има камъни, дали не е обрасла в тръни?
Според тълкуванието на самия Христос, земята е човешкото сърце. У съвременния човек тази земя е потъпкана и покрита с боклуци. Трудно ще проникнат семената на словото Божие в такава земя. Гордостта на невежеството, непоколебимостта на самолюбието, алчността и наглостта на потребителското съзнание, култът на егоизма, възгледът върху света като ресурс за обслужване на страстите ни или като на сцена за самоизява – ето камъните, които пречат на растежа на семената; ето тръните, които ги задушават. Тежко е за съвременния човек да преклони непокорната си шия под игото на заповедите на Господа. Дошлите в Църквата в зряла възраст вероятно добре помнят как се е налагало да се пречупват първоначално. Гърбът ти не се прегъва в поклон, някакъв вътрешен срам не ти дава да се прекръстиш; струва ти се, че в храма всички те гледат с насмешка; невъзможно ти е да станеш от леглото си за неделна служба; на изповед езикът ти се залепва за небцето; бързо се уморяваш от богослужението… И хем ти се ходи в църква, хем нещо те отблъсква оттам. И Евангелието като че ли хем ти харесва, а същевременно веднага в теб избликва някакъв вътрешен протест. Така милиони наши съотечественици години наред минават покрай храма и не могат да престъпят предела между неверието и вярата, смъртта и живота, гибелта и спасението, пустотата и смисъла.
На нас, църковните люде, Господ е дарувал да приемем евангелските семена. Но „да приемем“ – това все още не е всичко.
След приемането на Божието слово трябва и да се утвърдим в него. „в което сте се утвърдили“ – добавя Павел. Очевидно е, че Божият дар изисква ответно усилие от наша страна. Евангелието в този смисъл може да се уподоби с нова компютърна програма, която сама по себе си, без участието на човека, няма да работи. Тя трябва да бъде инсталирана, стартирана, следва човек да се научи да робити на нея, да я пази от вируси. Да се утвърдиш в Евангелието – значи да пуснеш тази програма за спесение в живота си, да започнеш процес на актуализация на евангелските смисли във всекидневието, в бита.
А утвърждавайки се така, стъпваме на твърдия път на спасението. „С който и се спасявате“ – продължава апостолът. Прието в сърцето и попаднало на добрата почва на честна и зряла душа, проумяла нещо важно за живота, словото Божие влиза в пълна сила и променя човека до неузнаваемост. Но Павел припомня задължителното условие за спасение: „ако го държите, както съм ви благовестил, освен ако не сте напразно повярвали“. Ето неочакван удар, на който трябва да се устои! Оказва се, че може „да се повярва напразно“. Човек може да стане като тези, „които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли“ (2 Тим. 3:5), за които апостол Павел пише на Тимотей. Можеш да сме някои, но не тези, „който трябва да сме“ (2 Кор.13:5). Може да се окажем „варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота“ (Мат.23:27). А за да бъдем такива, каквито трябва, казва Павел, трябва да „удържим подаденото ни“. Какво значи това? Да съхраним неповредено единство в духа и в учението и да не даваме да угасне огънят на вярата.
И така, ето верижката, построена от Павел. Приемайки словото Божие, трябва да се утвърдим в него – да го проумеем и да живеем по него. Началото на живот по Евангелието означава встъпване в благословените редове на спасяемите – в Църквата (нека отбележим, братя и сестри, че не само кръщението въвежда човек в Църквата, но и животът по Евангелието). Плодотворно пребиваване в Църквата е възможно само при условие на единство с Нея, единство в духа и в учението. Само тогава нашата вяра няма да е напразна, и ние ще сме тези, които трябва да бъдем.
Естествено, тук няма нищо особено и ново. Като че ли знаем всичко това. Но знанието не винаги ръководи постъпките ни и малко влияе на начина ни на мисслене. Затова апостол Павел казва: „напомням ви“. Да се постараем, скъпи християни, и сами да си напомняме всичко това. Отново и отново ще откриваме за себе си красотата на Православието в съкровщницата на Божието слово и ще пренасяме в живота си красиво Православие – и дано красиви станат и нашите души. Праславието е дълбоко – нека не сме дребни и суетливи. Православието е широко – нека и ние поработим за живот вечен, в който ни очаква Изворът на красотата, любовта и безсмъртието – Христос, истинният наш Бог. Към него водят всички напомняния на апостола, нека насочим към Него и всеки свой помисъл, за да се прославя непрестанно святото Му име, за слава на Бог Отец.
Автор: Сергей Комаров
Превод: Димитър Банков
Източник: orthochristian.com
