В живота на всеки духовник има срещи, които не само хвърлят светлина в неговия дълбоко съкровен и личен път в служението, но и тласкат към размисъл и осмисляне на състоянието, в което се е намирал и е преживявал мястото си в Светата Църква.
Една такава среща беше и в рамките на моя скромен опит с преподавателя от ШУ ”Свети Константин Преславски”, покойният архимандрит Павел Стефанов. Преди един от няколкото ми изпита в хода на моето следване там, между него и мен възникна интересен диалог. Поглеждайки ме особено ме попита: ”Дяконе, ти от колко години си ръкоположен?” Аз отговорих кратко: ”От две години и половина”. А той като ме погледна проницателно каза: ”Няколко пъти идваш при мене на изпити и виждам, че в Теб се забелязват някакви наченки на смирение. Далеч си още от истинското смирение, но поне посоката е правилна. Така че, дерзай!”
Тази трагикомична ситуация се запечата в моята памет и остави чудесен повод за анализ на тогавашното ми, а и настоящото състояние на духа. Всички, които познаваха архимандрит Павел, знаеха за особеностите на неговия характер, странното му поведение в университета, което понякога носеше и белезите на юродивост. Много често изглеждаше замислен и отнесен някъде, но изведнаж изричаше неща, които се врязваха в ума на събеседника му и бяха особени прозрения.
Много пъти след това съм си припомнил този епизод и за мен е бил отново и отново предмет на личен анализ и себеоценка. Да, добре казано: ”Наченки на смирение„. Колко проникновено, но и колко мъдро. Превъзходна формулировка, която всъщност обяснява много неща.
Кой от нас може да каже, че е смирен? Никой, но поне в неговото поведение като християнин да има някакви наченки. Те са плод на реални опити и резултат от истинско старание в своя път към Христос. И ако тази констатация е изреченане просто от обикновен мирянин, познат или приятел, а от духовник с огромен опит към един млад дякон, означава, че има своите основания и мотив да бъде споделена.
А всъщност е точно така. Всички сме толкова далече от истинското духовно състояние на смирение, описано така подробно в Светото Предание, но поне да имаме някакви наченки. Да се виждат плодове, които макар и неузрели да висят от клоните на дървото, дори без да имаме представа дали въобще ще узреят или паднат от него, когато бъде разлюляно от вятъра. Не сме достойни и едва ли някога ще достигнем до целта, но поне да сме застанали на пътя, нещо повече да сме направили първите крачки по него. Единственият път нагоре, тесен, но спасителен. Да бъдем като оная мравка от старата притча, която тръгнала на поклонение. Вярвяла тя с малките си едва забележими крачета, а другите отиващи около нея и се присмивали и казвали: ”Къде си тръгнала? Ти си толкова малка, крехка и слаба. Може някой да те премаже по пътя, а и мястото, за което си тръгнала е толкова далече и ти няма как да стигнеш, колкото и да вървиш, дори и през целия си живот.” А тя уверено отговаряла: „Не е важно да стигна до там. Важно е когато смъртта дойде, да ме завари по пътя за там!”.
Затова смирението е толкова важно и е не само ключ за Царството Божие, но и диагноза за реалното духовно състояние на всеки християнин. Той е и най-точният критерий за правилността на посоката за развитие на една душа, която иска да се спаси.
Какво иска Бог от нас? Две неща. Да повярваме в Него и да се смирим. Да признаем, че сме нищо без Неговата спасителна и всепроникваща благодат и да Му предоставим Той да ни води напред. Това го радва повече от всичко и по най-верен начин Го задължава да помага навсякъде и винаги, винаги и навсякъде. Така, както Баща, чието малко и невръстно дете, изплашено от света около него, бърза и след като приближава слага малката си ръчичка в Неговата длан и с трепет се притиска до Него и продължават своя ход напред. Без да знае къде отива и даже не желае да пита за посоката, в която Той го води. Не само да вярва, но и да разчита изцяло, по детски чисто и отдадено на Бащината власт и воля.
Автор: свещеник Ясен Шинев
Снимка: pixabay.com