Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Пътувам си аз миналата година в автобуса, който се връщаше от международната православна среща в Яш, Румъния и се наслаждавам на залязващото слънце. Замислен и полузаспал чувам някой да се провиква от предната част на автобуса „Георги задължително да дойдеш на похода до Рилския манастир“.
Аз леко се усмихвам и отговарям, че ще дойда. Вътрешно си мисля, къде ще ходя аз по чукарите да не съм луд. Чувайки думата „поход“ в ума ми веднага изплуваха мисли за великите кръстоносни походи и различните битки. Именно такива битки се разиграха и на този поход, но борбата беше със собствените немощи.
Беше минала почти година, вече взел книжка и не слизащ от колата случайно се сетих за този поклоннически път, за който ми казаха в автобуса. Веднага потърсих информация и за мое учудване той тепърва предстоеше. За човек, който да върви пеша беше нещо абсолютно чуждо, да не кажа дори невъзможно, в същия момент пишех на няколко различни абоната във фейсбук за повече информация за похода. След седмица вече се бях екипирал с палатка, обувки и още куп принадлежности за безпрепятственото ми пътешествие. Докато правех няколко тренировки за разгъване и сгъване на палатката в моя двор, след няколко дни аз наистина се озовах в планината сглобявайки палатката си. Похода беше в самото начало, а аз познавах едва 5-6 човека от всичките около 120 поклонници. Веднага побързах да се представя и да се запозная с различни хора от цяла България, а това наистина е невероятно и разбира се, ако мога и да завържа някое непринудено приятелство.
Рано сутрин, огрени от нежните лъчи на слънцето, поклонниците тръгнаха, а в главата ми веднага изникнаха обичайните въпроси „Къде пак тръгна празна главо да се трепеш из баирите?“ В моето приятелско обкръжение може да се каже, че съм най-религиозен и не рядко посрещан с думата фанатик. Когато походът вече беше започнал аз се опитвах да се спирам и да се оглеждам в групичките от хора, за да намеря своето място. За моя голяма изненада аз се почувствах като грешник заобиколен от ангели. Точно от тук започна и моята борба с немощите, която от немарливост и леност скривах и заключвах в сърцето си. Моят катарзис започна именно от тази секунда, в която реших да започна беседа с Бог, за да придобия смирение за физическите и душевни немощи. Това, което изживях за тези няколко дни, е лично между мен и Бог и затова ще ви го спестя. В края на похода аз си бях същия онзи грешник заобиколен от ангели, но все пак имах някаква придобита по-малка от синапово зърно нетленна светлина в сърцето си и чакам с нетърпение следващата година, за да присъствам пак с тези ангели на този поход.
От чиста туристическа гледна точка, макар и с по 3 мазола на крак беше невероятно красиво. Едно от нещата, може би и единственото, което сериозно ме ядосваше беше това, че пристигахме късно, а пък и докато оправим палатките, другите работи, то стане никое време. По тази причина аз седях много малко на общите забавления около огъня, защото си знам, че ако остана повече, на сутринта може и да не стана навреме за тръгване. Това може да се отнася и само за мен, защото за първи път вървя толкова много. Ходенето на ден е доста, по около 10 часа заедно с почивките разбира се. В крайна сметка се успокоявах с мисълта, че това е поход, за да се върви. Да спиш в платка, да пееш край огъня и да се смееш с весели другари е наистина незабравимо. Именно на този поход си сбъднах няколко мечти. Една от които беше да посетя седемте рилски езера и Цари Мали град. Тъй като похода е по време на пости, преди да тръгна си купих различни ядки, плодове и разбира се едно пакетче кашу. Още в самото начало на похода, с който и да говорех все ми споменаваха за някаква много стръмна пътека наречена „душевадката“, която е точно преди рилските езера. Още от самото име разбрах, че там най-много ще се напрегна и реших да си запазя пакетчето с кашу за мотивация, за да я мина по-лесно. То пакетчето така или иначе не можа да устиска до там, излапах го още на третия ден, който ми се видя и най-тежък. За радост или не „душевадката“ я оставихме и минахме по заобиколен маршрут, но по-важното е, че като се изкачих гледката беше зашеметяваща, особено както беше по залез.
Въпреки това най-ясен и най-ярък спомен е силната реч на отец Ангел в самия край на похода и смятам, че никога няма да забравя тези няколко слова: „Вече не сте някои си, вече сте Йоанови, а щом сте Йоанови, значи сте Христови.“
София-Витоша-Верила-Рилски манастир, 1-6.08.2018
Автор: Георги Мърценков
