Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Можем ли да прощаваме? Способни ли сме на това – да загърбим всичко, каквото са ни сторили приятелите ни, ближните ни? Имаме ли сили да преглътнем обидата, да забравим предателството, да простим лъжата?
Това са въпроси, които често стоят пред нас в ежедневния ни живот. Въпроси, на които понякога е доста трудно да си отговорим, особено ако сме наранени или раната от неправдата, която ни е сторена е още прясна. И все пак в днешното евангелско четиво Бог отговаря на тези въпроси съвсем просто и ясно. С едно изречение: „Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му“.
Небесният ни Отец ще ни предаде на мъчители или на мъчения, ако не простим на другите греховете им. И това го казвам не, за да се стряскаме, а да се замислим. Да помислим за това колко всъщност е важна прошката. Много често, почти постоянно дори, не се и замисляме какво означават тези няколко думи – прости, простено, извинявай, моля за прошка. Всички те означават едно и също нещо – извършване на действие, което заличава прегрешението на другия спрямо мен, спрямо Аз-ът ми. Прошката е метафизично действие, действие на душата посредством мисълта. Прошката има своите душевни измерения, но извършва действие в буквалния смисъл на думата – заличава неправдата. Прошката е преобръщане на призмата за правдата в света. В Стария завет често чуваме, че неправдата се заплаща по същия начин, по който е причинена. „Око за око и зъб за зъб“. Правдата е била точно такава – някой ми прави зло, то и аз му отговарям с друго – със същото зло.
Спасителят обаче преобръща тази представа и повелително казва: „Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците? И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:39-48).
За да бъдем синове на Бога, за да станем обожени и да пребъдваме вечно с Него, трябва да направим няколко прости неща: да обичаме враговете си, да благославяме онези, които ни проклинат и да прощаваме. По този начин, ако изпълним тези три точки, ще станем съвършени, както е съвършен и Небесният ни Отец. И все пак лесно звучи да си кажем: „Ще простим и ще отидем в рая“. Делото обаче е трудно. Делото на прощаването, това пътешествие на сърцето от обидата към любовта е дълго, изпълнено е с трудности и най-вече с изкореняване на гордостта.
Това е ключът към всяко едно действие в посока на прошката, защото, за да простиш трябва да се наведеш. В сърцето си.
Да смириш Аз-ът и да слезеш от пиедестала, на който си се качил. Защото именно този пиедестал ти е причинил нараняването. Защо? Защото, такава ни е греховната привичка, да се заблуждаваме, че сме значими, че сме важни, че сме някои. Ако у нас има повече смирение и по-малко гордост забележката на другия не би имала значение за нас т.е. би имала единствено в смисъла на приятелската критика, която ще приемем, ще признаем грешката си и ще се постараем да станем по-добри. Няма да почувстваме обида. А обидата идва именно от нараненото честолюбие, а честолюбието идва от горделиво сърце.
Има обаче и друг момент от човешките ни взаимоотношения. От живота знаем, че в един конфликт обикновено има двама души т.е. и единият и другият в известен смисъл имат вина за причинените обиди, неправди и престъпления. И въпреки че се стараем постоянно да прощаваме, в един момент се замисляме, че това не може да продължи вечно. Другият ни тъпче, а ние продължаваме да прощаваме. И това го казвам не, за да се възмущаваме срещу думите на Спасителя – да прощаваме постоянно, но го казвам, за да насочим вниманието си към това, че трябва да помогнем на другия да се спаси и да изкорени от себе си тази греховна привичка. Моментът е много тънък, защото и ние самите можем да се подхлъзнем и да започнем да обвиняваме другия, а по този начин да му нанесем обида и порочният кръг да се завърти отново.
Искам брат ми да се спаси, искам да бъде с мен в рая и аз самия искам да съм с него в рая.
За това му прощавам обидата, но ако той продължи да я извършва ще се опитам да му помогна да изкорени сам греховната си привичка и да промени действията си, да промени поне малко живота си. Тук е именно границата между смирението и овчедушието. Овчедушието е наивност, глуповатост, малоумие, лековерие, докато смирението е противопоставяне на гордостта, то не е просто покорство, а действие, което побеждава другото с по-особено движение на сърцето – любовта.
И така, можем ли да прощаваме? И как да се научим да го правим? Св. Исидор казва: „Доброто записвай на каменни плочи, а обидата – на водата“. Ако това правим никога няма да задържим злото на другия към нас, а напротив ще му простим седемдесет пъти по седем и то всеки ден да съгрешава против нас – ние обратно на логиката всеки ден ще му прощаваме и ще загърбваме обидата. Наистина е трудно, наистина това изисква много труд, но Царството Небесно нали насилници го грабят и само ревностните и постоянни в делото на спасението го достигат.
Автор: Ангел Карадаков
