Начало / Uncategorized / Радоста да не принадлежиш на себе си

Радоста да не принадлежиш на себе си

Живеем в свят, който възпява егоизма. Всичко, което е свързано с нашето „сакрално его„ е не само толелирано, но и възвеличавано и то по такъв недвусмислен и последователен начин, както никога досега. Всеки, който се опитва да се противопоставя на този дух бива подложен на осмиване. Противниците на тази всеобща тенденция биват обявени за старомодни и изостанали, негативни и дори неадекватни към настоящото време. Те рискуват да се превърнат в аутсайдери на фона на арогантния егонцентризъм.

Преди деситилетия, когато религията е била важен регулатор на обществените отношения на Изток и Запад, отклонението в тази посока са били сравнително предвидими и очаквани. Но сега глобализацията помита като връхлитаща стихия  всякакъв опит за търсене  не само на духовност, но и някакъв, дори и крехък баланс в човешките отношения. Това доведе до множество кризи , в чиято основа е кризата на Духа. Тя е епицентъра на всички останали злини.

Човекът е поставен в центъра на всички творения,  дръзко и самоволно изместил Бог,  като Творец на всичко видимо и невидимо. Той е мерило за всичко и всички, не само в неизтощимите опити на науката, но и в областа на морала. Човекът е застанал самодоволно на престола на славата и се е превърналв съдник на всички природни и социални процеси.

Но християнството проповядва друго. С благодатното си и достъпно учение, не само се опитва да опитоми и превъзпита човека, но и да го превърне в икона Божия и Негов пълномощник на земята. Опитва се да му внуши, че няма по–висше призвание за него да се превърне в истински Христов последовател и целия му живот  да бъде отражение на Неговата Пресвята воля. Какво по-висшо достояние за творението е да отразява изцяло Твореца, а на християните да бъдат подражатели на Христа. По най-красноречив начин това го е отразил свети апостол Павел, който се обръща към вярващите в областта Галатия с редица наставления и назидания да вършат делата на вярата „…докато се изобрази във Вас Христос!”/Гал.4:19/. Неговият драматичен живот е най-красноречив пример за това. Той се е опитвал с цената на всичко навсякъде и във всеки фрагмент от него да бъде Христов – в духа и плодовете си. Този негов стремеж не е порив, а посока на целия му жизнен път и цел на всички вътрешни и външни борби.

son-2935723_960_720Това са проумели всички светии, които са вършили подвизи на труд и благочестие, в схватка със старата си природа и връхлитащите ги бесове. Всеки от тях е имал своята лична треактория и е изживял индивидуално съкровенната си „метаноя„ – преобръщане, преоценка на ценостите, покаяние. Вдъхновени от Светия Дух  те са пресушавали своите блата, премествали са планини и низини в своя вътрешен свят и така са заслужили мястото си отдясно на Иисус в Царството Божие. В стихията на своите търсения и разочарования, те не просто са разбрали, но са осъзнали, че „Аз-ът„ е основна пречка за истинското духовно разветие и първа и най- важна преграда за деъствието на Божията благодат. Одухотворяването на „егото„ е не само грешка, но и порок, който води след себе си безброй други пороци. Нали заради гордоста е низвернат архангел Сатанаил?Нима  тя не  е причината за изгонването на Адам и Ева от рая и е най-силен двигател за продължаващото отстъпление на падналото човечество.

Следвайки своя травматичен опит, вярващият започва да се страхува от себе си. Подлага на себеоценка целия си жизнен път и поглежда все по-трезво и критично към всичко в и около себе си. Разочарован и поставен на ръба на отчаянието, той се примирява с Бога и коленичи пред Неговия авторитет. Започва да напредва в богопознание, проявява богоразмисъл и започва да се лекува с рецептите на Светата Църква. Но този период на лечение–започва именно с опълчването срещу основния първоизточник на всички злини – гордоста. Това е първата обявена война и последната спечелена победа. Тя е трудна и противоречива, но е свята и преблагословенна, защото е в името на най-важното за човека – спасението на неговата душа. Когато подвизаващият погледне на самоволния си живот като низ от проявление на свои лични грешни решения, осъзнава своята немощ и търси решения от Небето, като признава за кормчия в своя живот – Бог и Неговите Свети заповеди. Този стремеж към освещаване на всичко свое е отразено по недвусмислен начин от великия руски старец –Захарий –Зосима, който заявява: ”Трябва да се молиш така: Господи, Сам живей в мен, Сам говори, Сам действай… Прави с мен каквото искаш”. Трябва да имаш такава мъдрост, че да дадеш достъп на Господ да прави с Теб, каквото иска!”

В този дух е и ежеденевната молитва на св. Филарет Московски: ”Ти, виждаш моите нужди, които самият аз не съзнавам. Виж и постъпи с мен според мен според Своята милост. Накажи ме, изцери ме, смири ме, въздигни ме!” Този признание има особено сила и дълбочина, защото са изречени не просто от молитвеник и аскет, а от настоящ владика и функционер на Московската патрааршия, натоварен с ред организационни и администравни задължения.

Светото Предание на Православието е най-яркото доказателство за това, че колкото по–високо се издига един подвизаващ се Христов последовател, той толкова повече се отърсва от наплъстяванията на своето Аз и има съзнание на своето недостойнство. Всичките си успехи в духовния си живот и плодове в духовния си път отдава не на себе си, а на преобразяващата Божия благодат ,осъзнавайки, че е недостоен за привилегията да бъде Негов избраник. И напротив чувството за специалност и надареност, в състояние на превъзходство над околните е признак за прелест и самозаблуда. Светите отци не просто са утихнали и успокоили, а смирили пред Неговия промисъл и Всесвята воля. Този, който е създател на всичко видимо и невидимо е благ в силата и силен в благостта и най–добре и мъдро може да промисли кое е най–полезно и спасително за всяка една душа. Той има пълнота във всичко – и в познание и в блага и е в състояние да твори и пресъздава, обича и прощава повече от всички творения заедно.

Християнинът е призован и призван да живее не по законите на света, а под действието на Благодата. Той е длъжен да води свята борба, за да освети своя дух, душа и тяло и да обожи своята личност. Да отрази пълнотата в своята непълнота, да се стреми към святост в своята греховност, за да бъде достоен за Нетленното царство. Но за всичко това е нужно да изостави своите ограничени и сковани разберания, да остъпи назад и да даде място на своя пастир – Христос. Тогава ще изживее вътрешната свобода  да не принадлежи на себе си, тази несподелима съкровена победа, която е породена от решението му да напусне своя насъвършен свят, изоставайки своето наранено и старо Аз. Само така ще изживее тази тиха и вътрешна радост, че не пренадлежи на самия себе си, а на този, който му е показал пътя към Небето и изкупил от греховете му –Спасителя Христос!

Автор: свещ. Ясен Шинев

Снимка: pixabay.com

За Ангел Карадаков

Виж още

c1414df22c8dd674090f563861f60120465fff4f

Зов за помощ-да помогнем на една майка

Уважаеми читатели с екипът на „Добротолюбие се свърза съпругът на Албена Борисова Петкова с молба ...