Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В средата на XX век известният френски философ и екзистенциалист Жан Пол Сартр изрече мисъл, която се възприе постепенно от тогавашното поколение, превръщайки се в лайтмотив на хиляди хора по света.
Думите: „Адът – това са другите!“ бързо се разтвориха в духа на обществото, по много гъвкав начин се социализираха и заразиха със своята първична откровеност и завладяваща директност хиляди души.
На практика се постигна изместване от центъра на човешката личност към външността, освобождаване от проблемите на многопластовия “Аз” към безличното “Ние”, изтласкване на драмата на личностното съществуване към необятния простор на общественото битие.
Всички, които познават духа на християнството и ценят неговата духовна мощ, обаче, знаят, че то винаги е било изправено пред болезнения проблем: “Аз и Бог”, а другите като неизбежно обкръжение са поставени настрани. Думите: “Лекарю, излекувай себе си!” са вътрешен мотив, “светая- светих” на учението на Спасителя Иисус Христос.
Християнинът има една единствена задача – да спаси душата си от хилядите съблазни на този свят в непрекъснато общение с Божията благодат и да заслужи място в Царството Божие. Той се бори неотстъпно на два фронта – вътрешен и външен, и тази невидима бран осмисля цялото му съзнателно съществуване в стихията на връхлитащите дни. Приел е дълга си да се пребори със старата си природа, повредена от първородния грях, като я очисти от плевелите на духа. Взирайки се в образа на Богочовека Христос да освети своята душа, дух и тяло и да се превърне в Негова икона, изобразявайки “новия човек”, “новата твар “, родена свише. С упорит, но благословен труд да пресуши блатото на страстите в ужасна битка с поднебесните духове на злобата. Обожението е целта на неговия живот, най-съкровения смисъл на неговата житейска мисия. Този болезнен процес, на бавно и мъчително духовно прераждане е наречено от Светите отци на Провославието “метаноя” (преоценка на ценностите, вътрешно обръщане, преосмисляне и искрено лично покаяние). Без него последователят на Христа няма право да се нарича християнин и не заслужава живот в Царството Божие. Акцентът на духовния живот е положен вътре, а не вън от личността. Цялото внимание на ума и сърцето следват невидимото и съкровено разтопяване на индивидуалното зло и превръщането му в добро. Преобразяване не отвън-навътре, а отвътре-навън, насочено към престола на човешката persona-душата. В нея и само в нея се осъществява тайнствената и съкровена среща на индивида с Бога и то не като отношение на субект към обект, а на дълбоко индивидуален диалог на личност с личност. Спасителят се пренесе в жертва не просто за човечеството въобще, а за самите нас и за всеки един от нас. Затова и на Страшния Съд отговорността е дълбоко лична и всеки ще отговоря индивидуално за това, какво е сторил или не е сторил докато е бил в плът в своето странстване на земята.
Христос се обръща към последователите си с думите “Вие сте светлината на света” (Мат 5-14) и с това изисква от всеки един от тях да превърне учението Му в свое лично призвание да го следва във всичко, а не просто да се определи като такъв. В този демоничен свят изискването да се превърнеш в светлина за околните е саморазпъване и подвиг в най-екзистeнциалния смисъл на думата. За това и християнството е подвизаване във вярата, победа над духа на земното притегляне. Но то е отправено към нашето съкровено Аз, а не към онези около нас. Въпрос на небесен дълг е да светиш на другите, независимо от ситуацията в която се намираш, с утехата, че Той никога не би допуснал изпитание, което да не можем да понесем. Затова вярващият като посланик на небето трябва да бди на първо място над себе си. Във висша степен това е изразено от забележителния мистик и певец на покаянието свети Ефрем Сирин, който в своята великопостна молитва изрича: “Дай ми да виждам своите прегрешения и да не осъждам брата си!“
Само и единствено в правилното насочване на вътрешния поглед е ключа за израстване в духовния живот. Ако вниманието ни е насочено навън, тогава се разпилява събраната в душата Божествена благодат и тя бива връхлетяна от вирусите на гордостта и арогантността. Пропиляват се духовните дарове и се опорочават плодовете на неуморния труд за очистване и изправление на повредената човешка природа.
Светите отци на Православието от векове предупреждават за особения духовен закон, според който ако някой осъди другиго за проявения от него недостатък, то рано или късно ще бъде връхлетян от него в духовния му път. В този дух са и думите на Спасителя “С каквато мярка мерите, с такава ще Ви се и отмери!” (Мк 4-24). Но не само в невидимия свят след раздялата на душата с тялото, но още тук в нестихващите борби на духа в странстването му на земята. В този аспект и усещането за лично недостойнство пред Бога е толкова значимо и фундаментално, не само за хигиената, но и за правилното развитие на християнската душа.
Наблюдаването на своите помисли и постъпки е на практика най-правилният метод на духа, за да се движим в спасителната посока. Красноречив пример за това са и думите на един от най-забележителни православни подвижници – протойерей Алексeй Мечев: “Трябва да се считаме за най-лоши от всички. Искаш да се ядосаш, да отмъстиш или да извършиш нещо лошо. По най-бързия начин се смири… По-строго да се самонаблюдаваме, а към другите да бъдем снизходителни и да се отнасяме към тях така, както изисква тяхното положение, характер, настроение… Трябва по-строго да се самонаблюдаваме!“ (“Велики руски старци”) част 2 стр.424.
Ние не знаем до каква степен бесовете атакуват хората около нас и в какви изпитания са поставени във всеки конкретен миг от живота си, а просто наблюдаваме онова, което се вижда отвън. Веднага след това влизаме в ролята на самозвани съдници, без да изследваме нещата в дълбочина и прецизност и да имаме яснота за болестите на всяка една душа. Поради това слагаме знак за равенство между личността и пораженията от греха, с която е заразена душата му. В творенията си Светите отци ни препоръчват винаги да правим разлика между двете, тъй като нямаме пълното познание на Отца, а изхождаме от нашата несъвършена личностна преценка. Практическият опит показва, че ако не бързаме, а се опитваме да бъдем по-внимателни в преценката на другите, като засилим своя психологически усет към всеки поотделно, бихме избегнали не само грубите грешки не само в общуването, но и тежкия грях на осъждането.
Колкото по-често се самонаблюдаваме, толкова повече фиксираме нови и по-малки детайли, които можем да изправим в себе си. Затова и толкова много Свети отци казват, че истинският духовен живот започва със самонаблюдаването. Всичко друго е подготовка и компромис, липса на истинска духовна дисциплина!
Реалната промяна настъпва не от наблюдението: “Светът е лош”, а от признанието: “Аз съм лош! В мен е проблема. Аз съм проблем и за себе си и за околните!”
Всеки вярващ човек е изправен пред дилемата с кого да се бори – с околните или със самия себе си. Лесно е да се обърнеш към другите и да ги обвиниш за всички свои несполуки и нещастия в своя живот, а трудно и всъщност единствено спасително е да се насочиш към очистване на своята душа, чрез топлите струи на самонаблюдението и искреното покаяние. В първия случай ние ще се разпилеем и отдалечим, а във втория ще се концентрираме и приближим до заветната цел – спасението на нашите души. Светата Църква е вечната Витезда, която може да изцели всички, но особено тези, които искат да се справят с пораженията на своята личност, без да се оправдават с болестите на другите. Затова нека се взрем в апокалипсиса на своя личен грях и гледаме снизходително към прегрешенията на околните! Амин!
Автор: свещеник Ясен Шинев
Статията е публикувана в сп. Амвон, бр 2 за 2016г
Тук е публикувана с разрешение на автора
