Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Бях на отсрещната пейка. Тъкмо се настанявах, когато я забелязах. Тя може би стоеше там от часове. Денят беше от онези хубавите юнски дни, в които хем не е много топло, хем е и слънчево. Дни, в които алеите са изпълнени с жлъчен смях, птича песен и приятен мирис на окосена и полята трева.
Тя бе жена, да речем на около шестдесет години, може би и ги преваляше. Дъвчеше бавно нещо по онзи странен начин, когато възрастните хора се хранят без зъби. Това, впрочем, винаги ми е напомняло за храненето при преживните животни, но както и да е. Тя седеше там. А аз бях срещу нея. Беше там на отсрещната страна на алеята и в същото време май и не ме забелязваше. Хранеше се на отмерена стъпка, смълчана. Цялата ѝ снага беше някак… смълчана. Или дори смирена. Даже по-скоро смирена, а не смълчана. Защото смирението излъчва благородство, а смълчаването не винаги е признак на доброта. Понякога е и на лицемерие, и прикритост. Та снагата ѝ бе повече смирена, отколкото смълчана. Опърпаните дрехи говореха за нея, че не е богата, а дори сигурно бе и доста бедна. До нея на пейката имаше стари торбички от супермаркет, пълни с всевъзможни неща. Може би нямаше дом. Може би стоеше там вперила поглед и се чудеше къде да преспи, при кого да отиде, да се приюти. Или пък може би, докато бавно се хранеше си спомняше дните, в които е била млада, когато е била в силите си – имала е и богатство, имала е съпруг, и деца. Впрочем сигурно и сега има деца.
Докато такива мисли минаваха през главата ми и погледите ни почти не се и срещаха, а и дори да се срещнеха не биха се разпознали, защото бяхме хора от различни епохи, eдно дете от близката градинка изпусна топката си, която мигновено долетя при тази опърпана госпожа. Спря се точно в краката ѝ. Тогава забелязах, че тя почти нямаше обувки. Как така почти, ще попитате. Ами те бяха толкова скъсани, че не приличаха на обувки. Може би бяха стари вече, може би бяха носени от друг човек или пък бяха ръчно сглобени-зашити, но не приличаха на обувки, бяха „почти” обувки. Малкото момченце бързешком пристигна и застана срамежливо пред възрастната жена. Тя видя топката и понечи да я ритне, което срещна неодобрителните погледи на вече пристигналите родители. Те сигурно не бяха особено съгласни жената, носеща „почти” обувки да се докосва до топката на момчето. И все пак госпожата ритна топката по доста неловък начин, както възрастните хора ритат топка и я подаде на малкото момченце, а родителите бързо го скастриха да отива на площадката. Самите те продължиха разходката си из алеята. Жената остана отново сама. Опитах се да я погледам с дълбочина. Знете, по начин, по който се опитваш да разгадаеш емоцията у човека. Да се вгледаш в него. Опитах се да разпозная нейните чувства. Какво ли усещаше тя? Какви ли мисли бяха минали през нейното съзнание? Навярно стар спомен за близкото минало, когато и нейните деца са били така малки и така също са тичали из парка, а тя ги е гонила и им правела по същия начин забележка да не говорят с непознати. Дали се бе зарадвала на малкото момченце? И дали тя имаше сега внуци? Или пък дали поне си е мечтала да има такива? По очите ѝ си личеше, че бе с добър характер, смазана от живота си. Навярно интелигентна, прочела доста книги, а възможно бе да е и писала навремето. Хората, които пишат си личат. По погледите, по стойката, по снагата. Разпознават се някак, защото винаги са леко присвити. Но с буден поглед, в който все още има пламък за живот. Очите ѝ бяха умни. Пълни с влага, както са пълни с влага очите на здрав човек. Влажни, дълбоки, кафяви очи.
За момент спрях да я гледам. Отместих поглед и видях изпълнения с хора парк. Както ви казах и по-горе това бе един от онези хубави юнски дни, в които слънцето още срамежливо се прокрадва над клоните на дърветата, които правят тънка сянка, а във въздуха се носят все още не напълно изчезналите цветове на тополите. Деца играеха на топка, караха колело, пръскаха се с вода. Млади момичета и момчета седяха на тревата, някои четяха, други дружно си говореха, а тук там по пейките стояха хора с книга в ръка и влизаха, и излизаха в различните светове, които литературата им предлагаше. Други пък се снимаха или си споделяха смешки от социалната мрежа.
Жената, която стоеше на отсрещната пейка, стана и отиде до близкото до нея кошче за боклук. Помислих си, че е отишла, за да изхвърли хартийка. В ръката й обаче нямаше боклуче. Застанала до кошчето права вече можеше да се види в цял ръст. Тогава и бедността й пролича още по-дълбоко и по-силно. Тънкото палто, което носеше бе скъсано на доста места, много мръсно и леко миришещо. Може би цветът му е бил сив или пък син, не си личеше особено. А и навярно нямаше значение, нито за жената надвесила се вече над кошчето за боклук, нито за някой от посетителите на парка. Тогава видях, че тя се надвеси още повече над кошчето и започна да рови в него. Сигурно й е паднало нещо, си помислих или пък е видяла някоя скъпоценност… Докато тези мисли тичаха из съзнанието ми, тя извади от там един недояден сандвич.
Бавно и внимателно седна отново на пейката и започна да го яде… по онзи бавен и отмерен ритъм, който все така продължаваше да ми напомня за преживните животни. Тогава видях очите й… тя бе щастлива. Не, не може да е щестлива! Как ще си щастлив с половин сандвич, взет от коша за боклук? Как не я е срам да е щастлива, си помислих. Та, за Бога това е безобразно!… Очите й бяха станали още по-влажни. Може би имаше проблясъци на сълзи или пък сандвичът бе с лютив сос. Не знам. Знам само, че тя бе щастлива. Цялата и физиономия го отразяваше. Очите бяха лето присвити, появи се лека бръчка на едната буза, точно както се появава при усмивка. Все едно бе открила съкровище. Съкровище, което ще я засити до края на деня. Ще засити жената обута с „почти” обувки, с влажния умен поглед и опърпаното палто.
Никой не забелязваше тази малка ситуация, която наглед бе ежедневна, много обикновена и дори скучна. В същото време бе изпълнена със смисъл. Дори повече отколкото всичките словоблудства изливани от другите пейки и алеи. За тази твърде обикновена жена животът се бе променил, за кратко, за секунда дори. Той бе станал по-добър. Тя бе намерила малко храна, навярно вечерта щеше да намери и някакво място да спи. Защото никой нямаше да я приюти. А и тя самата сигурно не търсеше подслон, а бе волна птица оставила се на Бога. Нали птиците нито сеят, нито жънат, нито събират храната си в хамбари, но нашия Отец Небесен ги храни и те намират утеха в това. И са радостни. И може би със същата онази радост, с която бе жената, стояща срещу мен в парка.
Автор: Ангел Карадаков
Снимка: pixabay.com
