Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Всеки християнин преминава през своите етапи на развитие. Духовният живот не е едно равно поле, което да се прекоси, а низ от възвишения и низини, остри върхове и стръмни пропасти. Душата, която се стреми към Бога, усеща изцеляващите струи на благодатта и се променя вдъхновена и озарена, обгорена и очистена, докосната от непознатия преди това „небесен огън“.
Всичко в личноста е в развитие, непрестанно движение и има само привиден покой. Защото християнството и особено Светото Православие е преди всичко вътрешно, изповедническо учение, а не някаква външна методика, алгоритъм от правила и сбор от норми.
Православният човек е дете на Бога, което постепенно преоткрива нов, приказен свят и зашеметено върви напред, през криволичения и тихи пътеки. Но през своето странно пътуване среща своите изкушения, изживява дълбоко парещи изкушения и е преследвано от призраците на миналото, и връхлитано от силите на мрака.
Затова и духовният живот е непрестанно изповедничество, вдъхновено от Духа Светаго и благословено от примера на Светите отци. Това е съкровена драма на личността, която не може да бъде разбрана, ако всяка душа не изживее своята дълбоко лична „метаноя“. В нея и чрез нея, действа промисълът Божий и се проявява изцеляващото действие на Божията благодат. Затова и новоповярвалият бива хвърлен във въртоп от възторг и екстаз, който го отделя от всичко земно и преходно, но и внезапно се потопява в скръб и разочарование, които пробождат търсещата му душа.
Това са особени „гранични състояния“, които носят предчувствия на рая и ада. Тогава могат да бъдат взети внезапни решения, които да поставят личността на вярващия на ръба на силите и пред сгромолясване в пропастта. Не един или двама последователи на Христа в хода на този противоречив процес са отстъпвали или изцяло отпадали от светия път на спасението. Проявената ревност, но не по разум, липсата на духовен наставник и непроявяване на разсъдителност са довели мнозина до пълно отчаяние или дори до самоунищожение. Това е стихийно действие на вътрешния свят, което само искрено вярващите могат да разберат. Особена болест, които само преболедуващите могат да осъзнаят… Една диагноза на подвизаващият се, непонятна за „външните“, недокоснатите, непосетените свише.
За всички тях и нас, Спасителят изрича: „Помнете Лотовата жена!“ /Лук. 17:32/. В пряк смисъл – не се обръщай назад! От Книга Битие знаем, че тогава, когато Всемогъщият Бог е решил да унищожи с огън и сяра двата града Содом и Гомор, изпратил два ангела, за да съобщи на Лот и семейството му да излязат от тях и да напуснат местността. И когато те са оставили всичко и се отдалечили, неговата съпруга, съблазнена от спомена за миналото и всичко онова, което са имали преди това, се обърнала и погледнала назад и се превърнала в солен стълб. Тази жена, за която Светото Писание дори не е запазило името ѝ, се е привърнала в символ на отстъпление и е понесла Божия гняв. Нейната постъпка е урок за всеки, който е тръгнал по светия път към Небето, да не се обраща назад, а да го следва независимо от изпитанията и предизвикателствата, които ще го връхлетят по пътя. Висотата на тази задача изисква напрежението на всички наши сили и дори една крачка назад или даже поглед може да ни доведе понякога до пълно самоунищожение.
В същото Свето Евангелие, Спасителят изрича строго и изобличително: „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и поглежда назад, не е годен за Царството Божие!“ /Лук. 9:63/. Всеки, който забравя призванието си, трябва да бъде отхвърлен от Божието лице. Даровете се дават по особена Божия милост, но този, който ги получава, трябва да ги оцени и да заживее с тях, преди да се старае да ги преумножи. Не е достатъчнно да тръгнеш по пътя, а трябва и да го следваш, каквото и да ти се случи занапред. Да осъзнаеш милостта и да я приемеш като проява на особено избраничество, което да защитиш с поведението си. Даровете, които Светият дух е излял, не трябва да бъдат изхвърлени, а приети дълбоко в съкровището на душата и да се превърнат в пътеводител занапред. Призраците на миналото не трябва да те сплашат дотолкова, че да изоставиш пътя. Съблазните на живота, воден до обръщането към вярата, не трябва да надделеят за нищо на света над обещанието за бъдещето.
От мига, в който една душа повярва, не само Бог има план за нея, но и Сатаната. С всичко свое и дотолкова, доколкото допусне Всемогъщият, той се стреми да пречи, да осуети и отклонява от следването на тесния път нагоре. Познаващ отлично миналото и настоящото, атакува първо мисълта на подвизаващия се. Като виртуоз, който владее сетивата, въвежда в смут и води до безпокойство, като всячески се старае да наруши чистия духовен ритъм на последователя на Христа. Като баща на лъжата и изкусен измамник по хиляди начини заплашва, преувеличава, връхлита и пречи във всичко. Гъвкав в действията си и методичен в усилията си, често връща спомени от травматичния опит на всеки и се опитва да го постави в състояние на страх и зависимост. Духовният живот следва да бъде воден внимателно и деликатно, тъй като една грешна стъпка може да доведе до травма. Всяка погрешна мисъл или постъпка, могат да предизвикат верига от последици, които не само да наранят вярващия, но и да го върнат назад или отклонят от изцеляващата програма на Светата Църква. Душата на човека е особен феномен и твърде лесно може да бъде заразена и пленена от разрушаващото действие на бесовете. Травмите от миналото и непобедените страсти могат да ни връхлетят дори по най-дребния повод и да тласнат личността до трагично състояние. Правилата на обикновената светска логика не действат, а се намесват други невидими стихии, които са познати единствено на Светите отци.
Всички светци, праведници и дори обикновени подвизаващи се са усащали и усещат до последния си дъх тази „невидима бран“, нестихваща битка, за която свети Павел говори, че „не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправителите на тъмнината на този век, против поднебесните духове на злобата“ /Еф. 6:12/. Всички те са преминали през горнилото на страданията, изпитали са горчилката на хиляди разочарования от много различната отрова на греха, наранявани и огорчавани от неблагодарноста на хората и връхлитащите атаки на бесовете. Но са продължили напред! Следвали са пътя на Духа, без да се обръщат назад, въпреки всичко и всеки! Постепенно са осъзнали своята немощ и всепобеждаващата сила на благодатта. Горели са като мокри дървета в бавен огън, но са издържали и победили… Затова са и заслужили място в мястото на избраните.
По особено красноречив начин това е отразено в пространното житие на света Мария Египетска. Тогава, когато се е отдалечила в пустинята, изпълнявайки заръката на Светата Дева, потопена в покаяние и плач за предишните си грехове и просеща искрено Божията благодат, тя многоратно е понасяла мисловните попълзновения на бесовете. Те са и внушавали да изостави мястото си и да се върне назад към Александрия. Хитро са вплитали в нейния ум помислите, не да се върне към старато си житейско поприще на проститутка в огромния град, а без да влиза в него, да се приближи и да види отстрани как са хората, обстановката, събитията. По този начин да я поставят в положение на още по-голяма накърнимост за своите атаки и така да склонят нейната лична и свободна воля да реши да направи сама решаващата крачка към пълното връщане в предишното състояние на падение. Те са действали лукаво и деликатно, хитро и постепенно, знаейки слабата човешка природа и вродената на всеки привързаност към греха. Въпреки това, тя чрез спасителните действия на молитвата и поста, осъзнавайки своята пълна немощ и покрита от Божията благодат, не се е поддала и останала докрай на своето си поприще, изоставила предишното си минало.
Древните патерици изобилстват от примери за монаси и пустиници, които са се върнали назад към отровата на света и отново са били потопени в неговия измамен рай. Неиздържали тези ужасни влияния върху себе си, те са оставяли своите послушания, съблазнени от желание за приятен светски живот, отдаден на семейства и деца, и приемайки почит от силните на деня, връщали са се обратно и така са отпадали не само от вярата, но и изцяло са погубили душата си. От положение на искрено желаещи спасение са достигнали до пълно отпадане и саморазрушение.
Затова Светите отци и опитните духовни наставници препоръчват да не се води никакъв диалог с бесовете. Да се избягват както се може техните хитри уговорки и частични „утешения“. Да се следва пътя, називисимо от всичко и всички. Затова е от особено значение не само честата и чистосърдечна изповед, но и практиката на пълно разкриване на помислите пред изповедника. По този начин не само се очиства съда отвътре, но се държи настрани врагът, като отдалече се избягва душегубния котакт с него и падналите ангели, които му служат. Така „мрежите на светоуправника“ не могат да оплетат този, който искрено се разкайва и очиства мислите си пред Божиите служители.
Христос запали в душите ни небесен огън, отвори ни духовните очи и постави нозете ни на пътя на спасението. Обеща ни винаги да бъде с нас и ни даде своята непобедима защита против хилядите козни на лукавия. Но изисква от нас, да насочим цялата си свободна воля към Него и Светата Църква, без да се страхуваме от нищо. Ние сме длъжни да дадем най-доброто от себе си, като по всякакъв начин отхвърлим дори и най-малката мисъл, че извън Неговия завет има някакво истинско решение на нашите лични въпроси. Затова не само да вярваме живо, действено и дръзновенно, но и да се уповаваме изцяло отдадено и всеотдайно, за да заслужим място в Царството Божие! Амин!
Автор: свещеник Ясен Шинев
