За това как се стичат жизнените обстоятелства, когато човек следва Божията воля, макар да му се струва странна и неочаквана, и как когато на всяка цена човек иска да постъпи по своему, разказват тези няколко истории, споделени от отец Димитрий Торшин, настоятел на Успенската църква на село Озерское (Подборки) до руския град Козелск.
История първа
„…отделени от Мене, не можете да направите нищо.“
Имам познат, навремето бил състоятелен човек, живял в Москва, имал успешен бизнес – автосервиз. Вложил половината от голяма сума пари със свой приятел. И като че всичко вървяло не зле, изкарвали добри пари. Само където отвреме-навреме изпитвал някакво униние, неудовлетвореност някаква – сякаш нещо не му достигало в живота – някакъв смисъл, нещо по-важно от възможността да има тези материални блага, които му се прииска да има.
Веднъж той случайно се запознал с оптинския архидякон Илиодор и след това познанство мислите му поели в друга посока. Някак си осъзнал неочаквано и за самия себе си, че в живота съществува и духовното, и че това духовно като че ли ще да е по-важно от материалното.
И така, веднъж той попитал отец Илиодор:
– Как да променя живота си?
Оптинският архидякон го пратил при стареца отец Илий. Отец Илий избегнал заобикалките и му казал направо:
– Оставяй бизнеса си и отивай да живееш в Белев.
Илюстрация: Старецът Илий
Тези думи били като гръм от ясно небе. Уреденият живот в Москва, успешният бизнес – как може да се зареже всичко това?! А освен това: да извади половината пари от делото означавало да разори своя бизнес-партньор…
На тези възражения старецът му отвърнал:
– А ти тези пари му ги остави на партньора си.
Моят познат приел словата на стареца чистосърдечно, с пълна вяра в това, че това е Божия промисъл за него. Прехвърлил всичко на партньора, настанил жена си – между другото, сътрудничка в Московското кметство – в колата, вкарал в навигатора „Белев“ и се отправил в неизвестното.
Който знае какво е Белев, си представя този малък провинциален градец с две асфалтирани улици (останалите са като междуселски пътища). Старецът ги благословил да живеят в Белев, но те – естествено – нямали жилище в този непознат град, затова просто се добрали до градчето, преминали до края на асфалтирания път, а когато той свършил, завили по междуселския. Минали покрай няколко непривлекателни къщици и опряли в задънена улица.
Излезли от колата и попитали минувачите не се ли продава наоколо някоя къща.
И минувачите им отвърнали:
– Ами ето, точно най-близкият дом се продава.
В тази къща се и заселили. Бившият бизнесмен се заел с възстановяването на близкия, много древен манастир, който пустеел след съветските времена. Събрал малка бригада работници, които изкарали с колички боклука от занемарените огромни двуетажни храмове. Старецът Илий помагал на бригадата с молитвите си и почти веднага се появили благодетели. Тогава строежът тръгнал със съвсем други темпове, но все под ръководството на същия бивш бизнесмен, който по образование бил архитект, и то доста добър.
Той си спомнил всички свои стари знания и дал свобода на своя архитектурен талант. Освен това започнал да се учи на молитви, животът му се обагрил в нова палитра и започнал да придобива смисъл. Очите му заблестели, унинието изчезнало и жена му – която много го обичала – се радвала, че унилият ѝ преди мъж вече не унива, а напротив – дори е щастлив.
Безспорно животът им въобще не съответствал на материалното ниво и изобилие, с които били свикнали в Москва, но с времето Господ наредил всички неща по чудесен начин.
Например, имало момент, когато съседката му предложила да купи от нея евтино, просто на смешна цена, няколко тухлени къщици на село – стари, още дореволюционни постройки. От тези тухли той съумял да си построи отличен дом. И другите му дела се уреждали все така.
След време Отец Илий го благословил да постъпи на задочно обучение в духовна семинария, което той с радост и сторил. Тогава станало известно, че случайно придобитият му дом е бил дом на свещеника, а на територията, стигаща до него, навремето е имало храм, разрушен по съветско време.
Всичко си идвало на мястото. Сега планира да възстанови този храм, и може би сам ще служи в него, ако е такава волята Божия.
Сега, колчем срещна своя познат, виждам как светят очите му. Даже от вида му личи, че сега живее пълноценно, забравил е за всевъзможната неудовлетвореност и дори може да сподели с ближните своята духовна радост.
Но такава благодат не се дава на човека даром, а се дава с труд, когато изоставиш вътрешната си самонадеяност и се проникнеш с доверие в Бога и в пътищата Му.
Илюстрация: Отец Димитрий с майката и сина Илиодор
Но – за съжаление – в живота не винаги става така, защото на човек понякога му се струва, че и сам може да създаде някакво земно щастие, дори въпреки волята Божия. Но колкото и привлекателен да изглежда този път, той – за съжаление – свършва трагично, тъй като Господ е казал: „Аз съм лозата, вие сте пръчките; който пребъдва в Мен и Аз в него, той дава много плод; защото, отделени от Мене, не можете да направите нищо.“ (Йоан, 15:5).
За такъв трагичен път става дума в следващата история.
История втора
„Отреденият за теб ще дойде за теб след десет години“
Веднъж, когато бях още юноша, през нощта ни събуди съседката ни – старица. Молеше за убежище от собствения си син, който я заплашил, че ще я убие. Нямаше съмнение, че това наистина може да се случи, защото вече няколко пъти сам аз бях наблюдавал как синът ѝ замахва към нея с брадва, и едва в последния момент отклонява от нея удара си. Тя имаше проблеми освен с буйния си син – пияница, а и с мъжа си, който също пиянстваше и буйстваше. В същото нещастно състояние се намираха всичките ѝ братя и сестри, които живееха недалеч.
Старицата прекара у нас няколко дена. Не роптаеше срещу съдбата си, но веднъж ни разказа следната история. Братята и сестрите ѝ знаеха защо съдбата им е такава.
В началото на ХХ век, когато тя била 18-годишна девойка, се запознала с добър и трудолюбив момък. Решили да се оженят. Родителите ѝ живеели недалеч от светата Оптинска пустиня и пратили дъщеря си за благословия на брака ѝ при оптинския старец Анатолий (Потапов), за да види той с духовните си очи повече и по-далеч от тях, от техния плътски разум.
Девойката се отправила заедно със сестра си при стареца и го помолила да благослови задомяването ѝ. Но старецът не само че не благословил, а напротив – много строго я предупредил относно намерението ѝ и добавил:
– Няма Божия благословия за този брак. Не се омъжвай за него. Твоята съдба, отреденият за теб ще дойде за теб след десет години.
За девойката било странно да слуша това, тя не се примирила със словата на стареца. На връщане, по обратния път се наговорили със сестра ѝ да излъжат родителите си и да кажат, че е получена благословия за брака. Двете се надявали, че измамата никога няма да бъде разкрита.
Момичето се омъжило, родили се деца, но след това в живота им всичко започнало да се разрушава. Една след друга се появили скърби. Пратили мъжа ѝ на заточение. Не успяла да възпита децата така, както ѝ се искало. Животът ѝ се подредил твърде печално.
Но точно след десет години пристигнал човек, който навремето живеел в тяхното село, но по някаква съществена причина бил принуден да отпътува. Той признал, че се влюбил в нея още на млади години, така и не съумял да я забрави и бил готов, дори и сега, да я вземе за жена и да приеме децата ѝ като свои. Тя отказала на предложението, защото не знаела дали е жив заточеният ѝ съпруг, но в този момент проумяла за какво ѝ говорил старецът преди десет години.
Така се случва, когато човек смята, че собствената му представа е най-правилна, не търси Божиите пътища в живота си и даже върви срещу тях.
История трета
„Светителю отче Николае, не ни забравяй и нас в молитвите си!“
Миналата пролет, в деня на св. Николай, ми позвъниха от съседно село. Забелязали, че една самотна старица вече не излиза от дома си на края на селото. Отишли да я навестят, а тя лежи, не може да стане. Съседите извикали „Бърза помощ“, а и на мен позвъниха – за всеки случай. Поставих си епитрахила, взех Даровете и потеглих.
Посочиха ми в кой дом да вляза. Малка стара къща, почти в полето. Вратата не бе заключена. Самотно, притихнало… По всичко личеше, че става дума за случай, когато човек легне, а няма кой чаша вода да му подаде. Открих старицата в стаичката си да лежи на сламеника.
– Ой, отче Николае, благодаря, скъпи, че си ми пратил такъв пратеник! – радостно заприказва старицата щом ме съзря.
Трудно е да предам с думи ликуването, което изразяваше лицето ѝ. Започнах да беседвам с нея. Доколкото си спомням, се казваше Мария. Цял живот работела като доячка в колхозна ферма. Храм не посещавала, защото наоколо нямало църква, но била кръстена – така ѝ била казала майка ѝ.
През 1941 г. се развихрила войната и призовали мъжа ѝ на фронта. Тя много се опечалила по този повод. Преживявала, място не си намирала, плачела по цели денонощия. И веднъж нощем ѝ се явил св. Николай Чудотворец – такъв, какъвто го била виждала на майчината си икона.
„Защо, глупавата, ти се убиваш? Мъжът ти ще се върне здрав и невредим. Ако има нещо, обръщай се към мен, няма да те оставя“.
Така я ободрил и си отишъл. Станало точно така, както ѝ казал Божият угодник. И мъжът ѝ се върнал невредим и през целия ѝ живот св. Николай бил неин застъпник и покровител. И тя винаги се обръщала към него за молитвена помощ.
Така и не съумях да убедя Мария, че въобще не съм пратеник на св. Николай, а просто обикновения селски свещеник Димитрий Торшин от Успенския храм на село Озерское, появил се при нея по волята на случая.
С голямо внимание и благоговение старицата слушаше всяка моя дума – за вярата, за Бога, за вечността. След това се изповяда – чистосърдечно, опитвайки се да си припомни кога не е постъпвала по съвест още от младостта си. И се причасти.
Струва ми се, че митрополит Антоний Сурожский е говорил за светците, че те така са се отрекли от себе си и са открили сърцето си за Господа, че благодатта не само ги е изпълнила, но – преливайки над тези свещени съсъди, благодатта се излива и върху обкръжаващите ги хора. Както и при преподобния Серафим Саровский – когато се спасява един, а около него – хиляди други.
Докато се връщах у дома, мислех за св. Николай и за благодатта, изливаща се чрез него през границите на всички страни и времена. Архиепископ от Мала Азия, живял на прехода между III и IV век, и съветска доячка от забравено от всички село, която никога през живота си не бе чувала нищо за Бог.
И това чудесно утешение в скръб в тежка година! И тази поддръжка и помощ в тежкия, а на стари години, и самотен живот. И този пролетен празник на свети Николай, когато старицата легнала немощна, а съселяните ѝ се сетили да позвънят не само на лекарите, но и на мен.
Мария – естествено – не знаеше, че този знаменателен ден, станал за нея ден на благовещение и ден на покаяние, и ден на причастяване с Божествените Тайни, бе и денят, в който почитаме светеца – неин небесен покровител.
По-късно узнах, че Мария се преставила малко след моето пристигане. Както се оказа, моето случайно – случайно ли наистина? – пристигане стана за нея и напътствие във вечния живот…
Светителю Отче Николае, не ни забравяй в молитвите си!!!
Свещеник Димитрий Торшин
Превод: Димитър Банков
Източник: pravoslavie.ru