Начало / Uncategorized / Страхът от мнението на хората

Страхът от мнението на хората

 „Най-смешното желание е да се харесаш на всички!“

                                                                                                      Гьоте

Вярващите в Христос не трябва да изпитват страх от никого, освен от Него и да помнят, че навсякъде и във всичко са под Неговия взор и непобедима защита. Тези, които са изкупени със Скъпоцената Му Кръв следва да разкъсат паяжината на всички свои страхове и съмнения, които са присъщи на останалите невярващи хора. За нас Синът Божи трябва да е съкровище и разковниче, отправна точка за всичко, малко и голямо, близко или далечно в нашия живот. Но чисто човешката слабост и дълбоко присъщата ни немощ ни тласкат към състояния, които ни отдалечават от пълнотата на общуването с Неговата благодат и ни прaвят уязвими. Типично по човешки, твърде уязвими…

DSC02207 (2)Един от най-разпространените страхове, който е вид отстъпление от вярата, е страхът от мнението на хората. Той води до неприкрито смущение от оценката на заобикалящите ни и дори боязън от техния чисто човешки и непълноценен съд. Тези, които са призвани да светят, се притесняват да пръскат светлина, боят се да посочат истинския път на другите, които нямат това небесно помазание. Те приличат на деца, които носят в ръцете си запалена свещ, но се страхуват от сенките, които се появяват при движението им сред тъмни коридори. При всяко притваряне на врата отстрани или някакъв звук отнякъде изтръпват от страх, вследствие на което не само нарушават своя правилен ход, но рискуват да угасят светилника си и да се върнат назад в тъмнината. Те се оглеждат прекалено много встрани, за да останат верни на онзи план, който са си поставили предварително, когато са започнали пътуването си. Спасителят ни каза, че духът на света не носи откровението на Неговия Дух и Истина и е в почти пълно противоречие с Него. Хилядите примамки на връхлитащото битие могат да доведат не само до откровено смущение, но и до пълно отпадане от делата на вярата. Не само да намалят стремежа към лично благочестие, но и изцяло да го угасят и да върнат състоянието на последователите на Христос в по-тежко от това, в което са били преди да са изпитали пречистващия огън на вярата. Затова Спасителят е изрекъл „… Който се срами от Мене и от думите Ми, от Него ще се срами Син Човечески, кога дойде в славата Своя и на Отца и на светите ангели!“ /Лук. 9:26/. Този страх е не само осъдителен, но и погубващ душата. Затова най-важният тест за вярващия е да остане верен докрай на онова, в което се е обрекъл, и да не отстъпва от светия си обет и личен завет със Сина на Живия Бог. Изречените декларации, красивата реторика и религиозният патос са нищо в сравнение с ясното и твърдо свидетелство за делото на Спасителя!

От християнина не се изисква да бъде харизматик, а да остане изцяло в светлината на Божието присъствие и да го защитава от своите лични съмнения и връхлитащите атаки от бесове и хора. За това не е нужно патетика или възторг, а твърдост, мъжество и постоянство. Те накланят везните на душевните състояния и решават изхода на „невидимата бран“. Нещо повече – това са оръжията, които отхвърлят противника и печелят битката.

Прекият продължител на делото на Иисус от Назарет, св. ап. Павел, красноречиво е изразил това в обръщението си: „Защото от хора ли сега да търся благоволение, или от Бога? Или на хора ли искам да угаждам? Ако бях угаждал на хора, нямаше да съм слуга на Христос!“ /Гал. 1:10/. Житието на този забележителен духовен мъж е ярка илюстрация за личното му призвание. Дълго време неприеман от другите християни в ранната църква, въпреки чудното му обръщане към вярата, посрещнат с откровено недоверие и дори неприязън, той непрестанно е бил притесняван, както от чужди, така и от свои. Видно от духа на Посланията е, че клеветите, предателствата и обругаванията от външни и вътрешни врагове са били негов постоянен спътник. Пътят му се е превърнал в истинска драма, разгърната в историята на настъпващото християнство. Учението на Спасителя е откровение свише, най-висш завет на любовта и няма никаква пресечна точка с грубия и пошъл морализъм на съвремениците. Всеки, който е запалил огъня на вярата в сърцето си, трябва да избере на кого да служи – на Царството на Бога или на Царството на Кесаря. Изправен е пред неизбежния избор – да слуша измамливите веяния отвън или да се подчини на гласа отвътре, чрез който и в който говори Христос! Дилемата „или-или“ е неизбежна и дори задължителна. Тя е изпит за степента на подготвеност и истинско мерило за горещо верните и предани служители.

Наистина трудно, дори невъзможно „обикновените хора“ да разберат християните, защото не могат да разберат тази тиха и натрапчива лудост на повярвалите, която дори не е тяхно достояние, а докосване свише, дар от Небето. В Новия завет ясно е написано: „Роденото от плът е плът, а роденото от дух е дух“ /Йоан. 3:6/ и това бележи водораздела между едните и другите, просветените и непросветените, прозрелите и непрозрелите съкровената истина. Защото „Духът диша където си иска“ /Йоан 3:8/ и не само житията на всички светии, но и животът на последователите Христови са най-пълното доказателство за това. Всеки е преминал през своята дълбоко лична траектория, път неизследим, едно трудно обяснимо откровение, което слага особен огнен печат върху личността. Хората от света търсят логичните, битийни, причинно-следствени връзки, водени от простата прагматика и собствен интерес, и не само не желаят да вникнат по-дълбоко в света на другия, а дори и не вдигат взор към Небето. За тях вярата е някакъв вид впечатлителност, почиваща на особената емоционалност и лична свръхчувствителност. Нещо повече – смятат, че Църквата е място само за объркани, настроени абстрактно и трудно пригодни за света хора, които имат непрестанна нужда от утеха и отдушник в неразбраните си лични търсения. Обиталище на социални аутсайдери, на които не им достигат сили да се вградят в обществото, не притежават способности да се справят сами в преплетените житейски ситуации и да ръководят живота си. Затова и нещата, които вършат и пътят, който следват, е чудноват и налудничав, дори опасен и вреден за общия и нормален ход на обществото, което следва своя изначален ритъм на своите „скрижали“ и обмен на фалшиви понятия, изпразнени от чисто духовно съдържание.

Всички светии са минали през горнилото на страданията, били са не просто наразбрани, но и обругавани и заклеймявани от околните. Дори онези, които в някаква степен са спечелили общественото доверие и са имали много добра репутация с духовния пример, който са давали.

Типичен пример за това е житието на Свети Порфирий Байрактарис, един от най-духоносните старци на 20 век. В Гърция са го наричали „радостта на народа“, „свещеникът на хората“ и се е радвал на почитта на всички социални слоеве. Известен още приживе със своите духовни подвизи, истински труженик на вярата и мъж с лични подвизи, той е бил нападан от „образцови“ християни и невярващи, защото е излязъл извън рамката на техните, сковани представи за християнско благочестие. Многократно е посещавал публични домове и вършил водосвети в тях, призовавайки жриците на любовта към покаяние, изповед и намиране на личен път към Бога. Срещал се е с хора с негативна обществена репутация и откровени нечестивци, отдали се изцяло на греха, и е проповядвал Светото Евангелие с думи и дела. Когато са го укорявали и пряко са го питали какво прави при тях, той простичко, но твърдо, отговарял, че и те са чеда Божии и Бог не ги е забравил и промисля за тях. С това в пълнота е изпълнил закона Христов, без да гледа „на лице“, а търсейки всяка една душа, колкото и повредена от греха да е била тя. Многократно в своите беседи е казвал, че християнинът не трябва да слага знак за равенство между грешника и греха му, между личността и болестта, който носи като личен недъг. С това често е бил мишена за нападки от „големите моралисти“ и строго каноничните православни християни, които дори и не са се опитвали да разберат неговата изходна точка и искрено служение на Бог и ближните. Превърнал се е в светилник навсякъде и на всички, без да си слага маската на самозван съдник и изобличител на чужди прегрешения.

Пълнотата на Бога е невъзможно да бъде понесена от непълнотата на света, а Неговото откровение е прекалено висше за калните порядки на битието. Затова и онези, които го носят като печат в сърцето си, остават завинаги „отвъдни“, по свой начин „отнесени“, несъотносими към повелите на света със своята несвоевременност и над-злободневност.

Свети апостол Павел ни завеща „Горко ми, ако не благовестявам!“ /1 Кор. 9:16/ и постави високо летвата за всеки искрен Христов последовател. Животът на християнина минава по линията на най-голямото вътрешно и външно съпротивление, в нестихваща битка с вътрешни и външни врагове. Да си Христов последовател е призвание и от всеки се очаква не само да вярва живо и пламенно, но и да направи тази вяра достояние на хората около него. Да не бъде по свой начин самодостатъчен и затворен, дълбоко мистичен и егоцентричен във вярата си, а отворен и споделящ тази особена небесна лудост. Този, който е приел небесната светлина, трябва да я пръска наоколо, без оглед на греховността на присъстващите. Небесният огън, който тече в жилите му, следва да бъде предаден на тях и той да бъде пример за всички останали. Делата на вярата изискват милост, състрадание, снизхождение, прошка към тъмните дела на невярващите, проява на безвъзмездна любов и търпение към техните човешки недостатъци и падения.

Уви, има толкова много християни, които никой не знае, че са такива. Те не само не изповядват чудото на вярата, но и го крият, и дори се отричат от него пред роднини, приятели, у дома и на работните си места. В този свят от болка и ужас те дори не търсят сили от Бога, за да помагат и да протягат ръка към тях. И всичко това поради страх и боязън да не бъдат неразбрани или подиграни, като хора „второ качество“. Въпрос не на преценка, а на свят дълг е да се намесват там, където има нужда, и да посочват пътя към храма и спасителните тайнства на Светата Църква. Тогава, когато колегите им са в смут, при семейни раздори, болести на техни познати и други тежки изпитания, те умишлено мълчат и ги оставят да ходят при врачки, астролози, гледачки или просто да се оправят сами. Това е не само неприсъщо, но и осъдително за истинския християнин!

Спасителят остави свято наставление: „Даром получихте – даром давайте“ /Мат. 10:8/. Един завет, който е отправен не само към духовниците, но и към всеки, който искрено го е приел в сърцето си. Не като външен етикет, а като печат – вътрешен, огнен, вдъхновен и туптящ, който да свети в мрака на неверието, и да стопля този студен и опустошен свят! Затова да се освободим от този ненужен и притискащ ни страх, като разпалим дарът на вярата и протегнем ръка към всеки, с който ни срещне Господ Бог! Амин!

Автор: свещеник Ясен Шинев

За Николина Александрова

Виж още

article-30409-175293_orig

Без Евхаристията няма живот

Св. Йоан Шанхайски и Сан-Франциски В бъдещото Царство Христово няма да има вече нужда от ...