Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Свещеник Спиридон Василакос
Свещеник Спиридон Василакос е роден в Пирея, Гърция. Завършва Теология в Атинския университет. През 1995 г. става дякон, а през 1998 г. е въведен в свещеничество в град Тива от сегашния Атинския архиепископ Йероним. В момента той служи в църквата „Св. Евангелист Лука“ в Тиеуе, и ръководи местната църковна радиостанция.
Тази тема е много важна. Разбира се, често не осъзнаваме, че връзката между двама души в брака е много важно училище, истински университет. Проблемите започват, когато в брачната връзка между женена двойка престава да съществува любов и тя се превърне в поле на взаимно унищожение. Често казвам на младите хора, които ще се женят, на младите съпрузи, които ще вървят по семейната пътека:
– Бъдете внимателни, вие сте в капана на ужасен враг!
И те са объркани. Какъв враг? Сега навлизаме в семейния живот. Аз отново им повтарям:
– Това е много опасен враг.
Те отново са озадачени. Виждам тяхното объркване, както и страхът, който е отпечатан върху лицата им.
– Кой е врагът, отче?
Този враг е егоизмът. Когато влезете в общата семейна пътека с друг човек, тогава приемате Божията благодат и вървете по тази пътека двамата. И никога не трябва да мислите, че врагът, който трябва да победите е вината на вашата половинка. Това, което трябва да бъде преодоляно е вашият егоизъм. Ако всеки от нас преодолее егоизма си, тогава бракът наистина ще стане любяща общност с хармонични взаимоотношения и ще има Божията благодат, вместо да се превръща в поле на взаимно унищожение. Когато бракът е любяща общност, тогава той става важен университет за вашите деца. Но нека видим какво казват отците на Църквата за това. Какво е „основното училище“ за човек?
Бихме казали, че това е семейство. Но семейството, връзката между съпрузите – вече е „гимназия“. Какво е „основното училище“? Утробата на майката. Ето защо отците на Църквата съветват майките да бъдат особено внимателни в този вълнуващ стадий на бременност. Нищо, което Бог е създал, не е случайно. Също така не случайно утробата на майката е точно под сърцето, защото бебето се храни не само от пъпната връв, но и от сърдечните удари на майката. В утробата детето изпитва любов. Отците на Църквата казват, че майката трябва да бъде особено внимателна, да избягва напрежение, да се моли, да разговаря с бебето с любов и да му пее песни. Това е, което отците на Църквата казват за това, да дадем на детето вяра, Божията благодат, радост, надежда, топлина, нежност.
Ще ви разкажа за един случай от живота на светия старец Порфирий Кавсокаливит. Неговата канонизация е голяма радост и голяма победа за човечеството. Когато Божията благодат ни разкрива един светец, чрез Него човечеството побеждава злото. Ето защо всички сме щастливи, заради този светец. Светецът е дар за цялото човечество. Старецът Порфирий имаше духовно чедо – университетски учител. Той имаше следния проблем: Когато студентите напуснаха аудиториите за почивка или когато бяха на претъпкани места, където беше много шумно, той изпитваше силно главоболие. Нищо не помогна – лекарства, болкоуспокояващи. Компютърната томография и рентгеновите лъчи не разкриха причината за главоболието му. Той дойде при стареца:
– Отче, имам такъв проблем. Какво е това?
Свети Порфирий му каза:
– Моето дете! Той говореше бавно и много любезно. – Искам да отидеш при майка си и да я попиташ: когато тя беше бременна с теб, как се държеше баща ти с нея?
Беше на средна възраст и майка му вече беше на 85 години. Отиде той при нея и я попита:
– Мамо, отговори ми, моля те!
– Какво, детето ми?
– Когато си била бременна с мен, как се е държал баща ми с теб?
А тя заплакала.
– Защо плачеш, мамо?
– Защото вече имахме много деца и не можехме да ги изхранваме. Баща ти искаше да направя аборт, но аз не го направих. И когато се прибра у дома, той извика и ме удари по корема.
„Основното училище“ е майчината утроба, където детето се научава да се моли и да обича.
Само си представете какво се случва: бебето в утробата на майката чува викове и чувства болка. Израснал, станал 50-годишен мъж и когато чувал силен шум, веднага получавал главоболие. Това е, което той е получил в утробата. Ето защо „основното училище“ е майчината утроба, където детето научава доброта, уважение, нежност, молитва и любов. Ето защо трябва да сме много внимателни.
Трудно е да се отглежда дете. Помислете, бяхме в Рая, в утробата на Божията любов, наслаждавахме се – и какво направихме? Искахме да напуснем този Рай. Това е, въпреки цялата любов, молитва и внимание, които даваме на нашите деца, никога не трябва да забравяме, че може да се провалим във възпитанието на детето. Бог ни дава любов в Рая и ние не трябва да обвиняваме Бога за провала си, а само за неспособността ни да приемем Неговата любов. Ето защо отглеждането на дете е много трудно. Необходимо е да имаме Божията благодат, интензивна молитва и внимание, за да можем да се обучаваме не само с думи: думите ни могат да дават много малко, но преди всичко нашият начин на живот може да даде нещо на нашите деца.
Ако родителите показват егоизъм, това прави детето напрегнато, то е като рана и се изразява в най-вече в пубертета. Ще дам един пример. Син ядосва майка си. Защо? Защото е в тази преходна възраст. Пубертетът е бурно море. „Детето е в морето, дави се, прави конвулсии, вика“, казва св. Йоан Златоуст – и ти трябва да си скала, в която ще се удрят вълните на пубертета и без да се оплакваш в пълна тишина, да спреш своя импулс. В юношеството децата имат много напрежение. Подкрепяш ли го или оставяш детето да порасне в напрегната обстановка?
Веднъж бях впечатлен от следната ситуация. Бях на гости в една къща и братът на човека, който живееше в тази къща, дойде с жена си и детето. Както обикновено се случва, когато се срещат двама братя, те се шегуваха, припомняха си детството си и повдигнаха малко тон. Изведнъж детето, което беше на пет или шест години, извика. Бях изненадан.
– Какво не е наред? Дали не се уплаши детето? – попитах аз.
И майка му каза:
– Не! Просто детето никога не ни е чувало да говорим силно у дома.
Този случай ме изненада. Тази атмосфера му беше чужда. Просто помислете, в каква атмосфера е израснало? Не знам ако храним децата си със спокойствие, мълчание и кротост? Ако не, защо тогава се тревожим, че изпитват напрежение в юношеството? Защо се притесняваме, че самите деца създават напрегнати ситуации в семействата си? Кой им създава това напрежение?
Ще дам друг пример. Омъжена двойка разговаря с детето си:
– Ти си много невъзпитано! Държиш се като баща си!
или:
– Е, защо крещиш така? Ти си точно като майка си!
Набъркваме се в живота на друг човек, стъпкваме го и едно дете свидетелства за това.
Вместо бащата да похвали майката и майка – бащата, какво правим? Ние поставяме в неудобното положение друг човек. И, разбира се, ние се отдръпваме от отговорността, защото отрицателните качества, които едно дете има, не се считат за наследени от вас, а от някой друг. Оттегляме се от отговорността и по този начин правим детето си безотговорно. Така че той никога няма да се научи да поема отговорност.
Когато влезеш в живота на друг човек, трябва да направиш както, когато свещеникът влиза в олтара: с благоговение, тоест, напълно уважавайки неговия живот, мнение, свобода. А ние, като завоеватели, влизаме в живота на друг човек, стъпкваме го, унижаваме се и, разбира се, основният свидетел на всичко това става детето.
Съпрузите идват при мен, за да „подадат“ оплакванията си, а после се чувствам като съдия. Искрено ви казвам това. Човек не носи отговорност, обвинява другия и никой не вижда грешките си.
Често чуваме думите: „Остави, не знаеш как е направено! Не прави това, иначе ще развалиш всичко!“ Ние не оставяме място на децата да действат, за да се чувстват отговорни, когато те показват инициативност. Това е голяма грешка. Утре ще направят същото в семейството си. Повечето от нас вече са родители, баби и дядовци. Помолете някога децата си за прошка. Просто не ми казвайте, че не правим грешки. Има ли по-ценен урок за моето дете? Или да му благодарите за това, което е направило. Нашите деца се научават да се извиняват, да признават грешките си и да поемат отговорност, да бъдат благодарни на другите хора и да казват: „Благодарим ви!“ Има ли по-ценен урок от този?
Необходимо е да обърнем голямо внимание на това, което казваме
Думите са голямото оръжие, което Господ ни е дал, това е великият дар на Неговата любов, която има силно и дълбоко влияние върху нас. Но една дума може да унищожи всичко – и особено ако е дума на баща или майка – но може да възстанови и да балансира всичко. Необходимо е да обърнем голямо внимание на това, което казваме.
Трябва да насърчаваме детето за успехите му, т.е. ние се интересуваме от изучаването на уроците, така че то да получава добри оценки в училище, за да влезе в университет. И това е добре. Но какво да кажем за моралните ценности, които са в основата на нашия живот? А, духовността? Похвалих детето си за това, че го похвалиха в училище, но когато видях, че се моли вкъщи, възнаградих ли го? Дали съм му купил нещо?
Думите ни се нуждаят от внимание. Всичко, което майката и бащата правят, всичко, повярвайте ми, са уроци. Начинът, по който майката готви е урок. Готвенето е себепринасяне. Представяте ли си детето да види майката радостно да принася на всички членове на семейството своята любов чрез яденето? Да го прави с радост. Детето да види баща си да влиза в дома и с охота да отиде да прегърне майката, децата, да ги целуне. Знаете ли какво ще стане тогава? Нещо много просто – детето ще очаква баща си да се върне.
Дядо ми имаше една тактика, какво да ви кажа, ядосваше ни, особено когато пораснахме и искахме да оставаме навън. Той казваше:
– В осем и половина часа вечеряме.
– Е, добре, яж, ние ще се върнем!
Казваме си – остави, да не ходим! Да отидем в 21.30, той ще вечеря, ще огладнее и ще яде.
Но дядо седеше на трапезата с празна чиния и чакаше:
– Хайде, бре деца, къде сте?
Ние си казвахме – нека се върнем в 22.00 ч. ще огладнее, ще яде, след като си ляга с кокошките. В 22.00 ч. дядо ни чакаше на масата. Засрамихме се. Затова в 20.30 ч. бяхме на масата. Ядосвахме се, без да осъзнаваме, че дядо искаше да се събираме всички заедно, защото часът на трапезата е свещен. Тогава разговаряхме, откривахме себе си, споделяхме това, което изживявахме, той ни казваше разни неща, намираше възможност да ни поучи от неговия опит, награждаваше или порицаваше. Къде другаде да ни срещне – в играта? Не можеше да ни следва. В съня? Никъде. Само на трапезата.
А сега всеки яде по различно време. Съгласен съм, че обстоятелствата са трудни, разбираме го, единият работи обедна смяна, друг вечерна. Да, но трябва да направим нещо, за да се засичаме. Да намерим час, в който да се събираме вечер – за половин час. Как сте, деца, как мина денят ви?
Една майка дойде и ми каза:
– Леле, детето ми си тръгва от мен! Отива да следва в Александрополис, в Комотини. Притеснявам се, няма да го имам у дома.
– Я ми кажи, когато беше, виждаше ли го?
– Така е, отче, виждах ли го? Учеше в стаята си, приготвях ядене, слизаше когато можеше, не го виждах.
Сега, когато си тръгва, ще почувстваш отсъствието, защо не го почувства преди? Говори му малко, остави го да ти каже две думи. Това, което ще ти каже, за тебе е безинтересно, но за него са много сериозни неща. Това, което ще ти каже от училище, за него е преживяване, което ти можеш да използваш и да го превърнеш в урок, да го поучиш чрез това на много неща.
Събитието на вярата. Помня баба ми, която поучаваше на вяра и чрез готвенето, както ви казах преди. Когато отваряше фурната, прекръстваше яденето и казваше „сладко и вкусно като думите на Христос“ – това беше вяра и ми предаваше урок, катехизираше ме в онзи час и аз не го разбирах. Много по-късно разбрах всичко това, което ни дадоха на трапезата, в кухнята, в двора, в разговора, в начина, по който пазаруваха, в разбирателството, в сътрудничеството, в съвместния им живот толкова години заедно, където единият да гледа другия и общуват, единият изпитва болка и другият му състрадава, винаги с техните проблеми. Нищо не е идеално. И дори начинът, по който посрещаш проблемите, може да стане много ценен урок.
Едно дете направило голяма беля и бащата казал:
– Леле, детето ми, какво направихме!
Не какво направи?! – а какво направихме! – за да му покаже, че една грешка в семейството, както и радостта, скръбта, трябва да я споделяме. Това е кръстът, който всички ще понесем – семейството означава споделяне. Ние знаем само автономизирането – стаята ми, колата ми, отпуската ми, сметката ми, заплатата ми. Това създава особени проблеми – днес се появява едно отчуждаване и това е трагично. Децата ни чувстват много самота вътре в семейство. Бабата престана да разказва приказки, майката престана да говори на децата, бащата да се интересува и онзи, който вече говори, е най-неподходящият – телевизорът. Някога имаше един кръг, в който влизат баща, майка, дядо, баба, децата. Този кръг се е разпаднал, защото по средата е влязъл телевизорът. Неговата сила и единство са унищожени.
Ще ви прочета писмото на една 18 годишна девойка. Чуйте какво ни казва:
„Възрастните. Техните мечти са угаснали, вече не се изпълват.”
С други думи какъв урок ни предавате? След като сме умрели. Нямате мечти, не се борите, нямате надежда, нямате хоризонт, къде е урокът на живота, който ни давате, загаснали мечти. „Техните думи ме плашат, защото много често говори умът им, вместо сърцето им. И сърцето им, когато изригне, не знае мярка”.
Всичко е в разума, всичко е хладно. Когато им говорим, го правим, за да им се скараме. Само тогава им говорим. Когато нищо не се случва, сякаш сме глътнали нещо и нямаме какво да им кажем. Нашето движение към децата е един ценен урок. Една 90 годишна жена дойде да се изповяда и ми казваше за живота си: не помня много от баща ми. Помня само, че когато влизаше в стаята ме милваше по главата и казваше: бебчето ми!
Този баща, който починал млад, но не оставил детето сираче. Защо? Защото оставил сладостта на неговото слово и топлината на неговото докосване да повлияят на детето. Минали 85 години и това детенце, което тогава било 4 годишно, може да е забравило хиляди неща, но неговото докосване и думи не забравило.
Знаете ли как влияе нашата прегръдка? Нашите сладки думи? Защо да използваме думите само за да се караме? Само за да сплашваме? Само за да порицаваме? По коя причина?
„Виждам много възрастни, които приличат на изморени юноши, лишени от тяхната жизнена енергия, т.е. полумъртви. Не трябва да обобщаваме, другият мисли, че не е така, но бих искал в своето мнозинство да са по-щастливи.” Да не са толкова наскърбени и разочаровани. Храним децата си със скръб, която в живота им става депресия. Да спрат да казват, че бъдещето принадлежи на младите, поставяйки себе си извън играта.
Тоест намираме се извън живота, в периферията. „Вие сте бъдещето – поемете вашата отговорност!” – така им казваме, но самите ние нищо не правим, а седим и спим. Знаете ли, че Бог ни е дал целия живот, този дар на живота, който трябва да го живеем до последната капка, до последния миг – защото ще отговаряме, ако не живеем живота. Има хора, които са „починали” на 20-25 годишна възраст и ги погребваме на 90 годишна възраст. Не живеят. Искате ли да ви дам пример на човек, който е жив?
Отец Йоан, монах на Света Гора. Почина на 106 годишна възраст. На 103 годишна възраст се научи да работи безупречно с компютър, за да запази своите спомени и стихове! На 103 годишна възраст! Когато не копаеше в градината си, пишеше на компютъра. И този човек, който живя живота, даде на всички нас един страшен урок по живот. Ние какъв урок сме дали? – мърморим, крещим, от нищо не сме доволни, в нищо не намираме покой, песимисти сме, една жална песен е животът ни. Не се радваме на нищо от толкова неща, които Бог ни е дал. Някога един човек с много проблеми отишъл при папа Ефрем и му говорил: „не издържам, ще се самоубия” и очаквал старецът да му каже нещо. И какво направил този велик подвижник? Хванал го за ръка, извел го вън от килията и му показал луната и му казал:
– Защо се притесняваш? Виж Бог какво е окачил на небето за нас! Виж каква красота! Порадва ли се някога на луната? Виж каква красота. Седни тук да ѝ се наситиш!
И този човек ми казва:
– Всеки път, когато гледам луната, си спомням стареца и всичката ми скръб изчезва.
Прости неща, Бог ни е дал много извори на радост, но понеже ние искаме все повече и повече, поради нашия егоизъм, губим радостта и накрая черпим само скръбта. И от нашите отношения трябва да започнем, като е нужно време, за да влезем в общение.
„Аз съм предпазлива към погледа им, защото се боя от техния съд.” Разбира се, когато бащата е прокурор, а майката председател на съда, естествено, че детето се бои дори да ги погледне. Така ли, бре, хора Бог гледа на нас? Христос така ли погледна на нас? Христос, Който прие нашия егоизъм, грях, болест, проказа, парализа, безумие, ирония, лицемерие и изцеляваше, прощаваше и съветваше, увещаваше и спасяваше? Защо ние сме такива? Защо?
„Мечтая си за прост диалог”
Чуйте – прост диалог, да говорим просто. „Без злопаметност, с хумор и нежност, където всеки ще слуша другия, без да си мисли каквото и да е. Мечтая си много живо. Оставам дете и ви обичам, вярвам ви, повярвайте и вие в мен!” Викът на душата на едно дете. Да повярваме на децата, да ги изслушаме, да ги обикнем. Това е. И нещо кратко от един 20 годишен младеж. „Баща ми винаги го нямаше, и майка ми, мисля, че очакваше много от мене. Тя не можеше да разбере и аз не можех да ѝ обясня. Движиш се с потиснати чувства и трябва някъде да ги изкараш. Това е очарованието на наркотиците. Изкарват те от себе си.”
Отсъстващ баща и майка, която само очаквала без да дава, накрая водят детето до една зависимост, на която гледа като на разтоварване. Бог ни е дал много неща – майчинството, бащинството, съпружеството, те не са ад, а рай, дори да има трудности. Да спрем да се оплакваме, да направим кръстното знамение и понеже имаме любов, да отворим сърцето си и да оставим тази любов да обгърне децата ни. Не е нужно нищо друго. Тази любов да претърпи, да покрива, да прощава и това ще е най-големият урок за децата. И бъдете сигурни, че така майката и бащата ще бъдат най-добрият амвон и най-добрата проповед за децата в целия им живот.
Превод: Николина Александрова
Източник: Православие.ру
