Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Когато някои хора казват, че не желаят да заведат децата си на църква, да не говорим за Неделно училище, защото уж са били принудени да изпълняват трудни задачи, да спазват пост и да стоят на дълги богослужения (които са уж често непосилни дори за възрастни хора), аз им казвам следната история.
Когато започнах училище, често прекарвах времето си с любимите ми баби и дядовци, които живееха в другия край на града. Прозорецът ми гледаше към чудесна детска площадка и тенис корт, където с моите приятели играех футбол през цялото лято и хокей през зимата. Приятелят ми Михаил живееше отсреща. Заедно отивахме в едно и също училище, бяхме част от един и същ футболен клуб и всяка вечер прекарвахме времето си заедно. Михаил взимаше уроци по музика и трябваше да практикува аранжимент в продължение на осем часа всеки ден, без да прави почивки или да ходи на екскурзия без музикалния си инструмент.
Веднъж останах при моите баба и дядо и слушах приятеля си да свири отсреща. Слушах го в продължение на часове, а след това, неспособен да издържа повече, се качих на балкона (живеехме на първия етаж в съседната стая), и му казах: „Мише, спри тези уроци! Хайде нека отидем да играем футбол! Всички вече са на площадката!“. Приятелят ми обаче не излизаше навън, докато уроците му по музика не свършат. Но ако някой беше казал на родителите му: „Защо карате вашето момче да свири на акордеон по осем часа на ден? Той е лишен от радостта на детството!“, те щяха да ви дадат най-добрия отговор за това.
Всички родители, чиито деца се занимават със спортни занимания (гимнастика, фигурно пързаляне, хокей и др.) или вземат музикални уроци (като моя приятел) знаят, че това е трудна работа, изискваща огромни усилия, но децата им го правят без ежедневно оплакване. Смятам, че не всички възрастни могат да се справят с това претоварване от задължения. Същевременно, родителите, осъзнават, че само едно на 1000 деца се превръща във велик атлет или музикант. Какво от това? Тези родители правят жертви, без да се колебаят и това е нещо нормално за тях.
Но когато става дума за уроци в едно неделно училище (веднъж седмично) или за участие на децата в неделната литургия за причастие, родителите извикват с възмущение: „Ти трябва да си луд! Как можем да задължим нашите деца да изпълняват тези тежки задължения?“ Всъщност вярата е много по-важна от разтягането на мускулите. Ако детето е възпитано във вяра, то тя ще го подкрепя и защитава през живота му като щит. Вярата не е слабост – само нецърковни хора мислят така! Това е силата на Христос, който е победил света (вж. Йоан 16:33), силата, която може да движи планините и да направи невъзможните неща възможни. Без съмнение тези хора не ходят на църква и не разбират за какво говорят – този факт причинява неразбиране. Тези хора трябва да се опитат да преодолеят себе си, да се принудят да ходят на църква в продължение на няколко часа (вместо да спят до обяд), да стоят на службата, да се молят и да видят щастливите очи на децата си след причастието. И животът им ще бъде постепенно променен.
Автор: Денис Акхалашвили
Източник: orthochristian.com
