Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Има хора, които по една или друга причина обществото забравя или неглижира тяхното дело и живот. Често ги забравя и се сеща за тях по време на годишнини, а за някои дори и тогава няма кой да запали свещичка и да каже някоя и друга дума. На един човек, за когото мнозина от нас сигурно и не знаят, през май ще се отбележат 170 години от рождението (на 21 май) и 90 години от кончината (на 25 май). Това е отец Търпо Поповски.
Името му е доста интересно и трудно се забравя. Поне аз не успях да го забравя, когато го срещнах в една книжарница. Преди няколко години хора издали неговия дневник. Та, той стоеше самотно на една от най-долните лавици в секцията „История“. Един приятел понечи, даде ми я и каза: „Тази книга със сигурност ще ти е интересна“. Така и беше. За една седмица я прочетох. Тогава всъщност разбрах какви българи е имала Македония и какви колоси на духа са били онези хора, които не само на думи са се борели за българщината край Вардар, но са дали живота си. Жива плът са късали, за да се запази духът на предците им на територията, която днес е обявена за република.
Смело може да се каже, че името на отеца говори за целият му живот. Търпо – колкото интересно, толкова и запомнящо се име. През целият си живот наистина е търпял. Търпял е турските власти с тяхната понякога жестокост, търпял е гърците с тяхната лукавщина, търпял е сърбите с тяхната злоба, търпял е и българите, които доста често в живота му са се оказвали по-изменчиви и от времето. Търпял е. За България.
Търпо Поповски се ражда на 21 май 1848 г. в тогавашното голямо българско село Косинец, край Костур, Османска империя, днес намиращо се в Северна Гърция. Раждат го Иван Поповски и Кираца Николова от Връбник. Вярата му е била закърмена в семейното дърво, тъй като един от дядовците му – Стефан Поповски е бил протосингел на Драмският митрополит Венедикт. Търпо завършва Еникьойското училище, а след това третокласното Рифаново училище. Минава и през Великата народна школа. Сам в дневника си по-късно пише, че когато гръцкият им учител започнал един от уроците с думите, че човек трябва да познава своята история, за да знае рода си и да го помни, Търпо решава, че неговата история не е гръцката, а българската. Сам пише: „дойдох в съзнание, че съм българин и трябва да умра за българщината“.
След това прозрение той напуска гръцкото училище и се мести, без да каже на баща си, в метоха на българската църква „Св. Стефан“ в Цариград, където е приет и за прислужник на българското читалище там. В периода 1868 – 1869 г. той учи в българското класно училище, където успява бързо да усвои българската азбука. Поповски подава заявление в читалището с молба да му се отпусне помощ и да бъде изпратен за учител в Костурско. Заявлението му е прието и е снабден с учебници и пътни разходи, но без друга парична помощ. Финансиран от баща си, Търпо заминава за родния край в средата на май 1869 година.
По пътя за Косинец, минавайки през Воден, будни български първенци го умоляват да отвори българско училище в града. Търпо веднага приема, като отваря и училище в родното си село. Това става през 1869 г. Преподава в собствената си къща. Това училище ще остане в историята като едно от първите отворени български школа в Костурско. През есента на 1869 г. той се връща във Воден и отваря българско училище, което се помещава първо в частни къщи, а по-късно в голямата фабрика на Георги Гогов. Две години преподава в тамошното училище Търпо. Разбира се без заплащане.
Може смело да се каже, че Търпо е бил „любимец“ на гръцките владици от оня край. На няколко пъти училището на Поповски отваря и затваря врати поради интригите, които местните митрополити му плетат. Например след интриги на Костурския митрополит Никифор, Търпо Поповски е затворен от властите за три месеца в Корчанския затвор, но след намеса на битолски първенци е освободен и продължава учителското си дело в Косинец. Това е първото задържане на Търпо в затвора, но няма да е последното.
През 1872 година Търпо се жени за Малина Карлюкова. Жена силна, смела и самоотвержена. Жена, която ще износи на раменете си всички обязаности на съпруга си, който неведнъж ще бъде на ръба на живота. Митрополит Никифор толкова мразил Поповски, че на няколко пъти отказва да му издаде венчално свидетелство. Накрая се съгласява, но отговорността за женитбата му да падне върху селяните. Понеже няма български свещеник в Костурския край, Търпо решава да помоли местния митрополит да бъде ръкоположен за свещеник. Преди да бъде ръкоположен Търпо става писар в пловдивската полиция.
По време на престоя си в Пловдив се запознава с Методий Кусев, който става по-късно старозагорски митрополит. През 1880 година Поповски е назначен от Екзархията за служител за специални поръчения в Костурско, като успоредно с това е учител в Дъмбени. На тази длъжност той остава три години, като рапортите му се публикуват във вестниците „Марица“ и „Народний глас“. По време на учителстването му в Дъмбени новият костурски митрополит, като посещава селото и разбира за просветното дело на Поповски, решава да организира изпит за учениците му. Така през януари месец костурският митрополит посещава организиран от Търпо изпит, на който обаче се разразява голям скандал между Търпо и митрополита относно българщината в Костурско. Скандалът завършва, когато Търпо изхвърля владиката от училището. В резултат на тази случка Костурският митрополит се опитва да изпрати Търпо на заточение, но преди да успее да го направи, митрополитът е махнат от Костурската епархия, поради грубо поведение.
Бъдещият свещеник Търпо е и в основата на организирането на първото българско училище в Костур. През 1885 Търпо отново е арестуван и отведен в Билища, а след това е затворен в Корча, в резултат на интриги от страна на гърците. Осем месеца Поповски лежи в затвора без произнесена присъда и е освободен чак на 10 декември същата година, но е бил изпратен в Битоля без право да напуска града, където прекарва седем месеца без работа.
Година по-късно Поповски е освободен, но без право да учителства. Принуден от обстоятелствата Търпо заминава да търси работа в София. Там той получава подкрепа от Министерството на просвещението да бъде назначен за учител. Търпо прекарва учебната 1887 – 1888 година в родното си село, очаквайки назначение, но тъй като то не пристига, съдейства за доизграждането на косинското българско училище и смърдешката църква. В следващата година Поповски се явява пред министъра на просветата и на външните работи, докладвайки за всичко станало. Министърът на външните работи господин Живков предлага на Търпо, ако има българи в Корча, да се отвори училище. Поповски се съгласява и с помощта на Министерството на външните работи е назначен за учител в Корча в 1888 – 1889 година. В четвъртата година от отварянето му училището е посетено от Густав Вайганд, а Търпо и учениците му са фотографирани от немския езиковед, както и тези от румънското училище. В петата година, след интриги на костурските учители, Екзархията решава да затвори училището в Корча и мести Поповски в Галичник. След издаването на брошурата на Вайганд, Екзархията иска да върне Поповски в Корча, осъзнавайки колко е важно българското училище там, и учителят да го отвори наново, но той отказва и съветва, който е причина за затварянето, той да го отваря наново. Търпо се връща в родното си село, където, за да предотврати интриги на гъркоманите, сам отива да се представи на новия гръцки владика Филарет Костурски. Филарет, изненадан, че му се представя български учител, не вярва, че в областта има българи, на което Поповски отговаря, че „всички са българи, но елини няма“.
След изтичане на ваканцията, въпреки отказа си, Поповски се връща да поднови дейността на българското училище в Корча. След като отваря наново училището, заминава за Цариград за ново назначение. В 1893 година по път към Цариград, в Солун, се среща с Трайко Китанчев, Гьорче Петров, Даме Груев и Пере Тошев, които споделят плановете си за революционното движение в Македония. Така още в същата година по тяхно внушение Поповски е пенсиониран като учител и е ръкоположен за свещеник, което му дава повече свобода на действие.
Между 1895 – 1896 година е председател на българската община в Лерин, а между 1896 – 1897 година на българската община в Костур. След разкритията на Иванчовата афера от 1901 година е осъден на 7 години, лежи в Корчанския затвор, но е амнистиран през есента на 1902 година. През февруари 1903 година е повторно арестуван и лежи в Битолския затвор до пролетта на 1904 година. След това е председател на българската община в Битоля до 1906 година и същевременно е председател на Костурския революционен район и Битолския окръжен революционен комитет на ВМОРО. След погрома на Илинденско-Преображенското въстание отец Търпо Поповски участва в дарителска акция на Българската екзархия, която снабдява пострадалите села в Костурско и Охридско с храна, дрехи и пари.
През март 1907 година къщата на Търпо Поповски в Битоля е нападната от редовна турска армия, дъщеря му Василка Поповска, която е на 18 години, е убита, след което той се премества в България. След Младотурската революция от юли 1908 година Търпо Поповски се завръща в Македония. Заема поста на архиерейски наместник в Кичево до 1 февруари 1911 година, а след това в Ресен до 25 юли 1913 година, когато новата сръбска власт го екстернира в Гърция, поради отказа си да се декларира като сърбин. Попада в затвор в Атина, но със застъпничеството на българския посланик там е освободен и се завръща в Царство България.
През есента на 1913 година Поповски е назначен за архиерейски наместник в Албания и заедно с назначения за български главен учител, Павел Христов, пристигат в Драч на 26 ноември. Там обаче са арестувани от местния управител Есад паша Топтани, който обаче, подкупен от сръбски и гръцки агенти, ги интернира във Валона. Освободени са благодарение на намесата на ресенските търговци Михаил Татарчев и Коста Стрезов, както и на влиятелния българофил Хасан бей Прищина. Българският генерален консул във Валона, Тодор Павлов, изпраща Поповски и Коста Мирчев в Шкодра, където да открият българско училище, а Христов и Григор Ошавков в Дебърско. През май 1914 година Павлов изпраща Поповски в Корча, където да работи заедно с новоназначения главен учител Никола Киров. Гръцкото нахлуване обаче ги принуждава да преустановят дейността си и на 22 юни, заедно с цялото население на града, са принудени да го напуснат. Отец Търпо Поповски се представя в Господа в София през 1928 година.
Българин, който толкова милееше за родното, че неведнъж се подложи на изтезания и мъки, за да я има България. Такива като него заслужат дълбокият ни поклон и старанието да не бъдат оставени в прашасалите книги на историята, а понякога да бъдат вадени от там, за да ни засветят отново с примера си – на самоотвержени, жертвоготовни, искрено вярващи и обичащи род и родина.
Бог да го прости отец Търпо Попоски! Вечна и незабравима да бъде паметта му!
Текст: Ангел Карадаков
