Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Българската православна църква е най-старата славянска църква. Тя се е явила осма по ред между източните православни поместни църкви (Цариградска, Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска, Кипърска, Грузинска и Синайска). Тя е плод на историческото дело, извършено от княз Бориса – покръстването на българите (865 г.).
Този далновиден български владетел е приел християнството, с цел да включи България в кръга на цивилизованите страни, да развие нейните творчески сили и да укрепи нейната независимост. Княз Борис по необходимост допуснал в държавата си гръцко духовенство, изпратено от цариградския патриарх Фотий. Той признавал високия авторитет на патриарх Фотий, който го напътствал в духовното му възрастване с пастирски послания и дори копнеел да бъде лично при него, за да го ръководи непосредствено.
Обаче княз Борис искал християнството да съдейства за духовно-културната самостойност на България, за нейното народностно обособяване. Това могло да се постигне, ако България се засилела духовно от Византия. Борис бил убеден, че за тази цел било необходило да се устрои поместна църква и то с престижа и ранга на по-старите християнски църкви, с началник патриарх. Идеята за българска патриаршия била една от главните точки на неговата държавна политика. Българската патриаршия щяла да съчетае най-пълно и действено народностната идея и християнството, щяла да направи новата вяра да бъде двигател на културното развитие на Българската държава, а не спирачка, както мислели и говорели българските боляри – привърженици на езическия бит. Българската патриаршия, щяла да съдейства за по-скорошното оформяне на един културотворен народ – славянобългарски. За Борис българската патриаршия била единствената църковно-административна форма, която правилно съответствала на външното могъщество на Българската държава и щяла да изразява ярко нейното духовно величие и преданост към християнството.
Обаче Византия не могла още да се съгласи с желанието на българския владетел. Цариградската патриаршия е считала България за част от своя диоцез, не само защото българите приели християнството от Византия, а и по силата на 28-то правило на IV-ти вселенски събор и по силата на едикта на византийския император Лъв III Исавриец, който отнел от папата Източния Илирик и го подчинил духовно на цариградския патриарх. В градовете (в Тракия и Македония), които били под българска власт, преди покръстването на Борис ще да е имало доста християни, които признавали цариградския патриарх за свой висш духовен началник. При това тогава е била в сила теорията за пентархията (според нея цялата християнска Църква може да има само петима патриарси: в Рим, Цариград, Александрия, Антиохия и Йерусалим). Княз Борис е знаел този византийски възглед и затова той се е колебаел откъде да приеме християнството – от Източната или Западната църква, като обмислял как по-сигурно ще може да запази духовната независимост на държавата си. Дейността на гръцкото духовенство сред новопокръстените българи не го задоволявала. Жаден за духовна просвета, княз Борис искал да има образовано духовенство и добре устроена Църква.
Разочарован от Византия, в 866 г. княз Борис се обрънал към Запад, смятайки, че латинският език, не ще бъде проводник на чуждо политическо влияние, какъвто се явявал гръцкият език, усърдно разпространяван от гръцкото духовенство в България. Той поискал най-напред от своя съюзник, крал Людовик Немски, епископи и свещеници, като се надявал да осъществи чрез тях своята идея за отделна Българска църква, толкоз повече, че тогава папата се намирал в остър конфликт с цариградския патриарх Фотий. В същата година Борис започнал преговори с Рим, като не скрил своето желание българите да имат свой патрирах. Папа Николай I се съгласил да постави в България само архиепископ, зависим от Рим, каквито е имало тогава в Галия и Германия. Княз Борис бил реалистичен политик. Той сметнал отстъпката на папата като необходим етап за по-късното осъществяване на идеята за патриаршия. Обаче от няколкогодишните преговори с Рим той останал недоволен, понеже папата не назначавал за архиепископ на България този, когото му посочвал Борис, а му предлагал да избере посредствено лице за архиепископ.
Разочарован и от Рим, княз Борис намирал за полезно да подобри своите отношения с Византия. Новият император Василий I Македонянин се опитвал да го склони съвсем да скъса връзките си със Западната църква и да се върне към Източната, като му давал да разбере, че цариградският патриах би удовлетворил това, което искал от папата – би поставил архиепископ в България. Твърде предпазлив и тактичен, княз Борис запазил формално връзките си с Рим, но вероятно по отношение на Византия той решил да повдигне българския църковен въпрос пред църковния събор, свикан в Цариград в 869 г., който възстановил мира между Изтока и Рим, и бил смятан от Западната църква за осми вселенски събор. Целта на Борис била да намери каноническо оправдание на своето решение да се върне към Цариградската църква. В извънредно заседание, свикано в императорския дворец в Цариград 3 дни след събора (в началото на март 870 г.), представителите на източните патриарси – антиохийският, йерусалимският и александрийският, решили, че България трябва да бъде под ведомството на цариградския патриарх, както е била тя (т.е. нейните области Мизия, Малка Скития и др.) преди да се заселят българите и да основат българска държава. На българските делегати било дадено писмо на гръцки език, с което се съобщавало на княз Борис за това решение. В този ден била основана Българската православна църква. Нейните основи били поставени от Източната, сир. Православната църква, и тя останала верен и деен член на едната Вселенска православна църква (с малко прекъсване в началото на XIII в. при цар Калоян и Борил), през всички следващи векове и до днес. Навярно още в 870 г. цариградският патриарх Игнатий поставил архиепископ на България, който дошъл в България с епископи и монаси. Латинското духовенство начело със своя епископ Гримуалд скоро напуснало България. Няма известия, какви права имал българският архиепископ, но несъмнено той бил зависим от цариградския патриарх, като се ползвал с известна автономия в своето управление. Той бил избран от подведомствените си епископи и бил утвърждаван от цариградския патриарх.
Княз Борис не можал да осъществи напълно своята цел, но той не се отклонил вече от избрания път, въпреки силата и заплахите на папите Адриян II и Йоан VIII. Той намерил щастлив изход от мъчителните колебания. Неговата църковна политика се увенчала с плодотворен успех. В България се създавала здрава църковна организация, която давала възможност да се образува постепенно в българската държава народностна православна църква. Когато в България се явили даровити ученици на св. св. Кирил и Методий, начело със св. Климент Охридски, Българската архиепископия постепенно ставала люлка на новата славянска култура, свързвала се все по-тясно не само с държавата, а и с народа, чиито най-добри синове крилато се стремели към просвета на славянобългарски език. На княз Борис, който се радвал на бързия културен напредък на своя народ, без друго била тягостна църковната зависимост на България от Византия, но той като добър градинар чакал да узрее добре плодът, да се развие българският народ достатъчно духовно, та издигането на Българската църква в патриаршия да дойде като закономерен исторически резултат.
Княз Борис не успял да осъществи тази своя жизнена идея, завещал я на образования си и предприемчив син Симеон, но подготвил почвата, за да се осъществи тази идея в близко време. Княз Симеон (893-927) повече от две десетилетия не променил установеното от баща му положение на Българската църква. Той се стремил да увеличи славянския клир в нея, като подкрепял енергично развитието на славянската просвета и подпомагал укрепването на книжовни центрове в държавата му – в Преслав, Охрид, Девол. Може би и самите Кирило-Методиеви ученици са го въздържали от раздор с Цариградската патриаршия. Обаче отслабването на Византия (със смъртта на император Лъв IV – 912 г.) го подбудило да иска да ѝ наложи своето попечителство и да го признае за свой цар.
Явно било, че Симеон се стремял да съчетае България и Византия в една империя по име Източно-римска под ръководството на славянобългарите, подобно на Западната римска империя, ръководена от франките. Не е известно в коя година, но вероятно след Ахелойската битка (917 г.), в която Византия претърпяла голямо поражение, Симеон се провъзгласил за цар на българи и гърци. Издигането на българската държава в царство налагало да се прекрати и зависимостта на българската архиепископия от цариградския патриарх, съгласно с византийския възглед, че царство не може да има без патриаршество. Тогава, по искането на Симеон, българският архиепископ бил провъзгласен за патриарх. Византия, не признавайки царското достойнство на Симеон, продължавала да смята Българската църква за подчинена на цариградския патриарх. Цариградският патриарх Николай Мистик наричал българския духовен началник архиепископ. Обаче след мира между Симеоновия син Петър (927-969) и Византия в 927 г., според едно гръцко свидетелство на Охридската архиепископия от половината на XII в., византийското правителство признало патриаршеското достойнство на българския духовен началник на име Дамян (това е било във връзка с признаването на царското достойнство на Петър и с неговия брак с внучка на император Роман Лакапин). В старобългарския паметник „Синодик на цар Борила“, съставен в 1211 г. от църковния събор против богомилите в Търново, се споменават 4 „Преславски патриарси“: Леонтий, Димитрий, Сергий и Григорий. Не се посочват дати на тяхното служение, но може да се мисли, че те са действали преди признаването на патриарх Дамян от страна на Византия. Според същото свидетелство, патриарх Дамян имал седалището си в Доростол (днес Силистра).
Също и византийският император Василий II казва, че при царете Петър и Самуил Дръстър (Силистра) блястял с достойнството на независима „архиепископия“ (сир. патриаршия). В 972 г. след като византийският император Йоан Цимисхи превзел Преслав, Дръстър и цялата североизточна България във война с руския велик княз Светослав, той свалил патриарх Дамян и подчинил църковно на цариградския патриарх завладяните български области. Обаче с този акт на Цимиски не била унищожена Българската патриаршия, понеже голяма част от Петровото царство на Запад в Балканския полуостров е останала свободна. Там се образувала Самуиловата държава, която водила решителна борба срещу Византия, за да обедини всички български земи и всички славянски племена на Полуострова.
Император Василий II свидетелства, че българският „архиепископ“ (= патирарх) от Дръстър се местил от едно място на друго (в зависимост от външното положение на Самуиловата държава), именно един „ерхиепископ“ бил в Средец, друг във Воден и Мъглен и най-после той намери в Охрид българския „архиепископ“ Йоан, комуто дал 3 грамоти за неговите права и правата на подведомствените му епископи.
Изглежда, че Византия след свалянето на патриарх Дамян не признавала неговите приемници за патриарси. Затова византийските писатели и самият император Висилий II ги наричали „архиепископи“, които обаче са били автокефални, т.е. независими от цариградския патриарх.
В казаното гръцко свидетелство на Охридската архиепископия, което представлява списък под заглавие „Архиепископите на България“, са посочени няколко приемници на патриарх Дамян преди падането на България под византийско иго:
1. Герман, който се наричал и Гавриил, със седалище във Воден и Преспа, където от Средец била преместена и столицата на Западното българско царство;
2. Филип със седалище в Лихнида, сир. Охрид, където била преместена Българската патриаршия към края на X в., когато Самуил избрал окончателно за своя столица добре укрепения гр. Охрид, разположен на стратегическо място. Във Византийската хроника на Скилица-Кедрин се споменава още един „архиепископ“ на България – Давид, който в 1018 г. участвал заедно с българската царица вдовица Мария в преговорите с император Василий Българоубиец за капитулация на България. Вероятно той бил сметнат за изменник и бил свален от катедрата, та поради това свидетелят на списъка „Архиепископите на България“ не го споменава. Скоро бил избран за духовен началник на България Йоан, който произхождал от едно село в Дебърско и бил игумен на тамошния манастир „Св. Богородица“. Йоан се отличил като мъдър църковен строител. Той веднага спечелил доверието на завоевателя. Последният го утвърдил за архиепископ на България със седалище в Охрид и по настояване на Йоан потвърдил автокефалията на Българската църква с три грамоти, издадени последователно (само II-та носи дата 1020 г.). Император Василий II определил, българският архиепископ да има под свое ведомство 32 епархии, които влизали в територията на бившата българска държава – територия, която Висилий II наричал с едно име – България, в етнографски смисъл сир. населявана главно от българския народ, като българска земя. Освен това Висилий II му дал правото да издири и да иска да му бъдат върнати и др. епархии, които българският „архиепископ“ притежавал при цар Петър. Той потвърдил и икономическите права, с които се ползвали българският църковен началник и подведомствените му архиереи при цар Самуил. Освободил църковните люде от някои държавни повинности, така както били при Самуил.
Подведомствени на българския архиепископ епархии имало в Сев. Тесалия, Епир, Южна и Северна Албания, Македония (без югоизточната ѝ част), Стара Сърбия, Сърбия и Старопланинска България (гр. Видин, Дръстър, Средец, Велбужд). Василий II се отнасял с висока почит към архиепископ Йоан, като го титулувал „светейши“ и българската архиепископия „светейша“, т.е. българският църковен началник бил удостоен с патриаршески привилегии, но само с титла архиепископ, какъвто бил автокефалният архиепископ на остров Кипър.
Приемниците на Василий II (+ 1025 г.) започнали да ограничават правата на Българската архиепископия, която, както изтъкнал Василий II в една от своите грамоти, генетически произхождала от Дръстърската патриаршия. Особено се влошило нейното положение след смъртта на архиепископ Йоан (+ около 1037). Византийският император отнел правото на Българската църква да си избира своя началник (архиепископ) и ѝ натрапил един цариградски клирик, родом грък, на име Лъв. След него през време на византийското робство всички български архиепископи в Охрид били гърци, поставяни от императорите. От своя страна архиепископите поставяли гърци на епархийските катедри. Старобългарският език е бил изтикан от гръцкия език в църквите и архиерейските канцеларии. Обаче охридските архиепископи продължавали да се наричат и смятат архиепископи на България, пазели нейната автокефалия, поддържали култа към св. Климент Охридски и св. Наум. Официалната им титла била – „Блаженейши“, употребявана от източните патриарси – александрийски, антиохийски и йерусалимски. Така се обръщал към охридските архиепископи и цариградският патриарх.
Въстанието на двамата братя Петър и Асен в Търново (1186) имало за цел не само политическото, но и духовното освобождение на България. Скоро след възстановяването на българската държава била учредена самостойна архиепископия в новата българска столица Търново. Видинският епископ бил принуден да ръкоположи за епископ българския свещеник Василий, който се провъзгласил за архиепископ на България. Цариградската патриаршия и Охридската архиепископия не го признавали за каноничен духовен началник. Византия не признавала и Калоян за законен български цар. Поради това той започнал преговори с Рим, за да получи оттам царска корона за себе си и патриаршеско достойнство за търновския архиепископ Василий. Двамата признали папата за върховен духовен началник на България и папа Инокентий III дал на Калоян кралска корона, а на Василий достойнство на примас. При все това Калоян се наричал император и цар, понеже държавата му била смятана за възстановление на старото българско царство, а Василий се титулувал патриарх, както го наричал и народът. Унията била политически акт. Тя съществувала само формално, без да повлияе на Търновската архиепископия да промени своето православно вероучение, утвърдено в Българската църква още от нейното учредяване в 870 г. и осветлявано от великите светилници – учители на българския народ Кирило-Методиевите ученици и от цял сомн техни питомци.
При цар Иван Асен II унията вече загубила всякакво значение. Търновската църква копнеела да възстанови пълно единение с Вселенската православна църква. Това било една от главните цели на външната политика на Иван Асен II след Клокотнишката битка (1230 г.), в която разбил епирския цар Теодор Комнин. Той се сближил с неговия съперник Никейския (= византийски) император Йоан Дука Ватаци и скрепил своя съюз с него чрез брак на дъщеря си Елена със сина на този император Теодор Ласкарис. Освен това Иван Асен II издействал съгласието на цариградския патриарх и другите източни патриарси да признаят търновския архиепископ за патриарх на българите, за да има съответствие между неговото царско достойнство и достойнството на Търновската църква, пак съгласно с византийския възглед. В голям църковен събор, свикан в 1235 г. в гр. Лампсак (на азиатския бряг на Дарданелите), бил тържествено провъзгласен търновският архиепископ Йоаким за патриарх, като му била дадена грамота, подпечатана от присъстващите гръцки архиереи. Това важно църковно историческо събитие намерило отражение в така наречения Борилов синодик, където краткият разказ за това е озаглавен: „Възобновление на Българската патриаршия“. Очевидно в Търново са смятали, че император Василий II е унищожил старата Българска патриаршия, като я превърнал в архиепископия, която после станала оръдие на византийското влияние.
През XIV в. обаче след упадъка на търновската държава цариградските патриарси оспорвали правото на търновския патриарх да бъде напълно независим и искали той да поменава името на цариградския патриарх, но те не успели в това. Търновската патриаршия съществувала, докато съществувало търновското царство. Неин последен патриарх бил знаменитият български книжовник Евтимий. След като турците превзели Търново (17 юли 1393 г.), те избили 110 български боляри в една търновска църква. Патриаршеската църква била превърната в джамия и патриарх Евтимий преместил своята катедра в църквата св. св. Върховни апостоли, но скоро и той бил изведен на скала, за да бъде посечен. Обаче пред кроткия и смирен лик на патриарх Евтимий ръката на палача внезапно се вдървила. Патриарх Евтимий бил пратен на заточение в областта „Македония“ (= Тракия), където и умрял в началото на XV в.
Цариградският патриарх успял да унищожи Българската патриаршия, като създал в Търново митрополия, подчинена на Цариградската патриаршия.
Останала да съществува под турска власт няколко века Охридската архиепископия, която все се смятала за поместна църква на България.
Нейните архиепископи успели през XV-XVI в. да разширят своя диоцез на изток (в София и Видин), в сръбски земи и дунавските княжества и сериозно могли да противостоят на домогванията на Цариградската патриаршия. Поради това временно разширение на своята църква охридските архиепископи започнали да се титулуват патриарси на всички българи, сърби и пр. Народът ги наричал с тази титла – патрици, а и турската власт им издавала берати с такава титла. Цариградският патриарх Самуил I сполучил да убеди турското правителство, че съществуването на двете славянски независими църкви – Охридска и Ипекска – е вредно за държавата и унищожил втората в 1766 г. и първата в 1767 г. Оттогава целият български народ се намирал под духовното иго на фанариотите, но спомените за великото българско минало не изчезнали. От 40-те години на XIX в. започнала величава църковно-национална борба за освобождение от гръцко-фенерско потисничество. Тя все повече се засилвала и нейната цел се оформила във всенародното искане да бъде възстановена автокефалната Българска църква, която съществувала законно като българска патриаршия в Търново и като автокефална архиепископия в Охрид. Това искане било обявено от приснопаметния велик български йерарх Иларион Макариополски на Великден 3 април 1860 г., като по настояване на богомолния народ не споменал името на цариградския патриарх в знак, че е самостоен църковен началник. Но с тоя призив не се разрешил българският църковен въпрос. Патриаршията повела решителна борба срещу Иларион Макариополски и неговите сподвижници Авксентий Велишки и Паисий Пловдивски. Най-после Високата порта по свои държавни съображения се намесила в твърде изострената българо-гръцка разпра, приела предложената от цариградския патриарх идея за автономна Българска църква под името „Екзархия“ и с ферман от 28.II.1870 г., хиляда години след учредяването на Българската църква, тя била възстановена. Първият български екзарх Антим I по решение на Св. Синод при Българската екзархия на 11.V.1872 г., деня на св. св. Кирил и Методий, обявил Българската църква за самостойна в Българския храм „Св. Стефан“ в Цариград – Фенер. Въпреки схизмата от 1872 г. Българската екзархия имала в себе си достатъчно сили, за да отбие всички опити на турското правителство и Цариградската патриаршия да се признае за схизматична, и строго спазваше обичаите и каноните на Православната църква.
Най-после на 22.II.1945 г. Цариградската патриаршия, по благослонния съвет на Всерусийския патриарх Алексий, признава Българската църква за напълно православна, вдига схизмата и провъзгласява Българската църква под името „Екзархия“ за автокефална и равночестна с другите сестри поместни православни църкви.
Автор: проф. Иван Снегаров
Източник: сп. „Духовна култура“, 1953 г. брой за Май, Юни и Юли.
