Начало / Uncategorized / Китодар Тодоров: Личният пример променя чуждия живот

Китодар Тодоров: Личният пример променя чуждия живот

През март ви срещнахме с актьора Китодар Тодоров. Сега продължаваме втората част от интервюто на Явор Иванов. Първата му част може да видите тук

В един разказ на Ги дьо Мопасан четем следното – „Нима човек може да каже, че е излязъл на чист въздух, когато се намира между две стени и се разхожда по дървена или каменна настилка, погледът му е ограничен отвсякъде от здания и никъде не вижда нито зеленина, нито простора на полята и горите? Хиляди минувачи ви бутат, блъскат, поздравяват и говорят; а обстоятелството, че когато вали, върху чадъра се излива вода, е съвсем недостатъчно, за да създаде в мен впечатление, че съм сред природата.“

– На практика човек е по цял ден затворен и не вижда природата, и това е превърнато в нормален начин на живот?

– Ами да, това е борба да надвием природата и да се чувстваме сигурни и в безопасност, а тя е изключително лъжлива. Това е много илюзорно усещане и не е съвсем вярно. Наскоро един мой приятел ми разказа как над кв. „Бояна“ глутница кучета са раскъсали едно еленче пред очите му. Идеята е, че агресията съществува. Това, че има полиция или медицинска помощ, да кажем, ни дава илюзорно усещане за супер спокойствие.

Аз сега ще падна, ще си счупя крак, но ще дойде линейка и този крак ще бъде възстановен, и аз ще ходя след това отново.

Някой ще ме заплаши с пистолет, но ще дойде полиция и ще го арестува.

Такова като цяло е нашето усещане за спокойствие. Но в терористичните актове например, то ни се разкрива, че в своята същност цялото това спокойствие е една голяма илюзия. Това спокойствие е резултат от доверие към други хора, а не към Бога, и това е голям проблем, и то на цялата цивилизация, поне на съвременната. Ние не се доверяваме на Бога, а се доверяваме на това, че ние самите сме си уредили нещата и сме неприкосновени, всички сме си разрешили по наш си начин – сигурен и безгрешен, а това не е вярно и точно това е една илюзия и откровена лъжа.

29314465_1871960682814654_3921239282219483136_n

Ние живеем в тази лъжа. Вярата, че някакси всичко е наред, не ни помага, когато я няма истинската вяра в Бога. Това пак е някакъв вид шизофрения. Свикнали сме да вярваме в нещо илюзорно и много нестабилно, а не вярваме на нещо, което е до безкрай могъщо и непроменливо.

– Може би, защото не го виждаме. 

– Не, защото просто не ни достига вяра! Колебаем се. Ние вярваме повече на това, че ако пием два литра вода на ден ще сме здрави, а не, че ако се молим сутрин и вечер, ще сме живи до безкрая.

… че ако спрем да ядем сладко ще живеем не до шестдесет, а до седемдесет и пет години, че ако ядем качествена храна, това би ни удължило живота и т.н. Нашата вяра се свежда до такива дребни и откровени глупости. Ние се борим да живеем в света, а това е проявление на безверие в Бога. Впрочем точно тези неща – кога да ядеш, какво да ядеш, кога да спортуваш, всичко това по някакъв начин те отдалечава от най-важното – от Бога.

Аз ставам два часа по-рано преди работа, за да свърша неща, които обаче не са свързани с Бога, в тях не е молитвата ми към Бога. В тях е цялостното сутрешно приготовление. Бог не е там в тези чисто битови моменти, в тези два часа, които са глупост.

Ние вярваме, че ако работим ще имаме много пари и с тези пари ще имаме и здраве, и по-весел живот като цяло – също една илюзия. Щастието не може да е в парите.

– В едно друго интервю споменаваш за тенденция на всеки десет години да се създава страх от нещо, единствено и само, с цел да се стимулира дадена индустрия.

– Да, например страх от солта. Инвестира се във всякакви неща, които са без сол и индустрията се променя, това е просто един пазар. Общо взето това са залагалки, за да се чувстваме сигурни тук на земята, но най-тъжното е, че това ни отдалечава от Бога. Всичко работи за това да се отдалечаваме от Бога, да не му се доверяваме. А напротив, ние се доверяваме на човешки глупости с единствената цел да работим дълго и спокойно на земята. А и колко ще е дълго? Двеста години да е, това ли ни е целта? Тук да си си поживял? При положение, че имаме възможност за вечен живот и за спасение там? Ние го неглижираме това, оставяме го настрана. Говоря за християните, разбира се. При невярващите е по-различно. При тях е логично да се вкопчиш в живота, но за един християнин би било странно вкопчването в живота. Аз самият го правя. Правя си някакви сметчици, как да си изкарам добре тук, пък Бог… ще ми прости някак, защото съм слаб. Но правя ли нещо да съм силен?

– Причината не е ли в това, че се опитваме да се грижим за близките си и най-вече за децата си?

 – Това е нехайно. Водя децата си неделя на причастие. Говорим за християнството с тях, но не живея в Бога, а личният пример е много важен. Те ако видят, че аз се моля често, че им говоря често за Бога… това би бил всъщност истинският пример. Като се прибирахме наскоро привечер с дъщеря ми, която е мъничка, тя видя храм-паметника „Св.Александр Невски“ и каза: „голяма църква“, след което ме попита: „утре ще ходим ли на църква“, което беше велико. Малко детенце да те попита такова нещо – наистина велико! А следващия ден беше неделя. Така чрез личния пример ние бихме могли да се заразяваме взаимно с добро.  В този случай тя ми даде личен пример на мене и това беше впечатляващо.

С Китодар Тодоров разговаря Явор Иванов. 

За Ангел Карадаков

Виж още

св.паисий

Съветите на св. Паисий Светогорец

Един млад монах сподели с мен за обща духовна полза, че на 4 април 1983 ...