Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Глупавият в смях извисява гласa си“ (Сир.21, 23). „Зло е не самият смях, зло е когато смехът е без мярка, когато е неуместен. Способността за смях е внедрена в душата ни за това, за да получава понякога душата облекчение, а не за да се разпуска“, Св. Йоан Златоуст, том 12, част 1, беседа 15 (руско издание) .
Да поседим заедно, да се пошегуваме и да се посмеем – не е ли това един от най-любимите, прости и „бюджетни“ видове отдих и начин за сваляне на стреса за средния гражданин на Русия? Шегите и смехът разведряват обстановката, разполагат другите благоприятно спрямо шегобиеца и го приобщават в колектива. Без шеги и взривове от гръмък смях някои хора дори не си представят живота си. Някои дори се засягат от прекомерно-спокойната реакция на поредната им шега – особено ако вече е широко известна – показана от тях на екрана на смартфона. Според общественото мнение да се радваш, често значи едва ли не да „цвилиш“ от смях…
Архиепископ Йоан (Шаховской) казва, че смехът бива „светъл и тъмен“. За да определим кой от типовете смях е заразителен за нас, владиката предлага да се вслушаме във вътрешните си усещания. Ако няма лека радост, значи неизбежно ще усетим някаква тежест. Добрият смях, тънкото чувство за хумор и добрата усмивка не се срещат често. По правило, обект на шеги става човек или недостатъците му, неудачата му, дори тъжно събитие. Учудва ли ви, че в коментарите под трагична новина не винаги срещаме думи на съболезнование? А вместо това – осъждане, обвинения и дори шеги по повод на чуждата мъка!
В бездната на Интернет злият хумор отдавна е заел своя собствена ниша. Тук можеш да срещнеш цели общности от смеещи се циници. Следва да се каже, че ако отказвате да се смеете и да се веселите безпричинно, както е прието във „веселящото се общество“, може да бъдете заклеймени като асоциален човек. Познати ли са нам, на християните, ситуации, когато се оказваме в обществото на хора, които се смеят до захлас, а на нас в същото време ни е много тъжно? Архиепископ Йоан е бил точен в категоричното определение за смях „на светлината и на тъмнината“. Често просто ни натрапват модела на постоянния смях, на необходимостта да се смеем над ближния, над неговите недостатъци и неудачи. Зад смеха може да се крие цял легион човешки пороци: омраза, гняв, униние, завист, празнота, блуд…
Диагнозите над света са поставени много отдавна и въпреки прогреса не се прави ново преброяване на греховете – само формите обагрят изтънчеността. Какво да прави християнинът, за да не бъде подведен и да си извади правилни изводи? Да ходи с мрачно лице и съвсем да се откаже от смеха, да се превърне в сноб и досадник?
Господ ни напомня от страниците на Светото Писание: „Скръб вам, смеещи се сега, тъй като ще се разплачете“ (Лк. 6, 25). Евангелската проповед започва с призив към покаяние, а една от заповедите на блаженството съобщава: „Блажени плачещите, защото ще се утешат“ (Мат. 5,4). С този контраст доста добре е показано отношението на християнството към перманентната „смехопанорама“ на обществото. Център на нашата радост, на нашето веселие трябва да бъде Бог. В противен случай стремежът ни към смехотворство е само пустота. В най-добрия случай.
Естествено, винаги можеш да ободриш човека с шега. Можем да се усмихваме след богослужение, искрено да се зарадваме на среща, тържество. Да, духовната радост е изписана на лицето, съпровожда я полуусмивка. Но в такова състояние човек не се стреми към смях и шеги. Той чувства Бог, радва се за Господ – какво повече е нужно?
В множество църкви в Русия свещеникът идва не особено често. Рядко се удава и да се насладим на красотата на ангелоподобното пеене в майсторско изпълнение. На последната Божествена литургия от лицата на присъстващите в нашия храм не слизаше усмивката! Ето защо: имахме възможност да получим Светите Тайни, в храма имаше много деца, слънчевата светлина се смесваше с духовната в нашия малък и уютен храм…. Не се смеехме, но усмивките ни бяха искрени и дълбоки. В такива моменти ми се струва, че в човека се усмихва душата му.
Усмихва ли се тя по време на безумен смях от пошла шега? В такива моменти душата по-скоро скърби. Забравяме, че смехът стана оръжие срещу всичко здраво в света и врата за всичко нездраво. Искаш да обезцениш светиня в очите на отделно взет човек? Направи я предмет на насмешки. Струва ми се, че именно така е постъпвала съветската власт по отношение на вярващите: „Глупци там някакви… давайте да им се смеем, да ги подиграваме, да правим смешни плакати и да съчиняваме анекдоти“. Тази закваска си е останала в обществото ни и до днес. Искаш нарушение на някое табу да навлезе в живота като обикновено явление? Започни да му се подиграваш. В един миг това, което вчера се е смятало за съвършено неприлично дори за обсъждане, днес става предмет за насмешки, утре – обикновено явление, а вдругиден – обект за защита на нечии „права“. Примерите от дейността на известни малцинства ще са излишни.
Главният образец за подражание по нашия път към обожение е Христос. Дайте да си зададем въпрос: смял ли се е Той? Както ни говорят Йоан Златоуст и позоваващите се на него книжовници на Древна Русия – не: „Често Го виждали да плаче, но никога никой не Го е виждал да се смее или поне малко да се усмихва“. Сега се опитват да оспорват това, но трудно някой ще възрази срещу авторитета на един от вселенските учители. Нима умереността на духа, тихата радост, към която се стремим, могат да се поддържат или запазят с помощта на емоционален взрив, какъвто се явява смехът? Едва ли. А, виж, искрената усмивка, широка, играеща със светлината по лицето, е истинска радост, зарежда, дава надежда.
За човека от епохата на постмодернизма смехотворството стана наркотик. Той се опива от смеха, за да се избави от непрекъснатите тежки мъки на неразкаяната си душа. Този алкохол на смеха играе с абсолютно разни оттенъци. Човек го търси, защото, ако спре да се смее, ще се върнат тежките мисли, ще настъпи униние… Но християните имат начин да не униват: като се радват, непрестанно се молят и благодарят за всичко. Ако в момент на скръб помолиш Бога за подкрепа, нима ще ти откаже? Нашата християнска радост е в това да разкриеш греховете си на изповед, да се причастиш със Светите Тайни… Тази радост зависи пряко от Бога. Банално е, но кой не е забелязвал, че истинското въодушевление и възторг произтичат от общуването с братята и сестрите в Христа, от молитвите и от четенето на душеполезни книги, от извършването на милосърдни дела?
Виждаме, че в устата на Бога смехът е по-скоро с характер на презрение: „И аз ще се смея над вашата погибел; ще се радвам, когато ви връхлети ужас“ (Притчи 1,26). “Ад всесмехливый“ от канона на Петдесятница символизира поражението и осмиването на злото. Христос победи смъртта, слезе в ада и спаси хората. И се надсмя над бащата на лъжата. Преди това дяволът се смял над хората, над падението им. А като първи старозаветен „шегобиец“ може да се смята Хам, който се присмял над престарелия си баща.
Смях на радостта в истинския смисъл може да се нарече детският смях. Децата умеят да се радват на най-прости неща, на които ние, възрастните, понякога гледаме с пълно равнодушие. Ето от кого може да се научим на истинска радост! Техният смях не осъжда, не се гневи… Пълен е с любов към целия заобикалящ свят. А и Спасителят ясно е казал на всички нас: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно“ (Мат.18,3).
Ще ми се да завърша статията със словата на Свети Йоан Златоуст: „Истинската радост винаги е смесена с печал и никога не е чиста… Ако се радваме с тази радост, ще се стараем да я получим; а да я получим е възможно, ако избираме не приятното, а полезното, и дори ако доброволно изпитваме и известна скръб. Така можем да постигнем Царството Небесно“.
Автор: Владимир Бисенков
Превод: Димитър Банков
Източвик: www.pravoslavie.ru
