Начало / Uncategorized / Опростете живота си

Опростете живота си

Живеем в свят, който става все по-динамичен и непредсказуем. Всичко протича бързо, делово, практично и следва някакъв особен задъхан ритъм, който често поставя съвременния човек на предела на възможностите му. Това го предразполага не само към повече грешки, но и към пропадания в траекторията на всяка една личност.

Сега тя няма време не само да се разгърне, за да даде най-доброто от себе си, но се лишава и от радостта от извършеното, от наслаждението на личното творчество. Хората не просто бързат, а препускат; не просто оцеляват, но и се себепревъзмогват в желанието си да се себедокажат. И пак, и пак да се себедокажат на всяка цена, въпреки всичко и навсякъде.

Християнството изповядва вечни ценности, но се отразява и вгражда във всяко време или епоха. То се стреми да отговори на предизвикателствата, които връхлитат като вълни човека, да бъде лекуващо и спасително за всяка душа. Затова е изправено пред дилемата, доколко и в каква степен да следва този външен ритъм, дори и в светските неща.

Свети Лука, в своето боговдъхновено Евангелие описва една интересна среща: „…И както вървяха, Той влезе в една село и една жена на име Марта го прие у дома си. Тя имаше сестра на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му. А Марта се улиса в голяма шетня и като пристъпи рече: Господи, небрежиш ли дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи ѝ прочие да ми помогне! Иисус и отговори и рече: Марто, Марто Ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да и се отнеме!“ /Лук 10 38-42/.                                              

Спасителят е посрещнат от две сестри, които проявяват коренно различно отношение към Неговата личност. Едната, водена от гореща любов, проявява благочестива ревност и веднага се впуска да създаде възможно най-доброто удобство за изненадващото Му гостуване и престой. В духа на източното гостоприемство тя прави всичко не само, за да се почувства Той добре, но и явно гледа да Му угоди по всякакъв начин. А другата остава не само настрани, но и дори не прави опит да ѝ помогне. Предпочита  да коленичи и да Му отдаде изцяло своето внимание, като попива всяка дума от Неговото Слово. Христос назидава първата за проявената суета, а похвалва втората за смирението и мъдростта ѝ. Тези два образа освен пряко отражения и реални символи на два различни темперамента на религиозния човек, са и израз, дори сблъсък на статичното и динамичното начало в сферата на духовноста. Този откъс поставя въпроса: „Доколко християнинът да бъде динамичен,  дори и в проявленията на своята лична вяра и благочестие?“         

Martha_BethanienМного често учението на Иисус и особено Светото Православие е било критикувано, че е изостанало, архаично, неотговарящо на духа на времето. Обвинявано е, че не може да отговори адекватно на историческите обрати, новите социални феномени и не отразява превратностите на обикновеното житие на хората. Неговите критици се нахвърлят върху тази негова  особена „отнесеност“ над нещата, някаква абстрактност  и даване на общи определения, без ясно и конкретно приложение. Те упорито говорят, че затова последователите му са винаги в периферията на обществения живот и дори се превръщат в социални аутсайдери. Вярващите биват редовно обвинявани, че не могат да се вградят в ритъма на ежедневието и да поемат сериозни ангажименти. Проявяват мудност, леност и незаинтересованост в изпълнението на своите граждански ангажименти. Затова и на тях не може да се разчита в стихията на обществения живот.   

Но всички те, добронамерени или не, са длъжни да знаят едно – Светото православие не си поставя тази цел. То е времево, но над времето. Своевремено, но и несвоевременно. Проникващо всичко и относимо към всеки конкретен момент, но и мъдро и премъдро във всеки смисъл на тези понятия, защото носи посланието на Богочовекът Христос като откровение от Небето и проява на една по-висша духовна реалност. То не е система от норми, сбор от идеи, някаква методика и строг алгоритъм за придобиване на някакъв успех, а път към спасение и живот в Царството Божие. Изповедническо учение, дълбоко лично и съкровено, което всеки последовател пише с перото на духа си и вгражда себе си в зданието на Христова Църква. То е „светая-светих“ на християнската духовност, най-чистият и благодатен път до престола на Вседържителя. Синът Божи и Неговите апостоли не дават практически съвети за някаква практическа ситуация и нямат за цел да го превръщат в своеобразен наръчник за оцеляване в бурното море на живота. Светото Православие не се стреми да се разтвори в този свят и не представлява негова концепция, а е аристократично и достъпно учение, ясно в своите духовни наставления и просто в отеческите си напътсвия. Истинският православен човек води война на два фронта, вътрешен и външен, и се стреми да не прави демонстрации пред околните, а да остави собствен почерк и дълбоко личен подвиг в борбата с греха. Неговият живот приминава по линията на най-голямото съпротивление със стихиите на този свят.

Христос и Светите отци не изискват силна социална активност, а прояви на жива вяра и практическо смирение в следването на via sacra. Те препоръчват свободната воля да бъде насочена навътре към борба с навиците на старата природа, чрез спасителната „метаноя“ (промяна на ума, преценка на ценностите, покаяние). Вътрешната победа стои по-високо от всяко външно постижение, а промяната в позитивна посока на характера е най-добрия ориентир, че духовното развитие се движи в правилната посока. В Светото Православие всеки е важен не просто като индивид, а като човек, не като субект, а като осъзната, духовна личност. Никой не следва да бъде отхвърлен и никой не трябва да бъде пренебрегван. Спасителят изисква една особена бдителност, закриляща ни от пороците: ”Внимавайте над себе си, да не би сърцата Ви да бъдат отегчавани с пиянство, преяждане и житейски грижи!“ /Лук 21:34/. Прекаленото вглеждане в духа на този свят, външната ориентация и ангажимент към нещата извън нас е не само осъдително, но в този Евангелски откъс е приравнено на пороците – пиянство и преяждане, защото препречва пътя ни нагоре. То носи особено тежка зараза на душата и се превръща в съществен недъг за водене на духовен живот. Иисус пази последователите си от хвърляне през глава в динамиката на битието ни и в разпиляване сред този суетен порядък. Всяка пречка следва да бъде отхвърлена, отсранена от осъзнатия стремеж към Царството Божие. Като добър и мъдър пастир е обещал да се грижи за всяка овца и да бъде Баща на всяка душа, като дарява подкрепата си и я насочва към всеки дълбоко лично и личностно: „Не бойте се, Аз съм с Вас през всичките дни до свършека на света!“ /Мат 28:20/.           

Православният човек е дете на Бога. От него не се иска да разсъждава за Него, а да Го обича. Да не се стреми да го анализира, а да Го слуша. Да не се задъхва, движейки се по стъпките Му, а да Го следва съзнателно и с пълно доверие в Него, както малко дете стъпките на родителя Си. Защото Той по-добре знае как да отговори на потребностите Му и с какво и как да се погрижи за насъщния.

Светите отци не само препоръчват,  но и още по-ревностно продължават тази линия на поведение. Всички те отправят призиви и отечески съвети за естественост, простота и последователност в следването на тесния път. Нещо повече – в своите откровения те сочат суетата като смъртен грях, който особено силно оплита в паяжината си невнимаващите, и замърсява чистотата на техните души.     

Свети Паисий Светогорец обичал да повтаря на поклониците, които са дошли при него: „Опростете нещата в живота си!“ Винаги се опитвал да утеши и успокои техния неспокоен пулс от следване на прекалената динамика с увещанието да не се хвърлят толкова много сили и внимание към видимия свят. Съветвал ги да намалят броя на ангажиментите си, да отделят повече време за Бог и себе си, и им казвал да търсят зрънцето, а не плявата на съществуването си. Насочвал ги да открият смисълът на живота в духовното и истинското, а не в материалното и преходното. Да осветят заниманията си и да търсят Божията благодат, защото само тя може да донесе усещането за пълнота и мир в духовния живот. Много често повтарял, че човекът е създаден, за да намери радост в своите макар и светски занимания, да изпитва чувство за удовлетворение от пътя си и да обича, и бъде обичан. Насочвал вниманието на всеки към опазване на душевния мир и спокойствие.   

В този дух са и думите на един от великите подвижници на Руската Православна Църква – старецът Сава Печорски: „Човекът е като колело, което само в една малка част трябва да докосва земята!“ Всичко друго да отправя към Небето и да се опитва да следва неговите повеления, като търси навсякъде и във всичко Божието покровителство и молитвеното застъпничество на светиите като най-пълноценна проява на осъзнатия духовен стремеж.

Християнинът е посланик на Бога в този грешен свят и носи със себе си висше откровение за живот, което е надсветовно и несвоевременно. Той е потопен в неговите стихии, но не е от него; ходи по общочовешките пътища, но гледа към Небето. По неизбежност участва във водовъртежа на всичко, което го заобикаля, но има ясен ориентир. Подчинява се на изискванията на кесаря, но принадлежи на Бога и знае, че животът във вселената не е отръзък с неясен изход и продължение, а е вечен и безсмъртен с Бога и в Бога. Защото е призван към обожение и трябва да се старае във всичко да се превърне в икона Божия. Той има една единствена и ясна задача и цел, изразена с думите на Спасителя, един свят завет с  Него: „На първо място търсете Неговото Царство и Неговата правда, и всичко друго ще Ви се придаде!“ /Мат 6:33/. Не просто ще му се даде и изпълни, но при-даде и допълни, ако остане верен във всичко!

Автор: Свещеник Ясен Шинев

Преди публикуването си тук, текстът е бил публикуван и в сайта на храм „Свети цар Борис“, гр. Варна от август 2017 г. под името „Изборът на Мария“. Сегашното заглавие е на редакцията. Текстът е предоставен за публикуване в „Добротолюбие“ от автора му. 

За Ангел Карадаков

Виж още

Няма по-голяма свобода от Истината

Във време, когато много хора мислят, че истината е относителна, знанието, че има нещо такова ...