Начало / Uncategorized / Парадоксалното спасение

Парадоксалното спасение

Отец Рафаил е сред значимите фигури в съвременното Православие. Той се отличава сред изтъкнатите румънски богослови и духовници – като духовно чадо на архимандрит Софроний (Сахаров), приемник на преподобния Силуан Атонски. Целият си съзнателен живот, от 19 до 51 години, отец Рафаил е прекарал до отец Софроний. Вторият отличителен белег на отец Рафаил е дълбокият му духовен опит: той е отшелник и молитвеник с половин век подвижнически живот.

Йеромонах Рафаил (Нойка)е роден през 1942г. в семейството на големия румънски философ Константин Нойка. През 50-те, когато е бил на 13 години, майка му го отвела от социалистическа Румъния, където е роден, в родината си Англия. Скоро той среща там архимандрит Софроний (Сахаров), през 1965г. го постригват за монах и следващите 28 години той е в един от манастирите в графство Есекс.

През 1993г., когато архимандрит Софроний вече го няма, Отец Рафаил се връща в Румъния и се заселва в уединения скит Лезещ в Западните планини (в планината Апусен). През 1994г. излезе неговата книга „Другия Нойка“, през 2002г. – „Култура на духа“, преведена и на руски. Отец Рафаил превел от руски на румънски наставленията на духовния си „дядо“ – преподобния Силуан Атонски, а също така и книги на архимандрит Софроний (Сахаров). Той рядко напуска затвора си – за срещи с читатели. На една такава среща, състояла са в Букурещ на 19 ноември 2002г., Отец Рафаил изнесе доклад на тема: “За какво ни готви Добротолюбието“. След това слушателите му задавали въпроси, на които румънският духовник дал следните отговори:

 – Дори не осъзнаваме, до каква степен живеем във въображението си. Например, някой казва: „Хрумна ми, в главата ми се появи…“ А какво значи това – замислете се какво означава „хрумна ми“. Откъде се е появило? И какво представлява тази мисъл, която се е появила в главата ми? И отец Софроний някъде споменаваше нещо такова. Всяка мисъл е дух. Ето ги мислите, които ни спохождат. Имаме и свои си мисли – и ние сме дух – само че нашите мисли са по-скоро наши мнения, но ако ти идва някаква мисъл, че дори и видение, то това вече е дух. Ако духът е Бог или излиза от Бога, то това е дух на живота; но ако прихождащата мисъл те хвърля в отчаяние, или пък провокира неверие, или така или иначе те изхвърля от обичайното ти състояние и те хвърля в паника, в ужас, или в мрак – то тази мисъл е от дух, чужд на Бога, от дух-убиец.

289342.p

 И – ако ви харесва – ето ви филокалически тест (т.е. аскетически, подвижнически, от гръцката дума „филокалия“ – „добротолюбие“). Ето по какъв начин се придобива духовна разсъдителност, способност да се различават духовете: трябва да се гледа не на това, какво предлага мисълта, а на това, какво действие ще окаже тя на моята душа. Не сме привикнали на това: хрумва ни мисъл, и ние – още от детството си, от ученическите си години сме свикнали да „смиламе“ всичко, което ни щукне в главата ни. А само ако можехме да видим (и все един път ще видим)колко ли бесовски мисли сме смлели навремето, то – мисля си – бихме се учудили как Бог все още ни държи живи? Защото всяка мисъл, която смиламе с ума си без да знаем произхода й, но усвоявайки материята й, ако тя е бесовска, то непременно ще ни потопи в отчаяние или пък по най-различни начини ни носи смърт. И когато видим, как Бог ни пази от това, мисля, че действително ще бъдем изумени.

Част от филокалическата култура, най-главна нейна духовна част не е анализирането на материята на мислите, а определянето на източника им. А сега ще се отклоня от зададения въпрос, защото ми се ще да споделя с вас следното: важно е да се знае източникът на мисълта. Всичко, което изхожда от Бога, всяка мисъл от Бога винаги идва с някакъв мир. Дори тази мисъл да Те осъжда, тя все пак ти носи или мир, или надежда, или това, с което ще се спасиш.

Мислите, които трябва да презираме (подчертавам го: да презираме, а не да се боим от тях)са тези, които вселяват в нас страх, мрак, неверие, неувереност, които предизвикват у нас паника, ужас. С всички такива мисли – ако ги откриете (особено духовниците, ако ги откриете с молитва), не бива да дискутирате с тях, а трябва да ги отхвърлите с презрение. Не бива да ни плаши светът на тъмнината, тъй като Бог е всемогъщ, и светът на тъмнината следва да получи пълно презрение, като с него да няма какво да се прави.

– Светите отци, особено светителят Игнатий рянчанинов), свидетелстват, че в наши дни исихазмът няма някогашната си духовна интензивност. Ако близо до исихаста няма старец-наставник, то как той може да стане, когато е паднал, и как да разбере, че е сторил това? Как смятате, може ли все още да се говори за исихазъм в наши дни? Исихастът преживява ли с предишната интензивност Божествено Причастие? И издига ли се той до нивото на християнското битие от първите векове?

 – Ще Ви отговоря отново по линията „Държи ума си в ада и не се отчайвай!“ Първата част е „Държи ума си в ада“. Не, това вече е невъзможно. Ако светият Брянчанинов в своето време, преди 150 години, е говорил така, сега за нас в продължение на тези 150 години са се добавили множество грехове: две световни войни (отец Софроний казвал „братоубийствени световни“) – първата в историята световна война от 1914г., и Втората световна война. Той казвал, че след Първата световна война от земята изчезнал светът, какъвто познавали дотогава, това чувство за устроеност на света, което съществувал по-рано.  Той бил на 18, когато започнала Първата световна война, вече не бил дете и все нещо разбирал от живота. И ето, че казва, че този свят бил отнет, и отчаяние се простряло над цялата земя. И когато чул словото на свети Силуан: „Държи ума си в ада и не се отчайвай!“, той по съпътстващата сила усетил, че това било слово, дадено от Бога на нашия свят, намиращ се в отчаяние. Разказва, че избягал от Русия, и намерил убежище във Франция, тържествуваща след войната. „Пристигнах и се запознах с Франция, тържествуваща след войната. Отчаянието, помрачаващо този триумф и същата тази тържествуваща Франция, бе потресаващо.“

След Втората световна той казваше, че атмосферата в света е станало още по-лоша, и че ако започне трета световна война, то самата вяра ще стане вече невъзможна. И ето че настъпи перестройката, и войната, за която се готвеха, не започна. Но ние все пак така или иначе живеем в световна война – от Втората световна до ден днешен.

Казвал съм също, че постмодернисткият свят, материалните условия не ни позволяват да продължваме тази филокалическа култура. За това може да се говори много, но ще резюмирам всичко това с думите: „Държи ума си в ада“.

 Защо пък „държи“? Защото реалността е такава. Не следва да я разглеждаме другояче, да се уповаваме на идеали. Това е действителността.  Но и да „не се отчайваме“. Бог днес ни подава други пътища, друго спасение, доста парадоксално, други парадоксални начини за спасение. Поне аз така го разбирам: ако Бог допуска, че светът – колкото и да е трагичен – ще стане още по-трагичен, то това би означавало, че Бог още спасява, че човек все още може да се спаси.

Христос е казал – аз малко ще го перефразирам, казвайки: „Когато светът вече не може да се спаси, тогава историята ще свърши“. Той го казва по-иначе, прочетете го в глава 13 от светия евангелист Марк или в 24-та глава от светия евангелист Матей, текст 3. Може да се каже, че тогава нито една душа няма да може да се спаси, и то не защото тогава Бог няма да може да спасява, а защото ще се формират условия, в които хората – които са така формирани (или „форматирани“ – за разбиращите от компютри), че Бог вече няма да има достъп до тях. Бог ще говори, а човекът вече няма да го разбира – ще видите това, ако четете Апокалипсиса.

Обаче у Бога спасението винаги е готово, и доколкото спасението е възможно, знайте, че това спасение е парадоксално. Получавам много писма, в които съзирам изобилие от спасения в отчаялите се души, но не мога да сторя нищо. Нито мога да отговоря, нито…, а само да се моля Господу. Понякога и не зная какво да кажа, освен: „Да бъде, Господи, това достатъчно за тези души и за всички страдащи по подобен начин“. 

Не бива да се отчайваме. Бог – говорих това някому някога – няма да победи света, а когато слушателят започна да изпада в паника, добавих: той вече го е победил, не Му трябва повече да го побеждава. Но има парадоксални форми, и тези форми… в един свят, в който грехът не само е позволен, но и се проповядва, а свободата стига до крайна демоническа разюзданост. Това е светът на свободата, в който за нас също има свобода – можем да се движим към Бога, дори по-далече от отците ни. Казвам това, основавайки се на Апокалипсиса, който гласи: „нека неправедният още да твори неправда, а нечистият нека още се скверни, праведният още ще твори правда, а светият ще се освещава още повече (Откр. 22,11)“.

И така, Словото Божие предоставя свобода и на греха, и на праведността. Ако всесилното Слово Божие предоставя свобода на праведността, означава, че спасение е възможно – н в условия много по-парадоксални, и много по-сложни, според пророчествата на отците. Някои пророчества от IV, V, VI  век гласят: Какво ще правят идващите след нас?“ И отците говорят, че тия, които дойдат на края, ще са повече от нас. Именно затова, защото тогава условията ще са по-неблагоприятни.

Забелязал съм, че когато всичко е наред, когато ти е добре, комфортно, Бог повече няма, т.е. ти можеш да смяташ, че сега вече можем да минем и без Бога. И само когато условията са толкова трагични, че не ти остава нищо друго, освен отчаяно да се надяваш: „Може би Някой там горе ще ме чуе“ – само тогава се проявява Божията сила.

Една православна монахиня от Бейрут разказваше, че през войната със Садам Хюсеин, в Бейрут в Пасхалната нощ войната била в пълен разгар, и те не знаели дали ще успеят да отслужат утреня или не. Било 23 април 2003 година. Все пак православните решили да служат. Тя ми разправяше, че във всеки момент можело да почне нападение, да падне бомба, снаряд, ракета или какво ли не още, но нищо не паднало. Отслужили Пасхалната утреня под страха от бомбрадировки. Монахинята си спомняше: „Никога не съм имала такова усещане за Възкресение както през тази нощ!“

Отново казвам, само в най-тежки моменти започваш реално да усещаш присъствието на Бога, Който при други условия, струва ни се… не съществува.

– Телевизорът стана един от главните атрибути на живота и обществото ни. Почти всички прекарват с телевизора от няколко минути до няколко часа дневно. Как ни съветвате да се отнасяме към телевизора? Как може да повлияе на духовния ни живот? Как да си обясним колосалната му притегателност за хората? Може ли да се говори за едва ли не магическото влияние на света на въображаемото, когато приникваме в друг, нереален свят?

– Да, може, така си е. През 50-те години, когато заминах за Англия, майка ми беше англичанка, а у нас в Румъния телевизори нямаше – даже не бяхме чували за тях. И когато ги видях на витрина, не разбирах какво е това всъщност – радио с екран ли е, и питах мама, а тя ми отвърна, че „това е телевизор“. После гледах телевизия, като изпитах хипнотичната сила на телевизора още при първите си контакти с него. Беше време, когато в Англия предаванията бяха малко, телевизорите бяха черно-бели, и тези, до които имах дъстъп, бяха с две копчета – „включено“ и „изключено“ – в сравнение с това богатство, което имате сега…

И ето, когато беше „включено“, трябваше да гледаме нещо си там, нo в часовете, когато можех да гледам телевизор, нямаше нито една програма, която да представлява интерес за мен. Искаше ми се да гледам някой филм с каубои и разни други неща, а показваха „пълна скръб“ за мен – но все пак не смогвах да откъсна поглед от телевизора! И разбрах, че Бог ми подсказва никога в живота си да нямам телевизор, понеже знаех, че съм слаб, и че няма наркотик, който – ако го пробвам – да мога да после да се откажа. И тогава реших никога да не държа телевизор у дома. Обзе ме свещен страх пред него. И, естествено, бих проповядвал това на всички, но само не предполагам да ви проповядвам това; а че има такова влияние – това е явно.

От времето, когато телевизорът започна да получава власт, забелязах, че родителите на Запад загубиха контрол над децата, като децата започнаха да се възпитават предимно с това, което са видели по телевизора, а не чрез това, което им говорят родителите. Защото живееш в телевизора, а тук се вмества някакво абстрактно понятие, слушаш го с уши, но в сравнение с преживяването ти – не е важно дали то е реално или виртуално – преживяването побеждава.

И в нашата Църква има преживявания на богослуженията и при молитвите – при килийната молитва (т.е. твоята молитва, у дома)и при общата молитва в храма, на литургия. Те също бяха преживявания – там не си зрител на театрален спектакъл, а съ-служител, съ-молитвеник на свещениците и на всички присъстващи, ако правилно преживяваме тази култура.

Телевизорът замества всичко това и въобще предлага реалност повече или по-малко виртуална. Защо „повече или по-малко“? Дали гледаш филм, който е общо-взето въображение, виртуалност, имитация на реалността, а не самата реалност, или новини и тям подобни, все пак едно е да го гледаш на екрана, а друго – да присъстваш самият ти там.

Ще добавя тук и компютъра и този нов свят, който ни носи цялата тая електроника, виртуалният свят, който все повече ни откъсва от реалния. И това е една от причините, поради които повече не можем да живеем с молитва и с реалност, защото цялото време се намираме във въображението си, в своята „мислология“: започвайки от самото си детство, ние – поради тези или онези средства – а сега и поради електронните средства, пребиваваме във виртуалното. Ние и Бога сме привикнали да не виждаме някакси  конкретно, а да Го изтласкваме на виртуално ниво и повече да не вярваме в Него.

И това отново се отнася до първата част от фразата – „държи ума си в ада“. За мен цялата тази електроника сега, с моя жизнен опит и гледана от тази перкпектива, от която се сатарах да гледам на живота – я намирам за ужасна… Явно, че става дума не за нещо друго, а за средство, което би следвало да ползваме за добро. И по телевизията има удивителни предавания, назидателни и възвишаващи, които могат да се ползват изцяло за добро, но реалиите на живата и на света са такива, че всичко това се ползва доста повече за зло.

Не знам какво да ви кажа, къде е тук спасението, вероятно само в едно – във връщането към молитвата, за която ви говорих. Когато видите това, което е пред вас, си казвайте от време навреме: „Господи“, и се молете за бедстващите, молете се Бог да ви защити.

Накрая ще кажа и това. Какъвто и да е опитът ни – получен от книга, от телевизора, от самия живот, положителен или отрицателен – т.е. опитът на греха – той може да стане позитивен при нашето приближаване към Бога и да се обърне в благо. А това се отнася вече за втората част от словото – „и не се отчайвайте“.

Говирихме с вас за Мария Египетска. Много пъти е отбелязвано – особено във филокалическия период на Църквата – но и преди него и след него, че най-великите грешници (ние ги смятаме за такива, без да знаем как вижда това Бог) стават най-великите светци. Тяхното осъзнаване на своята греховност често някакси им е помагало да вървят по-бързо и да задминават тези, които живеят,трупайки положителни знания. Тук се крие парадокс:  не че следва да се проповядва непотребен живот като начин за спасение, но Бог някакси прави така, че дори животът на блудния син, ако блудният син се връща към Бога – да стане спасение. Как?

Мисля, че всички вие знате евенгелската притча за блудния син, който се връща в бащиния дом разкаял се, че е пропилял бащиното си имане, наследството си в грешния свят, и се връща към бащината любов. Кой би могъл в такъв етап да го изтръгне от нея, кой би могъл да го отклони от бащината любов? Какъв още грях би могъл да го отклони от пътя и отново да го отведе от бащиния дом? Че то сега той притежава целия опит, и с основание остава при баща си.

 А неговият брат, който живеел при баща им (забележете парадокса и тук), ревнува от блудния си брат, който се е върнал, и заради когото бащата от радост заколва отгледано теле. И ето синът – живеещ в чистота и праведност – в миг се изкушава от неочаквана завист.

 – Татко, ти нито веднъж не си ми давал дори козле, а когато дойде твоят син, пропилял имането ти, за него колиш цяло отгледано теле (ср. Лука 15, 29-30).

Тук ни се показва – както виждаме – че блудният и разкаял се син сега е спасен, и сега той е непоколебим; докато не сме уверени в спасението на този, който е живял порядъчно.

Но, отново казвам, това не значи, че пътят на блудния син е най-спасителният и недежден, доколкото този гибелен път станал благодарение на спасението по-надежден, тогава от всички светци Майката Божия би била най-малка, тъй като пребивавала в съвършена святост и чистота още от младенчеството си, дори от майчината си утроба. И така, пътят на Майката Божия е истинен, но искам да кажа, че Бог действа така парадоксално, че в живота често ни се струва, че и най-лошият човек става в ръцете на Бога най-добър.

Така че нашият живот – по-трагичен, отколкото когато и да е преди – съдържа по-големи обетованости, отколкото когато и да е преди. Дано Бог яви всекиму от вас тази тайна – особено чрез нашите духовници – но и с всички други следства, известни Нему. Ще завърша отговора на този въпрос пак със словото – дано да ви служи като спасителна мрежа във всевъзможни случаи – „държи ума си в ада“ – но и там не се отчайвай. Ще ми се да добавя: „особено там“.

– Отче, вие ни говорихте забележително за обожението, но нашият живот е така жалък, сив, непотребен от духовна гледна точка, че не можем да се смятаме достойни хора, а камо ли „богове“. С ума си ревнуваме идеали, а животът ни си остава посредствен или по-лош от средното. Това не е ли защото „е невъзможно да бъдеш християнин“, и ние усвояваме фармализма като най-удобен начин да бъдеш християнин? Какъв път имаме все още?

– Отец Софроний често се оплакваше, че ние, църковните люде (или, както казваме: Църквата)сме паднали дотолкова, че сме свели духовността до безвкусен морал; и с това може би ще успея да резюмирам този въпрос. Трябва да излезем от тази безвкусност. Духовността не е морал, моралът е само първата и най-примитивна крачка в нашето покаяние. А Благата Вест, Евангелието ни предлагат Живот.

Току-що споменах, че даже виртуалният живот в телевизора е доста по-силен от това, което ни се предлага абстрактно, с думи: ти трябва да си такъ в и такъв – докато телевизорът ми дава преживяване на нещо друго, и това друго въздейства върху мен по-силно… затова трябва да стегнем този Живот през призма, която да стане безвусен целият този биологичен земен живот, и тогаво – естествено – все повече и повече ще бъдете ревниви за нея. Но как, как да стигнем до този праг?

Отговори – много. Но не виждам нито един пряк отговор на този въпрос. За всеки е различно. Ще ми се да ви кажа: погледнете нашата епоха, която наричат „ню ейдж“ („нова епоха“). “Ню ейдж“ е синоним на постмодернизма, но в умовете на мнозинството се свързва с религиозни и парарелигиозни феномени на нашето време: йога, биоенергетика, наркотици, сатанизъм. Хвърлят ги в света, изливат ги… какво търсят тези „ню ейджезисти“? Стремят се да развият своите телепатични, биоенергетически потенциали и не знам още какво… но нали именно това развитие на способностите фигурира в историята на Църкавата, ако я разбираме правилно. И може би си струва да почнете с това, да помолите Бога: „Господи, покажи ми какво е Църква!“ – особена на нас, свещениците, доховниците, но и на всички. Всъщност това, което търсят в разни религии и практики нашите съвременници – това е именно нещото, което иска да ни даде Бог. Става дума същността на търсенето, но ние търсим погрешно и около нас самите.

Думата „грях“… На гръцки има две думи за „грях“, като и двете означават „пропускам целта“: „амартия“ и „астохия“. Може би най-точната дума за грях би била „грешка“ („погрешност“). Когато грешим, допискаме грешки. Търсим. Искаме правилно, но търсим неправилно.

Така че ще ви кажа: молете се, не се съблазнявайте, верни чада на Църквата, не се съблазнявайте от скандалите, ставащи днес в Църквата, и от нашите – на Вашите пастири – грехове. И се молете Бог да ви просвети и да ви прости, и да очистинашта Църква от всичко недостойно за нейната святост.

И така, не се съблазнявайте, молете се с прости думи, както ви предложих току-що. А ние, служителите на Църквата, също сме длъжни да молим Бога да ни дарува правилно разбиране. Знаете, че „правилно разбиране“ е един от преводите на „Православие“, „ортодоксиа“. „Докса“ означава не само „слава“, думата произхожа от „мнение“, „правилно мнение“, „правилно разбиране“ – т.е. „Православие“, така че всички ние следва да се върнем към правилното разбиране.

Ако казваме: „Единна Църква, света, съборна и апостолска“, то следва да се върнем към апостолското разбиране, а не да свеждаме вярата до редукционизма, да който сме паднали. Естествено, моралът също е важен, но ще знаем, че това е само първата стъпка.

Може би сърцевината на отговора ми би била следната: вие, народът Божий, молете се за нас, вашите пастири, а ние сме длъжни да се молим за вас. И ще се поддържаме един-друг, няма да се въвеждаме един друг в изкушение, а от всички изкушения може да ви изведе Бог. Мисля, че това ще е пътят, по който да почнем да въстановяваме и разбирането на нашата Църква, и… ще ми се да кажа още неща, но предоставям на Светия Дух да ви внуши отговора на този въпрос.

Превод: Димитър Банков

Източник: Православие.ру

За Ангел Карадаков

Виж още

Чествания за годишнина на Неврокопския митрополит Борис

На 8 ноември 2018 г. се навършват 70 години от мъченическата смърт и 130 години ...