Начало / Uncategorized / Солта на земята

Солта на земята

„Няма по-щастлив, по-разумен, по-добродетелен и по-приятен човек от истинския християнин“.  Блез Паскал „Мисли”

Християнството е не само една от многото духовни доктрини в пъстротата на религиозните култове и движения в този свят. То е философия, над философията, познание над обикновеното познание, откровение, надхвърлящо всяко човешко разбиране за осмисляне на битието. Учението на Иисус от Назарет е пробив във Вселената, един огромен скок в разбиранията на поколения хора, което осмисля по – съвсем различен начин не само краткия престой на човека на земята, но и да показва пътя за спасението на душата и живот вечен в Царството Божие.           

Християнството  носи новия, по – възвишен завет между Бог и хората и поставя въпроса за призванието на личноста на невиждана дотогава висота. Затова да се опитваш да бъдеш истински християнин е привилегия за всеки вярващ. В стихиите на този опистошаващ свят това означава да бъдеш посланик на една по-висша реалност, пратеник на небето и носител на най-висшата духовна култура, изповядваща  ценостите на любовта и прошката, състраданието и милосърдието.

В едно свое назабравимо обръщение към последователите си, Христос заявява: ”Вие сте солта на земята !/Мат. 5 :13/. Той използва един особен символ от ежедневието и екзестенциалното битие, за да изрази ценостите  на учението си тук долу в този бързопреходен свят.Защо точно „солта”?  

Още от древноста е известно, че именно тя е незаменим консервант на всички видове храни и задържа разлагащите се естествени процеси, особено в по-топлите и слънчеви райони на планетата. Когато свойствата бързо се променят и губят своята естествена вкусова специфичност и качества, точно тя подържа нивото й за един по-голям период от време, като не само не я уврежда, но и доставя нещо още върху добрите й свойства. Без солта храната може много лесно да бъде похабена и да остане неизползвана за нормалните й нужди. Това по красноречив начин обяснява мястото, значението и мисията на всеки християнин в обществото. Нещо повече осмисля-поведението му в него – да предпазва и задържа разложителните процеси в него. Падналата човешка природа, жестоко поразена, след изгонването от рая носи дълбоко в себе си някакво неустоимо стремление към зло, не просто на теория, а като живо проявление и практика в живота. Хората обичат да казват, че уважават доброто и изразяват гласно желанието си да ходят в пътеките на светлината,  но почти неизменно и сигурно вършат зло и дори се наслаждават на това. Те се самоунижават в своето старание и дори достигат до самоунищожение, по някакъв неясен вътрешен вроден подтик. Доставя им удовослствие не само да творят нещастието на околните, но и системно и методично да подкопават своето лично щастие. Предпочитат да слушат нашепванията на бесовете, а не кротките напъствия на ангелите си пазители. Не виждат добро в доброто, подценяват го и бързо го потъпкват за сметка на многоразличното и многолико зло, което е до и в тях.        

Затова християните носят този свят дълг пред Богочевика Иисус  и имат тази задача,  където и да са и с каквото и да се занимават, да носят с примера, делата си и дори само с мълчаливото си присъствие и изповядвяне на вярата, истинския път на добродетелите и ценостите в този вечно напрегнат ад на връхлитащото всекидневие. По-този начин да възпират окончателния разпад на взаимоотношенията между хората, като се обръщат по различен начин към тяхната съвест и стимулират остатъците от доброто в наранените им души.  

В историята на светата църква има доста странни спорове, затова, че идва ли не те трябва да бъдат отделени в отделни комуни или малки градчета, за да могат по-лесно да водят своя начин на живот и за себе си да бъдат по-пълноценнни и разбрани-оформени като в затворени общества. Но така те не могат да благовестият истински сред хората, да извършват своята свята мисия да вразумяват останалите, да провокират доброто в тях с простия факт, че излъчват светлина.

В този духовен и висш аспект трябва да бъдат богоносци и пътоведители към Царството Божие.

Да отрезвяват душите,обсебени от пагубния огън на страстите и неспирните нападения на демоните, за които невярващите не само не знаят нищо, но даже и не подозират. Те самите нямат знание за онова, което те сътворяват и пресъздават в нещастнте им глави. Затова и последователите на Христа, независимо от деноминацията към която принадлежат и индивидуалност и темпераментсе изискат да бъдат на нужното високо духовно съзнание. Да трептят в желание да се намесят, да имат готовност да помагат и бъдат в полза на околните. Да бъдат светлина в тъмата, да вдъхват вяра сред пластовете от неверие, да носят надежда,където всичко е безнадеждно и най-въжното да излъчват любов. Любов към всички, навсякъде и във всичко.           

Само онзи, който не познава колко проникваща е силата на злото в този свят и как всичко е жестоко поразено от неговата отрова не може да проумее колко неумоверно трудна е тази задача. И тя би била неизпълнима без Божията помощ, без всепроникващата Божия благодат, коята дава допълнително сили и мотив на вярващия, преумножава усилията му  и силите му да превъзмогва всичко в изпълнението на този свят завет. Животът на християнина е истинска драма, лишена от всякаква нормална, светска логика и минава по линията на най-голямото съпротивление. Той води война на два фронта –вътрешен и външен,заобиколен от неразбиране и присмех, преследван от демони и лоши хора и измъчван от своите  навици на старата си природа и лична немощ.        

Христос Спасител благославя своите последователи с думите: ”Обичайте враговете си, благославяйте онези, които Ви проклинат, доброправете на ония, които Ви мразят, молете се за оня, които Ви обиждат и гонят!”/Мат. 5:42-48/. 

Да се опиташ да бъдеш християнин не означава да бъдеш просто един добър човек, а посланик Божи.Да се подлагаш на непрекъснато себеразкъсване, нестихващо вътрешно напрежение, което само искрено вярващите могат да разберат. Те го правят безвъзмездно, заради Бога и в Бога, а иначе би било проява на на душевна болест или пълно неуважение към себе си, вътрешна склоност към себеунижение и самоунищожение. Велико нещо е да се научиш да обичаш всички!не само тези, които те уважават, но особено онези, които са безразлични кът теб, а още повече враговете ти, които се опитват да те унищожат. В свят закърмен от старозаветното „око за око, зъб за зъб „да се опитваш да прилагаш примера на Спасителя или свети архидякон Стефан, който в предсмъртните си мигове са се молили искрено за палачите си.          

Когато човек се вгледа в житията на светиите и се потопи в земното странстване на всеки Божи угодник, вижда как в него тупти този свърхчовешки подвиг да се изобрази образа на Христос във всеки конкретен пример. Всички те са победили „духа на тежеста”, силите на земното притегляне, чрез бавната и често мъчителна „метаноя”. Претопили са недъзите си и са осветили своята стара природа, така както е проповядвал за това Богочовекът Иисус.Всеки е осветил всичките си инстинкти, дух, душа и тяло и се е превърнал в икона Божия. С цената на много трудове е достигнал цялта на християнския живот –придобиването и запазването на Божията благодат. Превърнал се е в съсед на Светия Дух и е озарил със светлината си и другите, около себе си.     

В едно от своите наставления,  майка Гаврила казва така: ”Християнинът е този, който пречиства любовта и освещава работата си!”. Тя подчертава тази своя мисия, като свойството на солта – да пречиства любовта. С поведението си в обществото да излъчва и дава любов  но не плътска, похотлива и страстна, а божествена и одухотворена. Любов, която е насочена към всички, без уговорките на недоверчивия рационализъм, с отношението към всяка душа, като малка вселена, изпълнена с част от Божието откровение. Всичко това да бъде сторено с отграничение на ценоста на личноста от нейните индивидуални болести и проявяване на доверие към всекиго. Тя наставлява ”да освещава работата си”, като се опитва тя да се превърне в призвание и вид свещенодействие.Вярващият да свещенодейства винаги, навсякъде и във всичко!         

Християнинът е призван да ходи по земята, но да гледа към небето. Изпратен е да живее в света, но да не бъде от него. Да усеща горчилката на света, но да я превръща в балсам за другите. Да им напомня с думите или примера си за смисъла на всичко-животът в царството Божие и да го прави не със заплахи или осъждане, а кротост и любов. На първо място да стане приятел Божи, а не угодник на хората. Да служи на Бог и хората, без да опошлява това свято и висше служение! Да изобличава злото,  без да мрази носителите му и навсякъде и всичко да бъде верен на Спасителя! Укорите и обидите да ги пропуска край себе си и да търси и защитава доброто. Да прощава всичко, колкото и трудно да е това, а похвалите да отправя към Бога, а към себе си да бъде внимателен и взискателен. Да живее така че за него да се отнасят думите на Христос” когато видят добрите Ви дела да прославят Вашия Отец Небесен !/Мат. 5 :16/.

Автор: свещеник Ясен Шинев

Преди публикуването си тук, текстът е бил публикуван и в  сайта на храм „Свети цар Борис“, гр. Варна  от август 2017 г. Предоставен е за публикуване в „Добротолюбие“ от автора му. 

За Ангел Карадаков

Виж още

Няма по-голяма свобода от Истината

Във време, когато много хора мислят, че истината е относителна, знанието, че има нещо такова ...