Начало / Uncategorized / Два пъти Великден в затвора

Два пъти Великден в затвора

Спомените на свещеник Павел Дмитриевич Чехранов (1875-1961) обхващат трагичен период от отечествената история. Пред нас застават образи на изтъкнати йерарси и свещенослужители – бъдещи руски новомъченици – с които на отец Павел се паднало да е в близки отношения, и да преодолява несгодите на съдбата. Спомените на свещеника издаде синът му Виталий Чехранов – участник във Великата Отечествена война. Публикуваме два фрагмента от спомените.

Пасха в Бутирка. 1925г.

Утрото започваше с проверка. Даваха вряла вода… По пладне – обед, обикновено супа от сельодка, в пет часа вечерта – пшенична каша и чай. След това песни, разговори. Пасха се падна рано. Отбелязахме първия й ден. Вратите бяха широко отворени и не се затваряха. Сутринта идваха от други камери и се поздравяваха с Възкресение Христово.

В нашата камера дойде епископът на Волоколамският манастир Герман, извика мен и протодякон Новочадов, постави ни насред коридора и каза: „Ще пеем „Да воскреснет Бог…!“. Покрай нас минаваше надзирател с ключове, усмихваше се и клатеше глава, като да казваше: „е, вие си пейте, пейте…“. Епископът пееше тенор, аз – втори, протодяконът – бас. Пеехме на висок глас „Да воскреснет Бог… Тако да погибнут грешницы от лица Божия…“. От всички камери дойдоха до вратите и ни гледаха и слушаха, докато не завършихме: „…и тако возопиим: Христос Воскресе из мертвых!…“.

Тримата бяхме обявени за герои на Бутирския затвор – осветихме го с пасхално песнопение. И всичко това благодарение на епископ Герман и на надзирателя. Помени ги, Господи, в Твоето царство!…

236008.p

Понеже бях чул, че в съседната камера има група духовници, помолих дежурния по коридор да ме заведе там. Молбата ми бе уважена. Там се оказаха: настоятелят на Донския манастир архимандрит Алексий – впоследствие архиепископ Новониколаевски и Якутски, Киевският архиепископ Димитрий, свещеникът Василий Славучевский.

В събота старшият на нашата камера, криминалният престъпник Циганина, заяви: „Тъй като тук заедно с нас лежат духовници, епископи и прочее, смятам за нужно да се забрани да се псува и ругае, въобще всакакво сквернословие – от уважение към тях“. След това се обърна към епископа с въпрос: „Желаете ли днес и утре да извършите служба? Аз ще дам съгласието на своята камера“.

Пасха в Соловки.1925г.

Тази Пасха бе по-тежка от всичките четири, които ми се наложи да преживея в неволя от 1923г. до 1926г.

 На 30 март приключваше срокът затвор за цялата ни група. Но утрото донесе най-печална вест: аз и епископ Митрофан оставахме по неизвестни причини, неизвестно за колко още време. Може би за седмица, а може – и за 10 седмици. „Ех, – мислех си – пак на мене най-много се пада! Или съм по-грешен от всички, или Господ ме обича повече от другите!…“.

Изпратих със завист отец Алексий и още шестима свещеници и останах да чакам деня, в който Анфилов ще ме извика и мен.

Наоколо лед, сняг, бодлива желязна тел, будки на високи стълбове, с часови вътре, които охраняват в кожуси живота на тежките, свръхтежки престъпници: епископи, свещеници, протодякони… Мъка. И непрекъснато се връща една и съща мисъл: „Нима има случайни неща в живота ти? Нима не Господ управлява света и живота ти? Нима Той ти желае зло? Почакай, и ще видиш благите последствия на това временно задържане.“

236009.p

Изминаха две седмици. Мъката ми наруши завеждащият работна сила Яшвили – грузински офицер, също арестант. „Знаеш ли – каза ми той – днес са изхвърлили от групата Иларион!“ – „Нима?“ – „Да, да, превеждат го в инвалидна рота…“ Макар да бе около 10 часа през нощта, реших да се срещна със скъпия архиепископ, но до края на  прегледа не пускаха никого. Без да му мисля много, взех топ хартия, празни бланки за описване на казионни вещи, моливи и се отправих направо натам с вид на чиновник за специални поръчения.

В ротата – шум и крясъци – на пълен ход течеше обиск. Гледам: на наровете седи архиепископ Иларион в кафяв кафтан. Като ме съзря, веднага се хвърли да ме приветства: „Отец Павле!… Отец Павле!…“ Разцелувахме се. Но нашата дружеска среща привлече вниманието на ротните командири и на помощника на лагерния старшина. И макар че доказвах своето служебно положение с хартиите и моливите, те настояха да се махна до края на обиска.

Наближаваше Великден. Докараха маса народ. Работата в горите приключваше заради разкаляните пролетни пътища и над 1000 души се връщаха в лагера, който бе разчетен за 800 души. Закриха клуба и го преправиха на жилищно помещение с нарове. В другите бараки проходите бяха задръстени с нарове, двуетажните нарове бяха преправени на триетажни. А как ни се щеше – макар и в такава затруднителна обстановка – да извършим молитвения обряд. „Как така – мислех си аз – Даже и сега е трудно да надвикаш тълпата, а как ще изпееш „Христос Воскресе!“ в пасхалната нощ!..“

Само архиепископ Иларион и епископ Нектарий се съгласиха на великденска служба в незавършената пекарна, където нямаше нито врати, нито прозорци. Останалото епископство реши да отслужи служба в своята барака, точно под покрива, на третото ниво, в съседство с помещението на ротното началство. Но аз реших да изпея пасхална служба вън от бараката – за да не слушам псувни поне в тези минути. Наговорихме се.

Настъпи Велика Събота. Арестантският двор и бараките бяха претъпкани с пристигналите от горските обекти. Постигна ни ново изпитание. Комендантът разпореди на ротните командири да не допускат и намек за църковна служба, и да не пускат никого от другите роти след осем часа вечерта. Опечалени ми съобщиха за това разпореждане епископите Митрофан и Гавриил. Но аз настоявах на своето: все пак да се опитаме да отслужим в пекарната. Епископ Нектарий се съгласи веднага, а архиепископ Иларион – с нежелание. Но все пак поръча да го събудим в 12 часа.

Малко след 12 часа отидох при владика Иларион, който спеше. Побутнах ботушите му, владиката стана в достолепието на високия си ръст. „Време е, – прошепнах. Цялата барака спеше. Излязох. Запътихме се към задната страна на бараките, където зад пътя се издигаше недовършената пекарна. Прокрадвахме се поединично. И когато вече бяхме вътре, си избрахме стена, която да ни скрива най-добре от погледа на минаващите по пътя. Притиснахме се о стената: отляво владика Нектарий, в средата – владика Иларион, а аз – вдясно. „Започвайте“, – промълви владика Нектарий. „Утренята?“ – попита владика Иларион. „Не, всичко по ред, започваме от полунощницата“, – отвърна владика Нектарий. „Благословен Бог наш…“ – тихо произнесе владика Иларион.

Започнахме да пеем полунощницата. „Волною морскою…“ – запяхме ние. И странно отекваха в сърцата ни тези слова със завладяващ мотив. „Гонителя мучителя, под землею скрыша…“ И поради особената обстановка със сърцата си чувствахме цялата трагедия на преследващия фараон. Бялото море с бял леден покров, наредените за под греди, върху които стояхме като на клирос, страхът да не ни забележи патрул. И все пак сърцата ни просто дишаха радост, че вършим пасхална служба въпреки строгата заповед на коменданта.

Изпяхме полунощницата. Архиепископ Иларион благослови утренята. „Да воскреснет Бог, и разточатся врази Его…“ – не каза, а прошепна, взирайки се в нощната мъгла, владика Иларион. Запяхме: „Христос Воскресе!..“ „да плача ли или да се смея от радст“ – си мислех аз. Така ни се искаше да извисим глас в чудни ирмоси, извивки. Но трябваше да сме бдителни. Приключихме утренята. „Христос Воскресе“, – каза владика Иларион, и тримата се поздравихме. После владика Иларион  се прибра в бараката. Епископ Нектарий пожела да завърши и часовете с обедницата. Отслужихме я двамата. Само че аз бях за предстоятеля, а владика Нектарий – за псалмопевеца, така пожела сам той, тъй като знаеше наизуст всички песнопения и чтения.

През деня послучай празника поканих владика Иларион в бараката си. „А Вие пили ли сте кафе по виенски?“ – попита ме владикатаи смеейки се разказа как се прави това. На другия ден службата съслужихме двамата – аз и владика Нектарий, докато ходехме по пътя. И този ден също ми се стори празничен, както и първия с „богослужение“.

Тази пасхална служба се запазила в паметта на владика Иларион. През нея година през декември приключваше затворническият му срок. Даже го прекараха от Соловки на брега защото спираше навигацията. През декември получих от него писмо: „Колелото на Фортуна се завъртя обратно, връщат ме в Соловки…“

Действително, от Москва дошло разпореждане изолацията му да бъде продължена с още три години. „Повтарям класа“, шегуваше се владика Иларион. И през май 1927г. ми писа: „Спомням си миналогодишната Пасха. Колко се различаваше от сегашната! И колко тържествено я отбелязахме тогава!…“

Да, обстановката на Пасха 1926г. бе необичайна. Когато тримата я отбелязвахме в недостроената пекарна, в същото време в Ростов, в обляния в електрическа светлина катедрален храм там градското духовенство също отслужвало тържествено Великденско богослужение с участието на чудния хор на И.Ф.Ковальов.

Но ни се ще да мислим, че нашата сиромашка Пасха с владика Иларион в пекарната без прозорци и врати, само на осветление от звездите, без митри и без тържествени свещенически одеяния ще да е била по-скъпа на Господа в сравнение с великолепната ростовска обстановка.

Автор: Виталий Чехранов,  Списание „Покров“

Превод: Димитър Банков

Източник: pravoslavie.ru

За Ангел Карадаков

Виж още

Излезе от печат книгата „Гръцки отци на Църквата“ – том 1

От печат излезе книгата „Гръцки отци на Църквата“ – том 1, която се издава с благословението ...