Начало / Uncategorized / Свещеник Ясен Шинев: „Велика сряда ни показва дълбочината на покаянието“

Свещеник Ясен Шинев: „Велика сряда ни показва дълбочината на покаянието“

Свещеник Ясен Шинев Янчев е роден на 22.01.1971 г. в гр. Варна. През 1996 г. завършва специалност “Право“ във ВТУ “Св. Кирил и Методий“, гр. Велико Търново. От 1997 г. до 2005 г. работи към Министерството на правосъдието като следовател в Окръжна следствена служба – Варна. На 21.10.2007 г. е ръкоположен за дякон от Варненски и Великопреславски Митрополит д-р Кирил и назначен в храм “Св. Николай Чудотворец“ в град Варна. Завършва специалност “Теология“ в ШУ “Епископ Константин Преславски“, степен магистър, на 18.06.2010 г. На 06.08.2010 г. (Преображение Господне) е ръкоположен за свещеник от Варненски и Великопреславски Митрополит д-р Кирил в Катедрален храм “Св. Успение Богородично“ в гр. Варна. След едномесечен стаж е изпратен на енорийско служение в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св. Атанасий“.

С отец Ясен Шинев разговаря Николина Александрова

e9d8832adfde95c38e7525640b354453Отче, евангелското четиво за Велика сряда ни припомня две събития. Едното е покаянието на грешницата, която в желанието си да не ѝ попречат излива върху Иисус Христос много скъпо миро. Коя е тази жена, в какво се изразява нейното покаяние?

Това е един много драматичен образ и епизод. Покаянието е най-важният, най-съкровеният акт в учението на Християнството и особено в Православието, което е вътрешно учение, което е Светая Светих на цялата Христова църква.

Покаянието е един особено дълбинен момент, един процес към влизане на вътре. Тази метаноя, преобръщане на ценностите, за което малко се говори. Не катарзис, не разтоварване, а метаноя – една нова перспектива. И ние виждаме един образ на една блудница, на една жена с лоша репутация, която излива драгоценно миро върху главата на Спасителя. Искат да я спрат, но тя продължава. Това е нещо скъпо, нещо особено ценно. Нейното действие е изненадващо, защото тя е с лоша социална оценка, със статут, който е крайно нежелан, и в древността, и до ден днешен. Но същността на едно покаяние е неговата дълбочина, неговата искреност. Затова цар Давид казва в 50-ти псалм: „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.“

Дълбочината на покаянието е онова, което наистина трогва Спасителя и Той помилва грешницата, и я избавя от репликите от страна на апостолите. Важна е дълбочината, важна е истината на откровената ѝ постъпка. Тя е излязла от себе си, напуснала е греха и търси изход от тъмнината към светлина.

– Как човек да постигне това покаяние и в какво се изразява то, чисто по човешки?

Чисто човешки, покаянието започва тогава, когато човек застане пред пълнотата на Бога и види своята непълнота или казано с езика на света – когато види грешката в себе си. Много е лесно да търсим грешките в другите и с това извиняваме нашите постъпки и избягваме въпроса: „Къде ние сме сбъркали?“ Ние неглижираме тези въпроси прекалено лесно, като обвиняваме другите, а истината и онова, което всеки християнин е длъжен да прави, независимо от неговата деноминация – дали е католик, протестант и особено православните – на първо място да се научим да търсим грешката в себе си. И е много прав митрополит Йеротей Влахос, който казва, че: „… съвременният християнин много прилича на образа на фарисея в притчата за митаря и фарисея“. Който е застанал в центъра на храма, който изтъква своите плюсове, че има духовни дарове, че дава десятък и очаква някаква награда сякаш Бог му е длъжник. Христос, казва митрополит Йеротей Влахос, няма нужда от такива християни. Християнството започва от момента на преосмисляне на собственото битие (т.е. личен вътрешен акт) спрямо пълнотата на Спасителя и моли тая пълнота да навлезе в него. Защото това е смисълът – човек да се превърне в икона Божия, да обожи душата си и всичко свое, цялата си личност в контакта с пълнотата на Нашия Спасител.

Сега започна мироваренето. Вие казахте за жената изляла мирото върху Спасителя. Какво прави тя всъщност, защо е важна постъпката ѝ? Какво общо има между онова миро и мирото, което се приготвя сега?

По-скоро тук става въпрос за нещо драгоценно. За онова, което е символ на Божията власт и особено на Божията милост. Още от Стария завет знаем, че с миро, елей и благовонни масла се посрещат ония, които са помазани от Бог. И ние трябва да търсим в тази постъпка най-съкровения акт – тя е видяла в Христа своя рави, своя учител. Видяла е Сина Божий, видяла е Онзи, Който носи Новия завет. Тя Го е познала. Всички други въпроси са въпроси на Предание и наслагване в поместните църкви.

Когато ние извършваме тайнството Миропомазание веднага след светото Кръщение и казваме: „печат Духа Светаго“, се има предвид точно този сакрален момент – докосването от Бога, освещаването на сетивата, което се извършва, когато свещенослужителят изрича формулата и поставя кръстния знак на определени части от тялото (челото, очите, ушите, устата, сърцето, ръцете и нозете).

Но важно е признанието, което Той получава от една блудна жена. Забележете, по същия начин се развива и образът на Закхей в Евангелито, когато Господ се приближава към дървото и го призовава, и трогнат от този жест един недостоен човек признава, че Христос е не просто благородник, а истински рави, истинския Спасител. Ние точно в този съкровен момент трябва да търсим общото.

– Днес Евангелието ни напомня и за Съда над Христос. Как започва той? Кои са тези хора, при които Го водят? Кои са Ана и Каяфа? Кой е Пилат Пнтийски?

Това е един деликатен момент, в който можем да видим елементи от някогашното правораздаване и от римското право. Можем да видим и това как Рим е управлявал древния свят. Обвинението срещу Христос е най-тежкото в онова време – обвинен е в богохулство. По всички правила всяка смъртна присъда е трябвало да бъде произнесена от римския прокуратор и губернатор. Онзи, който отговаря за конкретната област, т.е. за Юдея, в този момент е Пилат Понтийски. Чисто юридически евреите нямат възможност, нямат правомощията да го прескочат. Те биха го сторили много лесно, но нито Анна, нито Каяфа, които са образ на еврейското свещенство, могат да го сторят в рамките на своите правомощия. И с обвиненията в богохулство се обръщат към Пилат, защото меродавна е неговата дума и неговото решение. Онова, което той ще произнесе е истинската присъда над Христос. Именно затова са тези манипулации, тези намеси на юдейските първосвещеници и страха, който те използват срещу Пилат. Ако той не се произнесе по начин, по който им е бил угоден, те щяха да търсят други пътища да го наклеветят в Рим. Това има значение за Пилат при произнасянето на присъдата, защото той дълбоко в себе си не е убеден, че Христос е виновен. Нещо повече, той казва: „не намирам вина у този човек“. За него той е един мечтател, Царството Му не е от този свят, както казва Самият Спасител. И съдебния процес е всъщност много интересен поглед върху някогашната правораздавателна система в Юдея и в целия подвластен на Рим свят. Необходима е санкция на губернатора и тя е придобита по този драматичен начин.

Много хора следват Христос. За това ни разказва Евангелието, почитат Го като Божий Син, макар Той Самият да го казва на едно единствено място – именно на съда. Въпреки това Пилат не го спасява, измива си ръцете. Защо не го последва, защо Пилат е толкова малодушен?

Вижте, когато човек е във властта, тогава той е обвързан с твърде много неща. Божият промисъл не е бил Пилат да последва Христос, той има друга драматична роля. Той си умива ръцете по начин, по който остава в паметта на народите и до ден днешен. Умива си ръцете, за да покаже и на себе си, и пред съвестта си, че той няма вина за това, което ще се случи. Моментът е много деликатен, защото ние не можем да насилим някого да тръгне след Христос. Тук участва неговата свободна воля. Освен това има неща, които са предсказани и Пилат в този Божий промисъл и в Божия план има друга роля. Нека да си спомним тогава, когато ап. Петър при ареста в Гетсиманската градина изважда нож. Христос казва: „върни ножа си на мястото му; защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат; или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели?“.

Защото и предателството на Юда – един момент, който също си припомняме на Велика сряда и на който си заслужава да се обърне внимание, е ключов в Библията и в историята на цялото човечество. Юда съзнателно и сам отива и предава Христос. Предателство от един от учениците Му, един от дванадесетте, който е бил обграден от Неговата любов и доверие, и не се е възползвал от нея, защото свободната му воля е била насочена към друго. Темата за предателството е много деликатна и е добре в Юда човек да разпознае самия себе си. Да не казва: „Да, това е Юда. Той извърши злото, което аз не мога да направя“. Всъщност ние съвременните хора всеки ден многократно предаваме Христос, а човечеството в своята две хиляди годишна история е доказало, че не е вярно на Бога и че във всички удобни моменти човекът предава Бога. Защото не му е удобен, защото Той не е изпълнил това, което човек е поискал.

Ние трябва да видим в себе си тази нотка на предателство в пълнотата на Божието учение, защото всеки от нас е проявявал малодушие и отстъпление, и неслучайно в причастните молитви преди вземане на св. Причастие ние казваме: „нито целувка ще Ти дам като Юда“. И тези неща са много лични, съкровени, които са особено вътрешни и сакрални за всяка душа.

– Отче, Юда вижда какво е станало и се самоубива, защото не може да понесе, това което е сторил. Какъв е неговият грях? Нима Бог нямаше да му прости?

Грехът, който той извършва, е точно в това предателство спрямо Онзи, Който му е отворил духовните очи, Който е пътят и истината и живота, Който е смисълът и центърът на двата свята. Този грях – да се обърнеш срещу учителя си, да го предадеш и сам да изпълниш волята на враговете му. Сам по себе си този грях е осъдителен. Но извършвайки един грях след него идват и други грехове. И неслучайно се стига до саморазрушение. Това именно е символа и страшното проклятие на Юда. Старецът Паисий, който бе канонизиран преди няколко години, обичал да казва, че ако Юда се е разкаял, Бог би му простил, но той не се е разкаял. Той не е достигнал до искреното покаяние, пречупването на своята воля. Той е усетил угризения на съвестта, но не е продължил и не е стигнал докрай. Бог би му простил. Нека си спомним за св. апостол Петър, който три пъти се отрича от Иисус, но Той му прощава. Това е важното – разкаянието. Ето ние сме в Страстната седмица – всеки трябва да търси помирението с Бога, разкаянието, този вътрешен съкровен момент, защото всичко се прощава, колкото и ужасно да е то. Това е проклятието на Юда – извършването на ужасен грях и липсата на духовна сила за разкаяние. А Бог е обещал прошка, каквото и да бъде прегрешението.

За Николина Александрова

Виж още

645x344-ancient-monastery-to-revive-tourism-in-kirklareli-1524417534080

В Турция реставрират древен манастир

В манастирa „Св. Никола“ в с. Каяйкой, в провинция Къркларели, който датира от 6-ти век ...