Начало / Uncategorized / дякон Иван Иванов: Мироваренето е символ на автокефалност

дякон Иван Иванов: Мироваренето е символ на автокефалност

Българският патриарх Неофит възглави вчера водосвета, с който бе дадено началото на осмото по ред мироварене в историята на Българската православна църква. Самото последование бе предшествано от Преждеосвещена св. Литургия, която се отслужва през първите три дни на Страстната седмица. 

След водосвета светената вода бе прелята в съда, в който ще се вари мирото, а след нея бяха добавени и задължителните вино и зехтин. Негово Светейшество прочете първото по ред от полагащите се евангелски четива, след него това сториха и епископите – Мелнишки Герасим и Белоградчишки Поликарп. Четенето на евангелските откъси ще продължи три дни, като едновременно с това се извършва и непрекъснато бъркане на съставките на мирото. За мирото, мироваренето и традицията на Църквата, разговаряме с доц. д-р дякон Иван Иванов. 

Image_дякон Иванов– Св. Синод започна отново чина по варене на св. Миро. От Велики понеделник започна забъркването на съставките, а още на Неделя Кръстопоклонна бяха осветени същите. Защо в състава на мирото влизат толкова много билки и се варят по толкова дълъг и бавен начин?

Това е свързано с традицията и практиката на Църквата от нейното създаване до ден днешен. Всички изследователи свидетелстват, че съставът на мирото се открива още в практиката на юдеите и текстовете на Стария Завет, където съставът на мирото е бил строго определен (самоток смирна, благовонна канела, благовонна тръстика, касия и маслинен елей) (срв. Изх. 30:23-24). В Новозаветния период, особено през първите християнски векове, в състава на употребяваното през старозаветната епоха миро били направени някои промени. Основните му съставки били запазени, някои по-маловажни отпаднали, а на тяхно място влезли голям брой нови. В Новия завет миро в смисъл на елей за помазване при различни случаи било продавано на специални места (Марк. 16:1). Било използвано както като лекарство за живите (Марк 6:13, Лук. 10:34, Иак. 5:14), така и за помазване дори на покойници (Мат. 26:7, Марк 14:3, Йоан 12:3, Лук. 7:38-40). По времето на апостолите възлагането на ръце при миропомазването било заменено с помазване с осветен елей (Деян. 8:14-17, І Йоан 2:20, ІІ Кор. 1:21-22). Това е било практиката на Църквата, когато християните все още не са били многобройни, и свидетелства за предаването на благодатта чрез полагане на ръце върху човек или група от хора.

В по-късната епоха евхологий Barberini от VІІІ в. описва подробно съставките и реда на приготвяне на светото Миро. Изброени са 13 съставки, между които маслинено масло, смирна, балсам и др. В по-късните описания броят на използваните съставки нарастнал до над 70. През последните години в Константинополската патриаршия в мирото слагат 55-60 различни съставки, в Руската църква – около 30. За количеството им са използвани различни мерни единици (ока, ведро, пуд, литър, килограм). Съставът на мирото, използвано в Източните църкви, в началото не бил строго определен. В него се използват някои елементи, чиито количествата са условни и са заимствани от освещаването на миро в Българската, Константинополската, Сръбската и Румънската църкви. Практиката показва, че се използват следните съставки: Основни съставки – бяло вино – 90 оки (115.38 литра), маслинен елей, зехтин, дървено масло – 36 оки (46.152 литра); Билки: жълт кантарион, звъника – 650 грама, санталово дърво – 945 грама, бяло дърво – 650 грама, плодове на черен пипер – 1 575 грама, смола от мира – 1 260 грама, плодове на дълъг пипер – 630 грама,  дървесина от африканска акация – 945 грама, черна африканска акация – 630 грама,  листа от индийски нард – 945 грама, балсамови пъпки – 630 грама, вълча ябълка – 315 грама, корен от галанга – 1 575 грама, плодове от имел – 945 грама, листа от карамфил – 630 грама, майчин лист – 150 грама, исиот – 1 260 грама, копитник – 630 грама, корен от зедоария – 630 грама, майоран – 315 грама, ранни лист – 315 грама, инула, бял оман – 630 грама, корени от перуника – 315 грама, алое – 315 грама, кора от канела – 1 890 грама, корен от бял оман или инула – 150 грама; Смоли: терпентиново масло – 1 350 (1 850) грама, тамян – 1 575 грама, стираксова смола – 315 грама, индийски орех – 630 грама; характерно за балгарската традиция е използването на растителни масла: розово масло – 4 000 грама, розово масло (от стъбла на рози) – 200 грама, масло от босилек – 150 грама, перувиански балсам – 100 грама, аирово масло – 500 грама, канелено масло – 300 грама, исопово масло – 150 грама, карамфилово масло – 300 грама, бергамотово масло – 300 грама, лавандулово масло – 400 грама, кардамон – 150 грама, кедрово масло – 650 грама, масло от здравец – 50 грама, масло от теменуга – 50 грама, масло от портокалов цвят – 300 грама, лимоново масло – 50 грама, анасоново масло – 30 грама, хвойново масло – 150 грама, розмариново масло – 500 грама.

– Само за св. Кръщение и Миропомазание ли се използва свареното миро? Защо раздаването и варенето на миро е толкова сакраментално? 

– Въпросът за освещаването и приготвянето на свето Миро е както литургически, така и канонически. Това богослужебно последование е продължение на апостолската традиция, предадена чрез т.нар. апостолско приемство на Църквата. Този момент е свързан с предаването на благодатта на Светия Дух, чрез ръцете на Неговите служители, върху християните, за да ги запечата (σφραγίς) и утвърди (confirmatio) в едното Тяло на Църквата, и показва литургико-богослужебния и канонико-юридически (автокефален и самостоятелен) характер на определената Поместна църква.

Според традицията и практиката на Църквата, мирото е необходим и задължителен елемент, който се свързва и се използва в тайнствата на Просвещението – Кръщение, Миропомазване и Евхаристия. То е познато в обредната част и на тайнството Кръщението и на тайнството Миропомазване.

Наричано е „елей на заклинанието“, осветен по време на катехизацията в периода на оглашението и кръщението на вярващите, и „елей на евхаристията“, осветен по време на Литургията на св. Василий Велики на деня Велики четвъртък, като свидетелство за единството на Църквата. По късно се нарича миро и се открива в свидетелствата на раннохристиянските текстове. Така например в Апостолските постановления обредът на Миропомазването се извършва по време на Кръщението и се описва в гл. 21. След като епископът освети двата вида миро – „миро (елей) на благодарение (евхаристията)“ и „миро (елей) на заклинание“, той извършва помазване на кръщавания. След древната практика епископът да полага ръце, се утвърждава практиката за наливане на осветено миро в ръката и възлагане върху главата на кръщавания. Този древен документ свидетелства и за една от древните формули произнасяна при ръкополагането с миро: „След това, наливайки осветено миро в ръката си и полагайки я на главата [на кръщавания], [епископът] да каже: Помазвам те със свето миро в [името на] Господ, Всемогъщия Отец и Иисус Христос и Светия Дух. И, помазвайки челото му, той, [епископът] да го целуне и да каже: Господ да е с теб. И помазаният нека да отговори: И с твоя дух! И, така, нека това се прави с всеки, поотделно.“ Тези две следкръщелни помазвания, при всяко от които се произнася съответна формула, съпровождат Кръщението във всички редакции на „Апостолско предание“. Едното помазване с „миро на благодарение“ се извършва от презвитера веднага след кръщението, другото, като правило, се предписва да се извърши от епископа в църквата. Това помазване е предшествано от епископско ръковъзложение и четене на молитва за даване на новопокръстения на дара на Светия Дух и завършва с целуване на новопокръстения от епископа.  

След Кръщението се извършва Миропомазване; дадени са две молитви за освещаване на мирото: (VII 44 – виж по-горе, при описанието на тайнството Кръщение) и  (VII 27):  „А за мирото благодарете така: Благодарим Ти Боже, Творец на всичко, за благоуханието на мирото и за безсмъртието, което Си ни дал чрез Иисус, Твоя Отрок. Защото Твоя е славата и силата вовеки. Амин!“. Смисълът на помазването се тълкува различно в „Апостолски постановления“: на едно място се казва, че то прави човека християнин и символизира кръщение в името на Св. Дух (III 16, 17), на друго – че то означава избавяне от греховете, подготвя кръщавания за извършването на тайнството (VII 42). Помазването със свето Миро в „Апостолски постановления“ се интерпретира като потвърждение на кръщелното „изповядване [на вярата]“ (III 17) или като „печат (σφραγίς)  на съединяването [с Христос]“ (VII 22).

Според древна традиция, водеща началото си от първите векове на християнството, кръщението, миропомазването и причастието се извършвали, свързани едно с друго. В това се състояло християнското просвещение или въвеждането в истините на вярата. Единството на последованието на християнското просвещение се съхранява до към ХІІ век, когато кръщението и миропомазването започват да се извършват самостоятелно.

„Миропомазването е тайнство, при което очистеният и възроден за нов живот чрез кръщението получава благодатни сили, за да възраства и укрепва в този живот. Състои се в помазване на отделни части на тялото на новопросветения с осветено от епископ миро и произнасянето на формулата „Печат дара Духа Святаго“.

Отците на Църквата свързват тайнството Миропомазване с кръщението на Господа, след което „…Дух Свети слезе върху него…“ (Лука 3:22) и с деня Петдесетница, когато „апостолите се изпълниха с Дух Светий…“ (срв. Деян. 2:4). В новозаветните апокрифи Миропомазването също е свързано с Кръщението и е част от последованието на християнското просвещение. Описанието му започва фактически в съчиненията от III век и насетне. В апокрифа „Деяния на Тома“, преди всяко кръщение, задължително (с изключение на „Деяние пето“) се извършва предкръщелно миропомазване. Предкръщелно миропомазване се извършва и съгласно „Апостолска дидаскалия“. ВАпостолско предание“ е описано извършването на едно предкръщелно миропомазване с „миро на заклинание“ и на две следкръщелни помазвания с „миро на благодарение“ (гл. 21). Тези помазвания, съпроводени със съответните формули, са описани във всички редакции на „Апостолско предание“.  „Отричането от дявола“ е съпроводено с предкръщелно помазване на тялото на кръщавания от презвитера с миро на заклинание. Едното следкръщелно миропомазване се извършва от презвитера след кръщението, другото, като правило – от епископа в църквата, като се предхожда от възлагане на ръце и четене на молитви за получаване от новопокръстения на Дара на Св. Дух и завършва с целуване на новопокръстения от епископа. В съчиненията от ІV век същите обреди на Миропомазването са описани и в свързаните с „Апостолско Предание“ по-късни съчинения – „Църковни определания на Иполит“ и „Завет на нашия Господ Иисус Христос“. В „Апостолски постановления“ след отричането от сатаната и съчетаването с Христос се извършва предкръщелно миропомазването (VII 22; 42; III 15; 16), но има и следкръщелно миропомазване (след потопяването във водата – VII 44; 27).

DSC_5898

Тертулиан и св. Киприан Картагенски говорят за възлагане на ръце и бележене със знака на св. Кръст на новопокръстените при извършване на миропомазването. В края на IV век св. Кирил Йерусалимски пише, че това тайнство се преподава чрез помазване на отделни части на тялото на новопокръстения със свето Миро и съобщава формулата „печат духа Святаго“, с която се придружава помазването. Сравнявайки съвременния чин на Миропомазването (където то се извършва, както преди, така и след кръщаването) с чина, описан в новозаветните апокрифи от първите векове на Църквата, може да се направи извод, че в някои апокрифи („Деяния на Тома“, „Апостолска дидаскалия“) миропомазването е предкръщелно. В други от тях („Апостолски постановления“, „Апостолско предание“ и свързаните с него по-късни съчинения) има както предкръщелно, така и следкръщелно миропомазване. В „Апостолско предание“ и свързаните с него по-късни съчинения чинът е по-сложен и следкръщелните миропомазвания са две.

През първите християнски векове миро, подобно на елея било освещавано от епископ при всяко кръщение, т.е. осветено миро не било съхранявано. По-късно правото да освещават миро било запазено само за предстоятелите на поместните църкви, които го освещавали веднъж на няколко години и разпращали по всички храмове в диоцезите си. Осветеното миро било съхранявано върху св. Трапеза в стъклен или метален съд. Било използвано при извършване на миропомазване. Днес неголеми стъкленици с миро заедно със стъкленица с елей, ножица и миралка се поставят в специални кутии, които най-често не стоят върху св. Трапеза. В каноническата и литургическа практика на Православната църква мирото се полага на кръщаваните веднага след Кръщението, а в Католическата църква след 7-та година от Кръщението.

– Казват, че варенето на миро е символ на автокефалността на Поместна църква. Защо точно варенето на миро е такъв символ?

– Според определението на Катехизиса Миропомазването е тайнство, при което очистеният и възроден за нов живот чрез кръщението получава благодатни сили за да израства и укрепва в този живот. Състои се от помазване на отделни части на тялото на новопросветения с осветено от епископ миро и произнасянето на формулата «Печат на дара на Светия Дух». Обект на миропомазване може да бъде само жив, кръстен човек. Негови извършители са епископът и презвитерът. Миропомазване се извършва само веднъж. Повтаря се в случаи, когато кръстени в дохалкидонски или някои западни църкви желаят да станат членове на  православната църква, над отпаднали от църковно общение православни християни, които искат да влязат отново в него и при помазване на цар. Отделено от кръщението миропомазване е извършвано в случаи на кръщение поради страх от смърт.

От първите християнски векове на миропомазването били давани различни определения. Най-често било наричано «печат» (ІІ Кор.1:22), «помазание» (ІІ Кор.1:21) или «залог на Духа» (ІІ Кор. 1:22). Наричано било още «миро» или «хризма». Определенията «усъвършенстване» и «утвърждаване» са от по-късно време.

Както свидетелстват литургистите през апостолския период право да възлагат ръце над новопросветени имали само апостолите (Деян. 8:14-17). Вероятно те първоначално извършвали и миропомазването. По-късно това право било дадено на техните приемници – епископите, а от тях по практически съображение преминало у презвитерите. В западната църква миропомазването било отделено от кръщението и било извършвано само от епископи и по изключение от специално упълномощени презвитери. Правото на всеки епископ да приготвя и освещава миро било потвърдено от решенията на поместни събори. Според шесто правило на Картагенския събор (419 г.) «Презвитер да не прави свето миро…» през дългия и сложен процес на историческото си развитие това право постепенно запазили само предстоятелите на автокефалните църкви. Днес миро се вари и освещава в Българската, Константинополската, Антиохийската, Руската, Сръбската, Румънската и Грузинската патриаршия, а останалите църкви получават миро от някоя от тях.

– Как стои въпросът с помазването на цар? Откога се миропомазва цар и кога това служение е спряло да се извършва?

– През византийската епоха под влияние на старозаветната практика с осветен елей бил помазван нов цар или император. Причините за замяната на ръковъзлагането с миропомазване през апостолския период са много, а част от тях са доста спорни. Вероятно основна сред тях е нарастването броя на приелите кръщение и невъзможността на апостолите да възложат ръцете си върху всеки един от тях. Практиката над новопросветените да бъдат възлагани ръце изчезнала постепенно и дълго време била прилагана наред с помазването с осветен елей.

До VІ век в западната църква използвали за миро чист маслинен елей.

По-късно към него започнали да прибавят някои растителни масла. Освещаването му ставало всяка година на Велики четвъртък. Във Византия миропомазване било извършвано по различни поводи – утвърждаване на нов император, освещаване на предмети и сгради, приемане на иноверни, инославни или разколници и дори над християнин, блудствал с еврейка, за да се обнови и очисти. Днес използваният от всички православни църкви чин на мироосвещаване бил съставен от константинополския партриарх Констанций І (+1834), който бил известен със своята образованост. За първи път бил публикуван през 1833 г., а след това с незначителни корекции и през 1890 година.

– Кога в България започва да се вари миро? 

– От периода на Пър­во­то и Вто­ро­то бъл­гар­с­ко цар­с­т­во не са зас­ви­де­тел­с­т­ва­ни слу­чаи на ос­ве­ща­ва­не на ми­ро от Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва. През то­зи пе­ри­од све­то­то миро се по­лу­ча­вало от Кон­с­тан­ти­но­пол­с­ката (Все­лен­с­ка) пат­ри­ар­шия. През ХIV в., ко­га­то от­но­ше­ни­я­та меж­ду бъл­гар­с­кия пат­ри­арх Йо­а­ким III и пат­ри­арх Ка­лист I (+1363) се вло­ши­ли, Кон­с­тан­ти­но­пол­с­ка­та цър­к­ва преус­та­но­ви­ла из­п­ра­щане­то на ми­ро. То­га­ва Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва за­поч­на­ла да се снаб­дя­ва с чу­дот­вор­но­то бла­го­у­хан­но ми­ро, из­ти­ча­що от мо­щи­те на св. Ди­ми­тър Со­лун­с­ки и на св. Вар­ва­ра. През епо­ха­та на ос­ман­с­ко­то вла­ди­чес­т­во гръц­ки­те архиереи, ко­и­то уп­рав­ля­ва­ли бъл­гар­с­ки­те епар­хии, се снаб­дя­ва­ли със све­то миро от Все­лен­с­ка­та пат­ри­ар­шия. На 28 фев­ру­а­ри 1870 г. е провъзгласен ис­то­ри­чес­ки­ят фер­ман на сул­тан Аб­дул Азис, с кой­то би­ла приз­на­та са­мос­той­ност­та на Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва ка­то ек­зар­хия. По си­ла­та на гла­ва 7 от фер­ма­на Цър­к­ва­та ни тряб­ва­ло да по­лу­ча­ва све­то ми­ро от Константинополската пат­ри­ар­шия, но схиз­ма­та, на­ло­же­на две го­ди­ни и по­ло­ви­на по-къс­но, нап­ра­ви­ла не­въз­мож­но из­пъл­не­ни­е­то на то­ва изис­к­ва­не. До вди­га­не­то на схиз­ма­та не­о­фи­ци­ал­но по­лу­ча­ва­ме све­то ми­ро от Рус­ка­та (за пър­ви път ми­ро до­на­ся ек­зарх Ан­тим I през 1879 г.), Ру­мън­с­ка­та и Сръб­с­ка­та църква. След вди­га­не­то на схиз­ма­та (22 фев­ру­а­ри 1945 г.) по вре­ме на офи­ци­ал­но­то по­се­ще­ние на гла­ва­та на Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва – ек­зарх Сте­фан, в Ца­риг­рад (меж­ду 23 ок­том­в­ри и 6 но­ем­в­ри 1945 г.) все­лен­с­ки­ят пат­ри­арх Ве­ни­а­мин да­ря­ва на Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва 10 лит­ра све­то миро в спе­ци­а­лен съд, на­ре­чен „ала­бас­тър“. През 1949 г. Ру­мън­с­ки­ят пат­ри­арх Юс­ти­ни­ан из­п­ра­ща в дар на БПЦ 5,5 лит­ра све­то ми­ро. С вди­га­не­то на схиз­ма­та и въз­с­та­но­вя­ва­не­то на ав­то­ке­фа­ли­я­та като самостоятелна Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва въз­с­та­но­вя­ва сво­е­то пра­во са­ма да при­гот­вя и освещава ми­ро.

В съвременната си история след възстановяването на Българската патриаршия първо мироварене е засвидетелствано в документите на Светия Синод от 6 ап­­­рил 1950 го­­­ди­­­на.

Пра­­­во­­­то да при­­­гот­­­вя и ос­­­ве­­­ща­­­ва св. Ми­­­ро имат са­­­мо ав­­­то­­­ке­­­фал­­­ни­­­те цър­­­к­­­ви. След ка­­­то Бъл­­­гар­­­с­­­ка­­­та пра­­­вос­­­лав­­­на цър­­­к­­­ва през 1945 г. чрез спе­­­ци­­­а­­­лен то­­­мос е приз­­­на­­­та за ав­­­то­­­ке­­­фал­­­на от Цър­­­к­­­ва­­­та-май­­­ка ­ Все­­­лен­­­с­­­ка­­­та пат­­­ри­­­ар­­­шия, БПЦ до­­­би­­­ва и пра­­­во­­­то са­­­ма да ос­­­ве­­­ща­­­ва ми­­­ро. Под­­­го­­­тов­­­ка­­­та за ми­­­ро­­­ва­­­ре­­­нето е въз­­­ло­­­же­­­на на спе­­­ци­­­ал­­­на ко­­­ми­­­сия, в ко­­­я­­­то ос­­­вен ду­­­хов­­­ни­­­ци са вклю­­­че­­­ни и ин­­­же­­­нер-хи­­­мик и ап­­­те­­­кар. Как­­­то сви­­­де­­­тел­­­с­­­т­­­ва то­­­га­­­ваш­­­ни­­­ят на­­­чал­­­ник на Бо­­­гос­­­лу­­­жеб­­­ния от­­­дел към Све­­­тия Си­­­нод ар­­­хим. Ни­­­ко­­­лай (ЦВ бр. 14-15, 1950), съ­­­дейс­­­т­­­вие на ко­­­ми­­­си­­­я­­­та оказ­­­ват и ре­­­ди­­­ца офи­­­ци­­­ал­­­ни ли­­­ца и ин­­­с­­­ти­­­ту­­­ции. Бла­­­го­­­да­­­ре­­­ние на тях мно­­­го от труд­­­нос­­­ти­­­те по на­­­ба­­­вя­­­не­­­то на не­­­об­­­хо­­­ди­­­ми­­­те ма­­­те­­­ри­­­а­­­ли са пре­­­о­­­до­­­ле­­­ни и ня­­­кол­­­ко де­­­на пре­­­ди Цвет­­­ни­­­ца ця­­­ла­­­та пред­­­ва­­­ри­­­тел­­­на ра­­­бо­­­та е свър­­­ше­­­на. На 3 ап­­­рил, Ве­­­ли­­­ки по­­­не­­­дел­­­ник, след све­­­та­­­та Ли­­­тур­­­гия на преж­­­де­­­ос­­­ве­­­те­­­ни­­­те Да­­­ро­­­ве, на­­­мес­­­т­­­ник-пред­­­се­­­да­­­те­­­лят на Све­­­тия Си­­­нод Не­­­го­­­во Ви­­­со­­­коп­­­ре­­­ос­­­ве­­­щен­­­с­­­т­­­во Вра­­­чан­­­с­­­ки мит­­­ро­­­по­­­лит Па­­­и­­­сий, прид­­­ру­­­жен от ви­­­со­­­коп­­­ре­­­ос­­­ве­­­ще­­­ни­­­те чле­­­но­­­ве на Све­­­тия Си­­­нод в пъ­­­лен със­­­тав, как­­­то и от на­­­ми­­­ра­­­щи­­­те се в Со­­­фия епис­­­ко­­­пи и све­­­ще­­­нос­­­лу­­­жи­­­те­­­ли, об­­­ле­­­че­­­ни в пъл­­­но све­­­ще­­­но оде­­­я­­­ние, из­­­ли­­­зат от цен­­­т­­­рал­­­ния ол­­­тар на ПКСХП „Св. Александър Невски“ и в ли­­­тия се от­­­п­­­ра­­­вят към прит­­­во­­­ра.

DSC_5978

Прит­­­во­­­рът, къ­­­де­­­то е оп­­­ре­­­де­­­ле­­­но да ста­­­не ми­­­ро­­­ва­­­ре­­­не­­­то, е праз­­­нич­­­но ук­­­ра­­­сен със свет­­­ли­­­ни, ки­­­ли­­­ми, цве­­­тя и зе­­­ле­­­ни­­­на. Там на­­­мес­­­т­­­ник-пред­­­се­­­да­­­те­­­лят в със­­­лу­­­же­­­ние с ар­­­хи­­­е­­­ре­­­и­­­те от­­­с­­­луж­­­ва во­­­дос­­­вет, про­­­чи­­­та спе­­­ци­­­ал­­­на мо­­­лит­­­ва и след крат­­­ко сло­­­во по­­­ръс­­­ва ве­­­щес­­­т­­­ва­­­та и съ­­­съ­­­ди­­­те за ми­­­ро­­­ва­­­ре­­­не­­­то и при­­­със­­­т­­­ва­­­щия мно­­­гоб­­­ро­­­ен на­­­род. Тех­­­ни­­­чес­­­ки­­­те ли­­­ца из­­­ли­­­ват в спе­­­ци­­­а­­­лен ми­­­ро­­­ва­­­рен ко­­­тел бя­­­ло чис­­­то гроз­­­до­­­во ви­­­но с раз­­­т­­­во­­­ре­­­ни­­­те в не­­­го аро­­­мат­­­ни тре­­­ви, ко­­­ре­­­ни и ко­­­ри, и чист зех­­­тин с раз­­­т­­­во­­­ре­­­ни в не­­­го бла­­­го­­­вон­­­ни смо­­­ли. След то­­­ва на­­­мес­­­т­­­ник-пред­­­се­­­да­­­те­­­лят са­­­мо­­­ръч­­­но включ­­­ва наг­­­ре­­­ва­­­те­­­ля на ми­­­ро­­­вар­­­ния ка­­­зан в елек­­­т­­­ри­­­чес­­­ка­­­та мре­­­жа и съг­­­лас­­­но чи­­­на на ми­­­ро­­­ва­­­ре­­­не­­­то за­­­поч­­­ва че­­­те­­­не­­­то на Но­­­вия За­­­вет. Ос­­­та­­­на­­­ли­­­те ар­­­хи­­­е­­­реи и све­­­ще­­­ни­­­ци про­­­дъл­­­жа­­­ват един след друг да че­­­тат све­­­ще­­­ния текст и да бър­­­кат ва­­­ри­­­во­­­то със спе­­­ци­­­ал­­­ни греб­­­ла. Це­­­ли­­­ят про­­­цес е вни­­­ма­­­тел­­­но сле­­­ден и на­­­път­­­с­­­т­­­ван от ве­­­щи­­­те ли­­­ца. Ми­­­ро­­­ва­­­ре­­­не­­­то про­­­дъл­­­жа­­­ва до Ве­­­ли­­­ка сря­­­да вклю­­­чи­­­тел­­­но при пос­­­то­­­ян­­­но­­­то стечение на ду­­­хо­­­вен­­­с­­­т­­­во и ми­­­ря­­­ни. В сря­­­да при­­­ве­­­чер на­­­мес­­­т­­­ник-пред­­­се­­­да­­­те­­­лят на Све­­­тия Си­­­нод Вра­­­чан­­­с­­­ки мит­­­ро­­­по­­­лит Па­­­и­­­сий соб­­­с­­­т­­­ве­­­но­­­ръч­­­но сип­­­ва във ве­­­че сва­­­ре­­­но­­­то и пре­­­це­­­де­­­но ми­­­ро бла­­­го­­­вон­­­ни­­­те ете­­­рич­­­ни мас­­­ла: ро­­­зо­­­во, бо­­­сил­­­ко­­­во, ла­­­ван­­­ду­­­ло­­­во, исо­­­по­­­во, ес­­­т­­­ра­­­го­­­но­­­во и др. Сва­­­ре­­­но­­­то ми­­­ро въз­­­ляз­­­ло на 120 лит­­­ра, ко­­­и­­­то вле­­­ли за съх­­­ра­­­не­­­ние в спе­­­ци­­­ал­­­ни съ­­­до­­­ве – ­ кон­­­ку­­­ми, се­­­дем на брой. На Ве­­­ли­­­ки чет­­­вър­­­тък пре­­­ди св. Ли­­­тур­­­гия от цен­­­т­­­рал­­­ния ол­­­тар към прит­­­во­­­ра в ли­­­тия се от­­­п­­­ра­­­вят високопреосвещените: Вра­­­чан­­­с­­­ки­­­ мит­­­ро­­­по­­­лит Па­­­и­­­сий и Плов­­­див­­­с­­­ки мит­­­ро­­­по­­­лит Ки­­­рил, пре­­­ос­­­ве­­­ще­­­ни­­­те епис­­­ко­­­пи: Дра­­­го­­­ви­­­тийс­­­ки Ха­­­ри­­­тон, Лев­­­кийс­­­ки Пар­­­те­­­ний, Смо­­­лен­­­с­­­ки Ти­­­хон и Сто­­­бийс­­­ки Пи­­­мен, гл. сек­­­ре­­­тар на Св. Си­­­нод ар­­­хим. Йо­­­на и мно­­­го све­­­ще­­­нос­­­лу­­­жи­­­те­­­ли в пъл­­­но бо­­­гос­­­лу­­­жеб­­­но об­­­ла­­­че­­­ние. При пе­­­е­­­не­­­то на „Бла­­­гос­­­ло­­­вен еси, Хрис­­­те Бо­­­же наш“ те пре­­­на­­­сят кон­­­ку­­­ми­­­те на прос­­­ко­­­ми­­­ди­­­я­­­та. По вре­­­ме на Ве­­­ли­­­кия вход се­­­дем­­­те кон­­­ку­­­ма, на­­­че­­­ло с ала­­­бас­­­тъ­­­ра, съ­­­дър­­­жащ по­­­да­­­ре­­­но­­­то от Цър­­­к­­­ва­­­та-май­­­ка през 1945 г. све­­­то ми­­­ро, са но­­­се­­­ни след све­­­ти­­­те Да­­­ро­­­ве и са пос­­­та­­­ве­­­ни на спе­­­ци­­­ал­­­на ма­­­са до све­­­тия Прес­­­тол. Ос­­­ве­­­ща­­­ва­­­не­­­то на ми­­­ро­­­то спо­­­ред ус­­­та­­­но­­­ве­­­ния ред ста­­­ва след въз­­­г­­­ла­­­са „И даждь нам единым усты“. То­­­га­­­ва от­­­ва­­­рят съ­­­до­­­ве­­­те с ми­­­ро­­­то, на­­­мес­­­т­­­ник-пред­­­се­­­да­­­те­­­лят го бла­­­гос­­­ла­­­вя и при глас­­­но­­­то че­­­те­­­не на ус­­­та­­­но­­­ве­­­на­­­та ко­­­ле­­­ноп­­­рек­­­лон­­­на мо­­­лит­­­ва ос­­­ве­­­ща­­­ва ми­­­ро­­­то. След това във все­­­ки съд с но­­­во­­­ос­­­ве­­­те­­­но ми­­­ро вли­­­ват по мал­­­ко от ста­­­ро­­­то, за пре­­­да­­­ва­­­не при­­­ем­­­с­­­т­­­ве­­­ност­­­та на бла­­­го­­­дат­­­та на Све­­­тия Дух, из­­­ля­­­та ня­­­ко­­­га в де­­­ня на Пет­­­де­­­сет­­­ни­­­ца вър­­­ху апос­­­то­­­ли­­­те и пре­­­да­­­ва­­­на по си­­­ла­­­та на апос­­­тол­­­с­­­ка­­­та при­­­ем­­­с­­­т­­­ве­­­ност до на­­­ши дни. След сло­­­во за све­­­то­­­то ми­­­ро, про­­­из­­­не­­­се­­­но от Вра­­­чан­­­с­­­кия мит­­­ро­­­по­­­лит Па­­­и­­­сий, и от­­­пуст с тър­­­жес­­­т­­­ве­­­на ли­­­тия све­­­то­­­то Ми­­­ро е от­­­не­­­се­­­но в ми­­­ро­­­те­­­ка­­­та на Све­­­тия Си­­­нод за съх­­­ра­­­не­­­ние. Със­­­та­­­вя­­­не­­­то на чи­­­на на ми­­­ро­­­ва­­­ре­­­не­­­то е въз­­­ло­­­же­­­но от Све­­­тия Си­­­нод на Лев­­­кийс­­­кия еп. Пар­­­те­­­ний, кой­­­то с крат­­­ко пре­­­къс­­­ва­­­не из­­­пъл­­­ня­­­ва длъж­­­ност­­­та „ви­­­ка­­­рий на Со­­­фийс­­­кия мит­­­ро­­­по­­­лит“ от 1945 до смърт­­­та си през 1982 г. Той със­­­та­­­вя чи­­­на въз ос­­­но­­­ва на съ­­­щес­­­т­­­ву­­­ва­­­щи­­­те ми­­­ро­­­вар­­­ни чи­­­но­­­ве на Все­­­лен­­­с­­­ка­­­та, Рус­­­ка­­­та и Ру­­­мън­­­с­­­ка­­­та пат­­­ри­­­ар­­­шия. То­­­ва чи­­­но­­­пос­­­ле­­­до­­­ва­­­ние е одоб­­­ре­­­но от Све­­­тия Си­­­нод, ут­­­вър­­­де­­­но за прак­­­ти­­­ка­­­та на БПЦ и се из­­­пол­­­з­­­ва и до днес. От тогава до сега са направени седем мироварения в БПЦ.

[1] Пак там, с. 260.

Интервюто води Ангел Карадаков 

Снимки: Официален сайт на Св. Синод

За Ангел Карадаков

Виж още

SPP_08062

Епископ Матей Сурожки възглавява временно руските храмове в Канада

На 14 юли 2018 г. на среща на Светия Синод на Руската православна църква под ...