Българският патриарх Неофит възглави вчера водосвета, с който бе дадено началото на осмото по ред мироварене в историята на Българската православна църква. Самото последование бе предшествано от Преждеосвещена св. Литургия, която се отслужва през първите три дни на Страстната седмица.
След водосвета светената вода бе прелята в съда, в който ще се вари мирото, а след нея бяха добавени и задължителните вино и зехтин. Негово Светейшество прочете първото по ред от полагащите се евангелски четива, след него това сториха и епископите – Мелнишки Герасим и Белоградчишки Поликарп. Четенето на евангелските откъси ще продължи три дни, като едновременно с това се извършва и непрекъснато бъркане на съставките на мирото. За мирото, мироваренето и традицията на Църквата, разговаряме с доц. д-р дякон Иван Иванов.
– Св. Синод започна отново чина по варене на св. Миро. От Велики понеделник започна забъркването на съставките, а още на Неделя Кръстопоклонна бяха осветени същите. Защо в състава на мирото влизат толкова много билки и се варят по толкова дълъг и бавен начин?
– Това е свързано с традицията и практиката на Църквата от нейното създаване до ден днешен. Всички изследователи свидетелстват, че съставът на мирото се открива още в практиката на юдеите и текстовете на Стария Завет, където съставът на мирото е бил строго определен (самоток смирна, благовонна канела, благовонна тръстика, касия и маслинен елей) (срв. Изх. 30:23-24). В Новозаветния период, особено през първите християнски векове, в състава на употребяваното през старозаветната епоха миро били направени някои промени. Основните му съставки били запазени, някои по-маловажни отпаднали, а на тяхно място влезли голям брой нови. В Новия завет миро в смисъл на елей за помазване при различни случаи било продавано на специални места (Марк. 16:1). Било използвано както като лекарство за живите (Марк 6:13, Лук. 10:34, Иак. 5:14), така и за помазване дори на покойници (Мат. 26:7, Марк 14:3, Йоан 12:3, Лук. 7:38-40). По времето на апостолите възлагането на ръце при миропомазването било заменено с помазване с осветен елей (Деян. 8:14-17, І Йоан 2:20, ІІ Кор. 1:21-22). Това е било практиката на Църквата, когато християните все още не са били многобройни, и свидетелства за предаването на благодатта чрез полагане на ръце върху човек или група от хора.
В по-късната епоха евхологий Barberini от VІІІ в. описва подробно съставките и реда на приготвяне на светото Миро. Изброени са 13 съставки, между които маслинено масло, смирна, балсам и др. В по-късните описания броят на използваните съставки нарастнал до над 70. През последните години в Константинополската патриаршия в мирото слагат 55-60 различни съставки, в Руската църква – около 30. За количеството им са използвани различни мерни единици (ока, ведро, пуд, литър, килограм). Съставът на мирото, използвано в Източните църкви, в началото не бил строго определен. В него се използват някои елементи, чиито количествата са условни и са заимствани от освещаването на миро в Българската, Константинополската, Сръбската и Румънската църкви. Практиката показва, че се използват следните съставки: Основни съставки – бяло вино – 90 оки (115.38 литра), маслинен елей, зехтин, дървено масло – 36 оки (46.152 литра); Билки: жълт кантарион, звъника – 650 грама, санталово дърво – 945 грама, бяло дърво – 650 грама, плодове на черен пипер – 1 575 грама, смола от мира – 1 260 грама, плодове на дълъг пипер – 630 грама, дървесина от африканска акация – 945 грама, черна африканска акация – 630 грама, листа от индийски нард – 945 грама, балсамови пъпки – 630 грама, вълча ябълка – 315 грама, корен от галанга – 1 575 грама, плодове от имел – 945 грама, листа от карамфил – 630 грама, майчин лист – 150 грама, исиот – 1 260 грама, копитник – 630 грама, корен от зедоария – 630 грама, майоран – 315 грама, ранни лист – 315 грама, инула, бял оман – 630 грама, корени от перуника – 315 грама, алое – 315 грама, кора от канела – 1 890 грама, корен от бял оман или инула – 150 грама; Смоли: терпентиново масло – 1 350 (1 850) грама, тамян – 1 575 грама, стираксова смола – 315 грама, индийски орех – 630 грама; характерно за балгарската традиция е използването на растителни масла: розово масло – 4 000 грама, розово масло (от стъбла на рози) – 200 грама, масло от босилек – 150 грама, перувиански балсам – 100 грама, аирово масло – 500 грама, канелено масло – 300 грама, исопово масло – 150 грама, карамфилово масло – 300 грама, бергамотово масло – 300 грама, лавандулово масло – 400 грама, кардамон – 150 грама, кедрово масло – 650 грама, масло от здравец – 50 грама, масло от теменуга – 50 грама, масло от портокалов цвят – 300 грама, лимоново масло – 50 грама, анасоново масло – 30 грама, хвойново масло – 150 грама, розмариново масло – 500 грама.
– Само за св. Кръщение и Миропомазание ли се използва свареното миро? Защо раздаването и варенето на миро е толкова сакраментално?
– Въпросът за освещаването и приготвянето на свето Миро е както литургически, така и канонически. Това богослужебно последование е продължение на апостолската традиция, предадена чрез т.нар. апостолско приемство на Църквата. Този момент е свързан с предаването на благодатта на Светия Дух, чрез ръцете на Неговите служители, върху християните, за да ги запечата (σφραγίς) и утвърди (confirmatio) в едното Тяло на Църквата, и показва литургико-богослужебния и канонико-юридически (автокефален и самостоятелен) характер на определената Поместна църква.
Според традицията и практиката на Църквата, мирото е необходим и задължителен елемент, който се свързва и се използва в тайнствата на Просвещението – Кръщение, Миропомазване и Евхаристия. То е познато в обредната част и на тайнството Кръщението и на тайнството Миропомазване.
Наричано е „елей на заклинанието“, осветен по време на катехизацията в периода на оглашението и кръщението на вярващите, и „елей на евхаристията“, осветен по време на Литургията на св. Василий Велики на деня Велики четвъртък, като свидетелство за единството на Църквата. По късно се нарича миро и се открива в свидетелствата на раннохристиянските текстове. Така например в Апостолските постановления обредът на Миропомазването се извършва по време на Кръщението и се описва в гл. 21. След като епископът освети двата вида миро – „миро (елей) на благодарение (евхаристията)“ и „миро (елей) на заклинание“, той извършва помазване на кръщавания. След древната практика епископът да полага ръце, се утвърждава практиката за наливане на осветено миро в ръката и възлагане върху главата на кръщавания. Този древен документ свидетелства и за една от древните формули произнасяна при ръкополагането с миро: „След това, наливайки осветено миро в ръката си и полагайки я на главата [на кръщавания], [епископът] да каже: Помазвам те със свето миро в [името на] Господ, Всемогъщия Отец и Иисус Христос и Светия Дух. И, помазвайки челото му, той, [епископът] да го целуне и да каже: Господ да е с теб. И помазаният нека да отговори: И с твоя дух! И, така, нека това се прави с всеки, поотделно.“ Тези две следкръщелни помазвания, при всяко от които се произнася съответна формула, съпровождат Кръщението във всички редакции на „Апостолско предание“. Едното помазване с „миро на благодарение“ се извършва от презвитера веднага след кръщението, другото, като правило, се предписва да се извърши от епископа в църквата. Това помазване е предшествано от епископско ръковъзложение и четене на молитва за даване на новопокръстения на дара на Светия Дух и завършва с целуване на новопокръстения от епископа.
След Кръщението се извършва Миропомазване; дадени са две молитви за освещаване на мирото: (VII 44 – виж по-горе, при описанието на тайнството Кръщение) и (VII 27): „А за мирото благодарете така: Благодарим Ти Боже, Творец на всичко, за благоуханието на мирото и за безсмъртието, което Си ни дал чрез Иисус, Твоя Отрок. Защото Твоя е славата и силата вовеки. Амин!“. Смисълът на помазването се тълкува различно в „Апостолски постановления“: на едно място се казва, че то прави човека християнин и символизира кръщение в името на Св. Дух (III 16, 17), на друго – че то означава избавяне от греховете, подготвя кръщавания за извършването на тайнството (VII 42). Помазването със свето Миро в „Апостолски постановления“ се интерпретира като потвърждение на кръщелното „изповядване [на вярата]“ (III 17) или като „печат (σφραγίς) на съединяването [с Христос]“ (VII 22).
Според древна традиция, водеща началото си от първите векове на християнството, кръщението, миропомазването и причастието се извършвали, свързани едно с друго. В това се състояло християнското просвещение или въвеждането в истините на вярата. Единството на последованието на християнското просвещение се съхранява до към ХІІ век, когато кръщението и миропомазването започват да се извършват самостоятелно.
„Миропомазването е тайнство, при което очистеният и възроден за нов живот чрез кръщението получава благодатни сили, за да възраства и укрепва в този живот. Състои се в помазване на отделни части на тялото на новопросветения с осветено от епископ миро и произнасянето на формулата „Печат дара Духа Святаго“.
Отците на Църквата свързват тайнството Миропомазване с кръщението на Господа, след което „…Дух Свети слезе върху него…“ (Лука 3:22) и с деня Петдесетница, когато „апостолите се изпълниха с Дух Светий…“ (срв. Деян. 2:4). В новозаветните апокрифи Миропомазването също е свързано с Кръщението и е част от последованието на християнското просвещение. Описанието му започва фактически в съчиненията от III век и насетне. В апокрифа „Деяния на Тома“, преди всяко кръщение, задължително (с изключение на „Деяние пето“) се извършва предкръщелно миропомазване. Предкръщелно миропомазване се извършва и съгласно „Апостолска дидаскалия“. В „Апостолско предание“ е описано извършването на едно предкръщелно миропомазване с „миро на заклинание“ и на две следкръщелни помазвания с „миро на благодарение“ (гл. 21). Тези помазвания, съпроводени със съответните формули, са описани във всички редакции на „Апостолско предание“. „Отричането от дявола“ е съпроводено с предкръщелно помазване на тялото на кръщавания от презвитера с миро на заклинание. Едното следкръщелно миропомазване се извършва от презвитера след кръщението, другото, като правило – от епископа в църквата, като се предхожда от възлагане на ръце и четене на молитви за получаване от новопокръстения на Дара на Св. Дух и завършва с целуване на новопокръстения от епископа. В съчиненията от ІV век същите обреди на Миропомазването са описани и в свързаните с „Апостолско Предание“ по-късни съчинения – „Църковни определания на Иполит“ и „Завет на нашия Господ Иисус Христос“. В „Апостолски постановления“ след отричането от сатаната и съчетаването с Христос се извършва предкръщелно миропомазването (VII 22; 42; III 15; 16), но има и следкръщелно миропомазване (след потопяването във водата – VII 44; 27).
Тертулиан и св. Киприан Картагенски говорят за възлагане на ръце и бележене със знака на св. Кръст на новопокръстените при извършване на миропомазването. В края на IV век св. Кирил Йерусалимски пише, че това тайнство се преподава чрез помазване на отделни части на тялото на новопокръстения със свето Миро и съобщава формулата „печат духа Святаго“, с която се придружава помазването. Сравнявайки съвременния чин на Миропомазването (където то се извършва, както преди, така и след кръщаването) с чина, описан в новозаветните апокрифи от първите векове на Църквата, може да се направи извод, че в някои апокрифи („Деяния на Тома“, „Апостолска дидаскалия“) миропомазването е предкръщелно. В други от тях („Апостолски постановления“, „Апостолско предание“ и свързаните с него по-късни съчинения) има както предкръщелно, така и следкръщелно миропомазване. В „Апостолско предание“ и свързаните с него по-късни съчинения чинът е по-сложен и следкръщелните миропомазвания са две.
През първите християнски векове миро, подобно на елея било освещавано от епископ при всяко кръщение, т.е. осветено миро не било съхранявано. По-късно правото да освещават миро било запазено само за предстоятелите на поместните църкви, които го освещавали веднъж на няколко години и разпращали по всички храмове в диоцезите си. Осветеното миро било съхранявано върху св. Трапеза в стъклен или метален съд. Било използвано при извършване на миропомазване. Днес неголеми стъкленици с миро заедно със стъкленица с елей, ножица и миралка се поставят в специални кутии, които най-често не стоят върху св. Трапеза. В каноническата и литургическа практика на Православната църква мирото се полага на кръщаваните веднага след Кръщението, а в Католическата църква след 7-та година от Кръщението.
– Казват, че варенето на миро е символ на автокефалността на Поместна църква. Защо точно варенето на миро е такъв символ?
– Според определението на Катехизиса Миропомазването е тайнство, при което очистеният и възроден за нов живот чрез кръщението получава благодатни сили за да израства и укрепва в този живот. Състои се от помазване на отделни части на тялото на новопросветения с осветено от епископ миро и произнасянето на формулата «Печат на дара на Светия Дух». Обект на миропомазване може да бъде само жив, кръстен човек. Негови извършители са епископът и презвитерът. Миропомазване се извършва само веднъж. Повтаря се в случаи, когато кръстени в дохалкидонски или някои западни църкви желаят да станат членове на православната църква, над отпаднали от църковно общение православни християни, които искат да влязат отново в него и при помазване на цар. Отделено от кръщението миропомазване е извършвано в случаи на кръщение поради страх от смърт.
От първите християнски векове на миропомазването били давани различни определения. Най-често било наричано «печат» (ІІ Кор.1:22), «помазание» (ІІ Кор.1:21) или «залог на Духа» (ІІ Кор. 1:22). Наричано било още «миро» или «хризма». Определенията «усъвършенстване» и «утвърждаване» са от по-късно време.
Както свидетелстват литургистите през апостолския период право да възлагат ръце над новопросветени имали само апостолите (Деян. 8:14-17). Вероятно те първоначално извършвали и миропомазването. По-късно това право било дадено на техните приемници – епископите, а от тях по практически съображение преминало у презвитерите. В западната църква миропомазването било отделено от кръщението и било извършвано само от епископи и по изключение от специално упълномощени презвитери. Правото на всеки епископ да приготвя и освещава миро било потвърдено от решенията на поместни събори. Според шесто правило на Картагенския събор (419 г.) «Презвитер да не прави свето миро…» през дългия и сложен процес на историческото си развитие това право постепенно запазили само предстоятелите на автокефалните църкви. Днес миро се вари и освещава в Българската, Константинополската, Антиохийската, Руската, Сръбската, Румънската и Грузинската патриаршия, а останалите църкви получават миро от някоя от тях.
– Как стои въпросът с помазването на цар? Откога се миропомазва цар и кога това служение е спряло да се извършва?
– През византийската епоха под влияние на старозаветната практика с осветен елей бил помазван нов цар или император. Причините за замяната на ръковъзлагането с миропомазване през апостолския период са много, а част от тях са доста спорни. Вероятно основна сред тях е нарастването броя на приелите кръщение и невъзможността на апостолите да възложат ръцете си върху всеки един от тях. Практиката над новопросветените да бъдат възлагани ръце изчезнала постепенно и дълго време била прилагана наред с помазването с осветен елей.
До VІ век в западната църква използвали за миро чист маслинен елей.
По-късно към него започнали да прибавят някои растителни масла. Освещаването му ставало всяка година на Велики четвъртък. Във Византия миропомазване било извършвано по различни поводи – утвърждаване на нов император, освещаване на предмети и сгради, приемане на иноверни, инославни или разколници и дори над християнин, блудствал с еврейка, за да се обнови и очисти. Днес използваният от всички православни църкви чин на мироосвещаване бил съставен от константинополския партриарх Констанций І (+1834), който бил известен със своята образованост. За първи път бил публикуван през 1833 г., а след това с незначителни корекции и през 1890 година.
– Кога в България започва да се вари миро?
– От периода на Първото и Второто българско царство не са засвидетелствани случаи на освещаване на миро от Българската църква. През този период светото миро се получавало от Константинополската (Вселенска) патриаршия. През ХIV в., когато отношенията между българския патриарх Йоаким III и патриарх Калист I (+1363) се влошили, Константинополската църква преустановила изпращането на миро. Тогава Българската църква започнала да се снабдява с чудотворното благоуханно миро, изтичащо от мощите на св. Димитър Солунски и на св. Варвара. През епохата на османското владичество гръцките архиереи, които управлявали българските епархии, се снабдявали със свето миро от Вселенската патриаршия. На 28 февруари 1870 г. е провъзгласен историческият ферман на султан Абдул Азис, с който била призната самостойността на Българската църква като екзархия. По силата на глава 7 от фермана Църквата ни трябвало да получава свето миро от Константинополската патриаршия, но схизмата, наложена две години и половина по-късно, направила невъзможно изпълнението на това изискване. До вдигането на схизмата неофициално получаваме свето миро от Руската (за първи път миро донася екзарх Антим I през 1879 г.), Румънската и Сръбската църква. След вдигането на схизмата (22 февруари 1945 г.) по време на официалното посещение на главата на Българската църква – екзарх Стефан, в Цариград (между 23 октомври и 6 ноември 1945 г.) вселенският патриарх Вениамин дарява на Българската църква 10 литра свето миро в специален съд, наречен „алабастър“. През 1949 г. Румънският патриарх Юстиниан изпраща в дар на БПЦ 5,5 литра свето миро. С вдигането на схизмата и възстановяването на автокефалията като самостоятелна Българската православна църква възстановява своето право сама да приготвя и освещава миро.
В съвременната си история след възстановяването на Българската патриаршия първо мироварене е засвидетелствано в документите на Светия Синод от 6 април 1950 година.
Правото да приготвя и освещава св. Миро имат само автокефалните църкви. След като Българската православна църква през 1945 г. чрез специален томос е призната за автокефална от Църквата-майка Вселенската патриаршия, БПЦ добива и правото сама да освещава миро. Подготовката за мироваренето е възложена на специална комисия, в която освен духовници са включени и инженер-химик и аптекар. Както свидетелства тогавашният началник на Богослужебния отдел към Светия Синод архим. Николай (ЦВ бр. 14-15, 1950), съдействие на комисията оказват и редица официални лица и институции. Благодарение на тях много от трудностите по набавянето на необходимите материали са преодолени и няколко дена преди Цветница цялата предварителна работа е свършена. На 3 април, Велики понеделник, след светата Литургия на преждеосветените Дарове, наместник-председателят на Светия Синод Негово Високопреосвещенство Врачански митрополит Паисий, придружен от високопреосвещените членове на Светия Синод в пълен състав, както и от намиращите се в София епископи и свещенослужители, облечени в пълно свещено одеяние, излизат от централния олтар на ПКСХП „Св. Александър Невски“ и в лития се отправят към притвора.
Притворът, където е определено да стане мироваренето, е празнично украсен със светлини, килими, цветя и зеленина. Там наместник-председателят в съслужение с архиереите отслужва водосвет, прочита специална молитва и след кратко слово поръсва веществата и съсъдите за мироваренето и присъстващия многоброен народ. Техническите лица изливат в специален мироварен котел бяло чисто гроздово вино с разтворените в него ароматни треви, корени и кори, и чист зехтин с разтворени в него благовонни смоли. След това наместник-председателят саморъчно включва нагревателя на мироварния казан в електрическата мрежа и съгласно чина на мироваренето започва четенето на Новия Завет. Останалите архиереи и свещеници продължават един след друг да четат свещения текст и да бъркат варивото със специални гребла. Целият процес е внимателно следен и напътстван от вещите лица. Мироваренето продължава до Велика сряда включително при постоянното стечение на духовенство и миряни. В сряда привечер наместник-председателят на Светия Синод Врачански митрополит Паисий собственоръчно сипва във вече свареното и прецедено миро благовонните етерични масла: розово, босилково, лавандулово, исопово, естрагоново и др. Свареното миро възлязло на 120 литра, които влели за съхранение в специални съдове – конкуми, седем на брой. На Велики четвъртък преди св. Литургия от централния олтар към притвора в лития се отправят високопреосвещените: Врачански митрополит Паисий и Пловдивски митрополит Кирил, преосвещените епископи: Драговитийски Харитон, Левкийски Партений, Смоленски Тихон и Стобийски Пимен, гл. секретар на Св. Синод архим. Йона и много свещенослужители в пълно богослужебно облачение. При пеенето на „Благословен еси, Христе Боже наш“ те пренасят конкумите на проскомидията. По време на Великия вход седемте конкума, начело с алабастъра, съдържащ подареното от Църквата-майка през 1945 г. свето миро, са носени след светите Дарове и са поставени на специална маса до светия Престол. Освещаването на мирото според установения ред става след възгласа „И даждь нам единым усты“. Тогава отварят съдовете с мирото, наместник-председателят го благославя и при гласното четене на установената коленопреклонна молитва освещава мирото. След това във всеки съд с новоосветено миро вливат по малко от старото, за предаване приемствеността на благодатта на Светия Дух, излята някога в деня на Петдесетница върху апостолите и предавана по силата на апостолската приемственост до наши дни. След слово за светото миро, произнесено от Врачанския митрополит Паисий, и отпуст с тържествена лития светото Миро е отнесено в миротеката на Светия Синод за съхранение. Съставянето на чина на мироваренето е възложено от Светия Синод на Левкийския еп. Партений, който с кратко прекъсване изпълнява длъжността „викарий на Софийския митрополит“ от 1945 до смъртта си през 1982 г. Той съставя чина въз основа на съществуващите мироварни чинове на Вселенската, Руската и Румънската патриаршия. Това чинопоследование е одобрено от Светия Синод, утвърдено за практиката на БПЦ и се използва и до днес. От тогава до сега са направени седем мироварения в БПЦ.
[1] Пак там, с. 260.
Интервюто води Ангел Карадаков
Снимки: Официален сайт на Св. Синод