Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Неотдавна в Москва на руски език излезе книгата „Срещи с отец Назарий“ за българския архимандрит Назарий (Терзиев), починал в София през 2011 г.
Саратовският митрополит Лонгин е написал за него: „Изповядвал съм се пред отец Назарий и искам да кажа, че той бе човек с правилна духовна настройка: с абсолютно трезва оценка, без екзалтация, а в същото време бе извънредно строг сподвижник. Преживя повече от 45 години в манастир с името на архангел Михаил, като 20 от тях бе там сам. Сам вършеше всичко – започвайки от всекидневните грижи за стопанството и завършвайки с редовното богослужение. На Литургия към него се присъединяваше един певец, а всичко останало вършеше сам. И така – 20 години! При това често пъти през зимата сняг засипваше този манастир в планината, и по няколко седмици бе невъзможно да се качиш дотам – и той оставаше в самота, без връзка с външния свят.
Отец Назарий никога не губеше необикновено добродушната си и открита настройка и бе готов всяка минута да приеме човек, оставяйки своите дела.
Когато се върнах в Русия (владика Лонгин е прекарал в България четири години от 1988 г. до 1992г. – бел. ред.) у нас започнаха да се появяват книги за отец Паисий. И когато четях неговите беседи, винаги имах чувството, че всичко това ми е познато, че ми напомня за някого. След известно време разбрах: напомня ми за отец Назарий. Отец Назарий – ако може да се каже така – бе българският отец Паисий. Имаше проста, но много образна реч. При това бе съвсем естествен, и не се представяше за какъвто не е. Но в тази негова естественост и простота имаше толкова много задълбоченост, духовна мъдрост, точност.“
Следват откъси от книгата „Срещи с отец Назарий“.
Светското име на архимандрит Назарий е Никола Стойков Терзиев. Роден е на 27 ноември 1933 г. в гр. Несебър в семейството на Стойко и Мария Терзиеви – домакиня и лозар.
***
Минали четиридесет дни от погребението на майката на малкия Никола, и веднъж той видял баща си бръснат. По онова време мъжете в траур не се бръснели. Бащата се оженил втори път. В дома влязла друга жена. И мащехата – която, както и майката на малкия Никола също се казвала Мария – довела двете си дъщери и сина си. По-късно от новия брак се родили още две дъщери и един син. Започнал най-трудният период в живота на двете сирачета – Никола и по-голямата му сестра Величка.
Спомняйки си детството, сестрата на отец Назарий разказваше, че брат ѝ ходел окъсан, с незакърпени дрехи и с налъми. Новата им майка криела хляба от Величка и брат ѝ под матрака, но ги карала да работят като възрастните. Веднъж мащехата завела малкия Никола на работа в полето, но не взела вода, а било много горещо. И той – за да утоли жаждата си – пил от някаква локва.
Според християнството сирачеството е свято. Сираците не се усещат изоставени, а пребивават в непосредствена Божия милост. Отец Назарий разказваше, че още през своето сирачество е бил избран от самия архангел Михаил и живял под негова защита. Наричал църквата на архангел Михаил свой роден дом. До черквата имало конюшна, и веднъж той отишъл там да погледа конете. Така се случило, че един кон ритнал детето така, че Никола изпаднал в безсъзнание. Никой не видял детето и не могъл да го спаси, и само невидимото застъпничество на архангела го опазило от неминуема смърт под копитата на коня. Друг път едва не се удавил в морето, но Бог отново го опазил.
***
В армията отец Назарий служил в пехотата в гр. Смолян…
„И как сладко се молех в щаба! (след операция от апендицит го прехвърлили на служба в щаба на войнската част – ред.) – разказваше отецът – часове наред се молех. Щом офицерите си отиваха, се заключвах, вадех иконки и започвах своето правило. После и в манастира не ми се удаваше да го сторя така добре. А знаеш ли каква беше моята вечерня? Ако в щаба погледнех в северния прозорец, в далечината се виждаше кръстовище, през което всяка вечер в шест без десет минаваше свещеник. Излизаше иззад ъгъла на сградата отсреща, пресичаше улицата и се скриваше зад другия ъгъл – ходеше да служи вечерня. За миг съзирах черното му расо – и толкова. Но за мен това тогава бе като благословия. Тогава започнах вечерня с молитвите, които знаех наизуст – „Трисвятое“, „Елате да се поклоним“, 103-ия псалом, „Господи, возвах“… и се чувствах така, сякаш съм бил в храма през цялата служба!“
В онези години българското духовенство се подчинявало на изискванията на властите за външния вид извън пределите на храма – дори и с вида да не предизвикват в народа спомени за църквата, за Бога. Подстригвали брадите си късо, носели светски черни костюми – задължително черни – и меки шапки. Повечето свещеници изглеждали така, но не и този неведом духовник, изпратен от Бога на бъдещия монах за укрепване на вярата.
***
Връщайки се в София, скоро си намерил работа, и животът потекъл в предишното предказармено русло. Работел като помощник-готвач и сервитьор в заводски стол. Най-дълго – шест години – изкарал в Управлението по геодезия и картография, придобивайки рядка професия: бил майстор по изработване на глобуси. Винаги работел добросъвестно, но съмнения раздирали душата му: трябвало да помага на сестра си, на семейството ѝ, а вътрешният му глас го призовавал да служи Богу.
Търсещата душа на младия човек постоянно чувствала суетността на човешките усилия в живота без Бога, и животът в такава среда ставал все по-безрадостен, губел цел, а значи – и смисъл. Но „враговете на човека са неговите домашни“ (Mат. 10:36). Сестра му Величка и зет му както и преди се отнасяли с неодобрение към желанието му да напусне света. Вътрешният конфликт между привързаността му към тях, нежеланието им да го видят монах и стремежа на самия Никола да отиде в манастир терзаели душата му постоянно. Нямал покой от тежки мисли ни денем, ни нощем. Веднъж му се присънило такова нещо: „Пред мен – скала. Опитвам се да се кача на нея. Бавно се движа, целия в пот, ръцете ми са изподрани, опитвам се да се захвана за издатините, камъните под мен се сипят като лавина, не мога да се задържа и падам“…
***
Комуто се е случвало поне веднъж да присъства на подстригване на монах, дълго ще помни тази служба. Монотонно пеене; монаси в редица по двама, със запалени свещи в ръка, бавно се движат към олтара. След тях наставникът на бъдещия монах в дълга черна мантия води своето чедо в средата на храма. Послушникът пада на пода с разперени ръце в знак, че в този момент умира за света. Отецът го покрива с мантията си. Става и коленичи пред Кръста и Евангелието. Със затаен дъх всички слушат клетвата на постриженика, обетите за нов живот…
Настъпва моментът да се обяви новото име на монаха, и владиката пита отец Евлогий, какво ще е новото име на постриженика. Но отец Евлогий … забравил. Започнал да рови в джобовете си и да дири бележката с името. Редом стоял монахът Геласий, той оправил работата: „Назарий“, произнесъл той, и владиката постригал послушника с това име. После се изяснило, че отец Назарий всъщност искал да носи името Нектарий, но волята Божия спрямо него била друга.
***
След няколко години отец Назарий станал игумен на осиротялата и разрушена Кокалянска обител и единствен обитател на този манастир.
Трябвало да приеме Кокалянския манастир заедно с ревизора на Софийската митрополия Стефан Марков (известен певец, станал впоследствие протодякон) и с Васил Вълков. За начало трябвало поне да се огледа манастирът. Естествено препятствие за това била пълната му разруха. Единственото стабилно здание – храма на архангел Михаил – било без прозорци, пълно с лястовици. Да се влезе в храма било възможно само през прозорец, с помощта на набързо скована дървена стълба. Новите „стопанки“ на зданието, опасявайки се за птиченцата си, уплашени се виели над главите на гостите – каквито отдавна не били виждали.
В разорения храм нямало друго за отчитане освен птичи гнезда. Отвън до храма били залепени стари съборетини, по-скоро останки от сайванти. В някои имало руски печки с лежанки – съвършено безполезни в помещения без стени. Някогашните обитатели на манастира – не само руски монаси, търсещи спасение на душата си, но и емигранти, бягащи от Русия от съветската власт – отдавна го били напуснали. Последният руски монах доживявал дните си на чужда земя, умрял в някаква болница.
***
До края на дните си отец Назарий заемал старата ъглова килия, обдухвана от ветровете от всички страни, и отказвал да се прехвърли в новото здание, построено по-късно. Зимно време в килията му – ако не палел печка – било много студено, даже водата в чашата хващала ледена коричка. За да не замръзнат тръбите, нощем оставял крана отворен. Понякога вечерно време по тавана се появявали висулки. Една сутрин се събудил и усетил нещо да шава в брадата му. Оказало се, че е мишка, която си свила гнездо, за да се пази от студа. Друг път чадата на отец Назарий, докато разговаряли с него в кухнята, видяли змийска опашка да се подава от дупка.
***
Веднага след демократическите промени в България през 1989 г. та чак до началото на 2000 г. в манастира започнали да пребивават търсещи вяра. От цяла България: от Велико Търново, от Бургас и Варна, моряци и учени, художници и обикновен народ се качвали в планината в манастира, за да получат наставления от отеца. Приемал всички с бащинска любов: кръщавал, изповядвал, венчавал и напътствал. От тази среда Господ отделял едни за монашество, други – за свещеничество, трети избирал за сеячи на Божията нива. В тази среда млади хора си намирали партньори, създавали семейства, раждали деца, после внуци. Шест семейства кръстили децата си на името на отеца или на неговия небесен покровител, Божия архистратег Михаил. На отеца не допадало, когато кръщавали децата на негово име, съветвал да ги кръщават на имената на родните им дядовци и баби.
Може би това било най-благодатният период в монашеството на отец Назарий. За това време възпитал 13 монаси. Сега един от тях е вече митрополит, петима са светогорски монаси, изпратени от него в средата на 90-те години за поддържане на живота в българския Зографски манастир. Останалите станали игумени на манастири или ефимерии във възстановени манастири. Десетки служат като приходящи свещеници в провинцията. Известни богослови посещавали отец Назарий за духовен съвет. Някои от тях вече заемат професорски катедри в България или чужбина. Старецът ги учел на богословия със своя монашески живот.
В братството на Кокалянския манастир имало студенти от богословския факултет, семинаристи, художници, живописци и реставратори. Имало и лекари, филолози и философи, юристи, икономисти, химици и инженери. Общината затова е община – защото обединява хора с разни интереси, знания и характери в името на една цел. Служенето на Бог на фронтовата линия, в монашески чин, привличало и хора от практически професии. От братята с висше техническо образование можело да се сформира конструкторско бюро – толкова много инженери го посещавали. Те не търсели от отеца приложение на знанията си, а искали под негово ръководство да намерят пътя към Бога. И двама от десетимата инженери станали монаси.
Един от тях сравнил стареца с кораб, плуващ във вечността. И както корабът, плаващ на границата на две стихии – водната и въздушната, така и монахът се подвизава на границата на два свята – на видимия и на невидимия, между небето и земята, като небесен човек и като земен ангел.
Всички тези хора, поначало настроени да постигат земни цели, висоти в професията, започнали да осъзнават тяхната нищожност пред вечността. Всеки крачел по своя път в търсене на тази истина… и отивали при стареца за духовна мъдрост.
***
Монашеският начин на живот предполага оттегляне от света, отшелничество, поставя преграда между света и монаха. Но Кокалянският манастир на светия архангел Михаил, избран от отец Назарий за такъв подвиг, бил недалеч от давещата се в пустотата на бездуховността столица и това в голяма степен определило пътя за спасение на самия отец. Скривайки се от света, той остана достъпен за нас, миряните, и със своя отшелнически живот ни учеше да живеем в света в границите на допустимото, според възможностите ни – и никакви крайности! Сам той бе безкомпромисен Христов воин и се бореше с упадъчното в обществото. Смяташе, че семейният човек следва да даде живота си в служба на семейството, свещеникът трябва да е само свещеник и никак другояче, а монахът трябва винаги да помни защо е станал монах.
Такъв бе пътят му, показан му от Бога – да бъде наставник. Такава е мисията на духовника: да води чадата си в сянката на кръста Господен.
Автор: Велизар Пейков
Превод: Димитър Банков
