Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Ние изповядваме вярата си в Христа Спасителя и твърдим, че сме Го поставили като Пастир в нашия живот, но когато ни връхлетят изкушения и споходят скърби, бързо забравяме нашите молитви и вричания и изпадаме в малодушие.
Тогава се огъваме като крехка клонка под тежеста на падналия сняг и проплакваме: „Защо, Господи? Защо на мен ми прати това? Нима аз съм най-лошият, най-недостойният?“ или „Нали си ми обещал да ме пазиш с ангелите си и ще ръководиш пътя ми?“. Връхлитат ни колебания и съмнения и бързо отстъпваме от твърдите позиции на вярата. Бързо изпадаме в униние и ни обхваща чувство за безпомощност, което понякога преминава дори в състояние на мрачна безнадеждност. Изпадаме дори в депресия и губим вътрешни сили и време, докато отново се изправим на краката си, изправим ръст и се върнем в достоянието си на воини Христови.
Но защо става така? Защо така лесно отпадаме и проявяваме слабост? Нали знаем и осъзнаваме в кого и какво вярваме! Спасителят, познавайки нашата слабост и противоречива природа, изрича: „и космите на главите Ви са всички преоброени. И тъй, не бойте се!“/Лук.12:7/.
Всички, които познават духа на Светите Евенгелия знаят колко често, Той се обръща към последователите си именно с: „Не бойте се!“. Именно, за да ни окуражи и вдъхне нови, благодатни сили в „невидимата бран“, в нестихващата борба срещу силите на света и дявола. Теоретично ние сме добре подготвени, можем да цитираме и анализираме отлично, но когато ни връхлети бурята на изкушенията бързо „свиваме знамената“. Когато се прибавят и неразбирането на близките и подигравките на околните, ние се оказваме в състоянието на малка дъсчица, попаднала във водовъртеж. Лесно забравяме, че сме на бойно поле и водим борба на живот и смърт за спасението на нашата душа. Това означава да насочим свободната си воля в центъра на тази стихия, за да можем да защитим онова, което сме декларирали или заявили пламенно пред себе си или околните. Това малодушие ни предава в служението ни… Жалка човешка участ. Христос е спечелил победата си над смърта и злото със Своето свято Възкресение и иска от нас нещо просто и съвсем относимо към нашите сили – да съучастваме в тази Негова победа.
Ние знаем дълбоко в себе си, че Той като Вседържител може всичко и навсякъде, не само някак си абстрактно и неопределено, но и лично насочено към нашия живот и дело и в рамките на личното ни и според нас многострадално битие. Истината е, че някъде там, в най-съкровения си свят ние вярваме, че сме особено специални и значими повече от всички останали. Нещо повече – страдаме повече от другите, че те живеят много по-добре и уредено от нас, а Бог е по-милостив и щедър към тях. Но Той управлява не само най-важните и опорни етапи в живота ни и бележи основните точки на екзестенциалната ни траектория, но и прецизира и най-малките и незначителни детайли. Притежава пълното знание и за най-малките подробности и познава всеки косъм и клетка от нашия малък микрокосмос. Той не стои на престола си, там някъде зад облаците, наблюдавайки безучастно всичко, което става под Него, и ни ръководи не като дистанцирал се от творението си Творец и вдъхновител на всичко, а като грижовен баща, който води малкото си и почти нищо неразбиращо дете през свят, в който то нищо не може да разбере и оцени без помощта му. Държи го за ръка, дори когато изглежда невидим. Нещо повече – обещал е грижата си и предоставил опеката си винаги навсякъде и във всичко.
Св. ап. Павел, който е превърнал учението на Христос в система, изрича: „…на ония, които обичат Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро.“/Рим. 8:28/. Както пастирът знае къде е най-добрата трева за овцете, така и Господ управлява по най-превъзходния начин пътя на всеки от нас и ни насочва към най-доброто решение. Ние искаме да преминем през полето на живота спокойно и безбедно, без да преодоляваме планини и низини, без да покоряваме върхове или пресушаваме блата и така да постигнем нашите чисто егоистични цели с малко усилия, като лесно забравяме, че Списителят на никого не е обещал това. Той не дава гаранции и не плаща застраховки на никого, дори и на най-верните си служители и ревностни последователи.
Какъв по-добър пример за това от светиите? Всички те са заслужили мястото си в рая и право на вечен живот в Царството Божие след много трудове, изпитания, лишения, на които са били подложени в личното си битие. Приели са горчилката на живота и са я превърнали в балсам за раните си. Проявили са велико търпение и велико смирение, като са си повтаряли, че всичко, което търпят е заради греховете си… И всичко това са отстоявали, като са благодарили на Бога за всичко, което ги е връхлетяло, като допуснато от Него за очистване на душите им.
Ние забравяме, че за да застанем отдясно на престола Божи трябва да заслужим това с живи примери от нашето поведение, а не само с декларации и цитати. Всяка дума, заявена за вярата следва да бъде защитена от дело, което в този свят е истинско противоборство със силите на злото. Иисус от Назарет изисква от нас постоянство в отстояване на християнските добродетели и търпение в понасяне на всички изпитания.
Бог не само има план за всеки. Той има мощен и всепроникващ промисъл, който не просто изпълва Вселената, но и тайнствено ръководи всеки един от нас. Особено ония, които са кръстени в Неговото Пресвято име, вярват в учението Му и са заявили, че ще го следват докрай! Той ли не може да ни защити? Като Всемогъщ няма ситуация, от която да ни избави и най-важното – всичко допуска с цел очистване на душата и нейното пълно избавление от примките на греха. Той е лекар на лекарите и Господар на господарите. За нас е трудно да осъзнаем, че Той ни милва, дори когато ни наказва, и обича, дори когато ни бичува. Неговата премъдрост е винаги по-голяма от нашата и всичките му действия са ясни, точни и целенасочени. В най-висша степен това го е прозрял един от великите подвижници на Светото Православие от 18 в. свети Филарет Московски, който в ежедневната си молитва се обръща прочувствено така:
„Господи, Ти ме обичаш повече, отколкото аз умея да обичам себе си!“
В това признание има колкото мъдрост, толкова и смирение. То е истинско проникновение от Духа и най-чиста проява на съзнание за своето лично недостойнство пред величието на Отца. Ясно отражение на несъвършенството на творението пред съвършенството на Твореца. Ние много често изпадаме в състояние да искаме онова, което е несправедливо или несъотносимо за нас и като не го получим веднага, бързо отпадаме. Забравяме за най-християнската молитва „Отче наш“ и за молението ни „Да бъде Твоята воля!“, като искаме и настояваме да бъда нашата, несъвършена и неразумна. По този начин изпадаме в смешната ситуация на малко дете, което се разхожда с баща си покрай витрината на магазини за възрастни, и внезапно харесва нещо, спонтанно го иска от родетеля си, но без да осъзнава дали е полезно и необходимо за него в този конкретен момент. Ако той му откаже, тогава изпада в безутешен плач и мрънка, докато се прибере с него у дома си. И трябва да мине време, за да асимилира с неразвитото си съзнание или просто да забрави, че това желание е било неосъществимо.
В спомените си, старецът Тадей Витовнишки казва, че всичко срещу което първоначално е роптаел или съпротивлявал в живота си, впоследствие се оказва най-полезното и необходимото за него в пътя му като духовник. Не само от гледна точка на спасението му, но и от чисто практическа гледна точка. Всичко е станало даже по-добре, отколкото предварително е очаквал. Това е урок за всички нас, опитвайки се или не да укротим нашето лично себелюбие. Още повече, че това е извод от истински боговидец, известен с харизматичните си дарове, в сравнение с когото ние сме едни недостойни хора… никой от нас няма нито неговата духовна власт или лично благочестие.
Когато човек натрупа достатъчно жизнен опит и се обърне назад към всичко, което е преживял и изпитал, разбира противоречията на своя личен път. Тогава вижда своята лична траектория от състоянието, в което се намира и се усмихва за всички предварителни заблуди, които е имал и миражи, което е следвал. Добре осъзнава, че понякога идва нещо на пръв поглед добро, което се оказва изкусно завоалирано зло, а друг път го връхлита едно според предварителните му очаквания зло, което, обаче, се оказва добро и има чудесни плодове в по-нататъшното развитие на обстоятелствата в живота му. Явно, че не знаем кое е наистина най-добро за нас и може би е по-добре да не знаем… Защото, ако винаги знаехме, щяхме по дълбоко наш, чисто човешки начин да объркаме добрия логаритъм, да се възгордеем или да се опияним в пътя си и щяхме да пропилеем всичко. Щяхме да постъпим като неразумни деца, които не знаят какво да правят със скъпоценен камък, който са намерили и не могат да оценят стойността му. Друг път нашите неоправдани страхове или хиляди безпокойства могат да подкопаят всичко и ние сами да предадем себе си.
Благ в силата си и силен в благостта, Всемогъщият Бог знае какво ни е необходимо във всеки един житейски момент и изпраща изпитания точно толкова, колкото можем да понесем. Всичко е преценил съобразно нашите възможности и дълбоко лични немощи. Това, което ни се случва сега, не е могло да ни споходи преди и онова, което ще ни връхлети утре, не може да дойде сега – и всичко това е част от Великия Му промисъл. Но ние като негови деца, макар и нерешителни и неверни, сме длъжни да помним и никога да не забравяме, че всичко е съобразно Неговата свята бащинска воля и Той най-добре преценява откъде да прокара нашия личен път.
Понякога е по-добре за нас да пострадаме, за да си научим поредния урок в школата на живота, отколкото да продължим безметежно по пътя си. Както за болния е по-добре да изпие горчивото лекарство, предписано от най-вещия лекар, с което да бъде изцелен, отколкото да се самозаблуждава с неясни рецепти от различни лекари. Не бива да изпадаме в ропот и недоволство, като проява на нашето маловерие и чисто човешка немощ, като нито за миг не забравяме мисълта на забележителния атонски мистик и аскет стареца Йосиф Исихаст, изречена на едно от духовните му чеда „Изкушенията никога не са по-силни от благодатта!“ /”Писма”/.
На всеки му се дава не само толкова, колкото може да понесе, но и винаги благодатта, която носи в конкретния момент е напълно достатъчна, за да преодолее всяко връхлитащо изпитание. От нас се иска да проявим дръзновение в молитвата си и търпение в очакванията си и ще получим дори повече от това, което заслужаваме.
Автор: свещеник Ясен Шинев
