Начало / Uncategorized / Всичко друго ще премине освен любовта

Всичко друго ще премине освен любовта

Като всеки християнин и аз обичам да чета или слушам химни. Защото химнът изразява възторг пред величието на една истина.

Обикновено химните се пишат в отмерена реч и се предават чрез благозвучни форми. Но има между тях някои, които не се поддават на тия условности. Те блестят с вътрешна сила и красота. На челно място в реда на последните е химнът на любовта, написан от ръката на апостол Павел. В този химн е излята в кристална чистота неговата собствена душа. Ако има думи, с които апостолът говори най-красноречиво на света, това е тъкмо химнът на любовта. В него е предадена есенцията на Евангелието. Когато го чета и препрочитам, аз чувствам, че чрез него говори не Павел, а Вечността чрез духа на Павел. Истината е там, където са нейните носители и изповедници. Тя се открива на света чрез словото и подвига на тези, които са подени от нея. 

Когато имам пред очите си 13-та глава на първото послание до Коринтяни, имам чувството, че истината стои пред мен такава, каквато може да бъде само у Бога: възвишена, чиста, вечна и свята като Бог. Защото Бог е любов. Химнът на ап. Павел за любовта идва направо от Бога. В него истината е предадена в нейната най-интимна чистота. Защото Бог е истината. В него аз виждам истината и любовта като единосъщни. Истината е любовта. И любовта е истината. Ако апостол Павел не бе показал чрез живота и делата си истината такава, каквато я виждаме на казаното място в неговото послание, аз трудно бих повярвал в нея. А сега вярвам в нея, защото в нея виждам живота на ап. Павел. А няма истина по-вярна от живота, от хубавия, слънчевия, вечния живот. 

Да говоря всички езици, дори ангелски, пише ап. Павел, да зная всички тайни, да бъда пророк от първа величина, да имам вяра дори, която мести планини, – щом любов нямам, нищо не съм. Да, нищо не съм! Любовта е всичко. Тя обгръща всичко, защото всичко от нея се ражда и към нея клони. Това, което е вън от сферите на любовта, е нищо. То е само лъжа. А лъжата има равностойността на това, което човешкият живот именува с думата нищо. Езикът, знанието, вярата са нищо, те са лъжа, щом в тях не блести любовта. Горко на света, в който хората говорят езици, пишат, складират знания и живеят с вяра, в които любовта не грее и не топли. Тоя свят е осъден да се превърне в развалини, в нищо. На тая земя няма нещо по-велико от любовта. Не делото освещава любовта, а любовта делото. Затова апостолът допълва мисълта си: да раздам всичкия си имот, дори да хвърля тялото си в пламъците за тържество на моите идеали, – щом любов нямам, аз нищо не знача. Нищо не ме ползва. И това е естествено, защото основата на битието е любовта. Всичко останало е само явление, което като сапунен мехур започва и така изчезва. В живота остава само това, което се ражда от любовта. Всичко друго изчезва безвъзвратно. Онова, което е вън от любовта, има само минало, следите на което изчезват бързо, и настояще, което се посреща с угроза, страх и възмущение. То няма бъдеще. Защото бъдещето принадлежи на Вечността. А вечността е това, което ап. Павел нарича любов. 

За любовта той казва по-нататък, че е дълготърпелива. И това е естествено: ако не е дълготърпелива, тя няма да е любов. Нетърпението е признак на слабост. А любовта няма нищо общо със слабостта. Някои се чудят, защо Бог-Любов допуска отрицателите на любовта да владеят често пъти света. Не могат да разберат, че мярката, с която Бог мери явленията в живота, се нарича вечност. Помни ли историята събитие или епоха, в които отрицанието на любовта да е будило възторг в общочовешкото съзнание? Отрицанието на Бога-Любов е толкова могъщо и толкова трайно, колкото сапуненият мехур. Любовта е любов само тогава, когато е търпелива като Бога. Но търпение не значи това, което на прост език наричат овчедушие. Търпението е устойчивост всред буря, скала всред разпенен и бурливо надигащ се океан. Да имаш любов, означава да бъдеш несъкрушим от вълните. Да пееш химни дори тогава, когато си в опасност. 

Любовта е пълна с благост, пише апостолът. Виждали ли сте благ човек? Има такива хора по света. Няма нищо по-сталибно в живота от благия човек. Когато се гневиш пред него, ти чувстваш, колко си слаб. Гневът ти утихва пред неговия поглед така бързо, както бързо се появява, когато злото те ожили доста силно. Животът на обикновения човек се движи някъде по средата между злобата и благостта. Злобата го прави откъм своята страна гневен и отвратителен, а благостта от другата страна го избистря и успокоява. И тъй, ако някой ме запита, що е любов, аз ще му отговоря: любовта е благост, излъчване на благост. Ако ме запита пак ще му отговоря чрез химна на апостола: вън от любовта, вън от орбитата на любовта стоят завистта, надменността, безчинството, егоизмът, склонността към сърдене, зломислието, неправдата. 

Любовта не завижда, се казва в химна. Основата и първоизворът на всички злини в света е завистта. Първата историческа драма-трагедия на човешкия род започва със завистта. Завистта излезе из първичното отрицание на любовта и породи у първите хора първия грях. Тя се яви като начало на нещастия и страдания, които обхванаха всички и създадоха това, което религиозните хора наричат пъкъл. По тъмните и мрачни води на пъкъла шества завистта. Тя е по-страшна от смъртта, защото е нейна първопричина. Тя е по-отвратителна от самия ад, защото адът из нея се ражда. Земята изцяло или в отделни свои кътове често попада в орбитата на ада, защото често по нея марширува с корона или без корона духът на завистта и нейните неразделни сестри – подлостта, надменността, злобата, ненавистта и тиранията. 

Любовта, пише апостолът, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва. Няма по-смешен човек на света от надутия човек. Да бъдеш надменен, означава да не разбираш себе си, да си придаваш цена, каквато нямаш… Любовта няма в себе си надменност, защото пред нейните очи всички хора са равни: няма големи и малки, началници и подчинени, властници и роби, богати и бедни, всички са еднакво свободни и еднакво на чест. Затова е велика. Всичко, което не е от любовта, дели хората на групи и съсловия, на имащи права и обезправени. Любовта отрича надменността, защото надменността е начало на разделение на хората. А това разделение създава предпоставката за безчинстване. Кървавото размирие в света идва оттам, че хора, групи и групировки, общества и народи са унищожени и оскърбени. Надменността на едни събужда чувството за малоценност в други. Но когато това чувство се затопли от идеята за човечност, избухва и поражда революции. Но революциите дотогава и тогава са спасителни, докато и когато са в лъчите на любовта. Вън от любовта спасение няма и не може да има. 

Интересното в любовта по-нататък е това, че тя не дири своето. Катаклизмите идват от това, че хората много обичат да дирят своето. Нещастието е в това, че понятието „свое“ има много неустойчиво, разтегателно съдържание. Има безумци в света, които идват до наглата мисъл, че думата „свое“ означава целия свят. И обявяват война на света, за да намерят „своето“. Човечеството страда от безумците, които го водят към войни и изтребления в името на химерната кауза за завладяване на света и всички негови блага. И трагедията на човечеството се състои главно в това, че то не може да се освободи от безумието на безумците. То може да унищожи едни безумци, но на тяхно място идват други, защото безумието остава, то не е смъртно ранено. Още не е дошъл векът, когато безумието ще бъде изкоренено от лицето на земята. Но той ще дойде с идването на новите хора на челата, на които ще грее любовта. 

Любовта не се сърди, казва апостолът. Пък и защо да се сърди, когато нищо не може да я засегне, да я оскърби? Ако има човек, когото с нищо не можеш да оскърбиш, това е човекът, който обича. Любовта стои над оскърблението и гледа на него със снизхождение. Някъде бях чел мъдра мисъл: ако някой те обиди, вдигни високо духа си, та обидата да не го достигне. Това е дадено като съвет. Съветът има стойност, когато почива на истината. А истината тук гласи: любовта прощава винаги, защото зло не мисли. Аз мисля, че новото човечество, което в бъдеще има да населява земята, ще разбира правилно истината за всеопрощението. И тъкмо  затова ще бъде щастливо. Да мислиш зло, означава да бъдеш нещастен. Хората и народите са били в историята и продължават да бъдат нещастни, защото си мислят един на друг не доброто, а злото. Ако някой ми каже, че в живота на сегашното човечество царува любовта, аз няма да му вярвам. Защото виждам, че тогава, когато хората и народите си обещават мир, всъщност се готвят за война. 

Ако вие, приятели, които четете тези редове, ме запитате, що е неправда, аз не ще ви пратя при юриспуденцията, не ще ви изправям пред някой съд на земята, на който съдят или се явяват като подсъдими смъртните хора, а ще ви доведа до духа на Евангелието, който ще ви отговори: неправда е всичко, което не почива на любовта. Правдата влиза в единосъщието на истината и любовта. Тези трите, са толкова единосъщни, колкото лицата у Бога: Отец, Син и Св. Дух. От Любовта се ражда Истината и изхожда Правдата. Чрез Истината идва творческият акт и животът започва. А чрез Правдата се осмисля това, което Любовта е изрекла в началото на вековете: да бъде светлина! Да бъде светлина в душата на всеки, който идва в света. Затова апостолът казва за любовта, че тя на неправда се не радва. Не се радва, защото неправдата не иде от нейното естество, а из мрачините на завистта и омразата. Любовта се радва на истината, защото истината е в нея и от нея. Тъкмо затова тя всичко извинява, всичко претърпява. Ще кажат някои: наивна мисъл! – Не! Тя изглежда наивна само за тези, които не разбират истината. Да извиниш всичко, не значи да дадеш ход на злото, а да го задушиш и погубиш. Да вярваш във всичко, не значи да се доверяваш на неверните, а да предразположиш неискрените да обичат истината. Да се надяваш на всичко, не означава да бъдеш лекомислен фантазьор, който очаква на всяка крачка по своя път чудеса, а да ожидаш с настойчивост бликване на добри сили из всяка разпукана пъпка на човешкия живот. Всичко да претърпяваш, не означава да не разбираш своето собствено достойнство, а обратно, – като разбираш правилно себе си, да имаш снизходително отношение към тия, които още не са дорасли до това съвършенство. 

Това е то – любовта! Тъкмо за това казва апостолът, – тя никога не отпада. Всичко друго ще премине, както преминава всеки нов ден, за да се стопи безследно във вечността. Остава само тя, любовта, защото е несравнимо по-голяма от вярата и надеждата, защото е равна на Бога. Нали Бог е любов!

Автор: д-р Т. Поптодоров

Духовна култура, май 1948 г. 

За Ангел Карадаков

Виж още

Турският съд отхвърли искането за преобразуване на Св. София в джамия

Турският Върховен съд отхвърли искането на религиозна група да превърне катедралата „Св. София“ от музей ...