Начало / Uncategorized / Натанаил Охридски и Пловдивски (1820-1906) – историческо изследване

Натанаил Охридски и Пловдивски (1820-1906) – историческо изследване

На 5 август 1837 г. в Зографската обител на Атон – там, където 75 години по-рано отец Паисий е завършвал след дълъг труд своята „Славянобългарска история“, а пет години по-късно Неофит Бозвели, жертва на фенерските козни, е оплаквал „с кървави сълзи“ заточението си, пишейки своята пророческа „Мати Болгария“, става една драматична среща между младия пострижник Натанаил и баща му, пристигнал отдалеко, за да намери и прибере 17-годишния си син. 

Синът, у когото страстта за аскетическо подвижничество е надделявала всички мирски влечения, е напуснал родното си село в подножието на скопска Черна-гора едва преди четири месеца, прощавайки се с родители и близки, без да открива някому намерението си за встъпване в монашество. Той е бил сигурен в твърдото решение на баща си да не допуска това зачерняне; той не е могъл да понесе и мъката на майка си, която често му е казвала при раздяла, в тъмно предчувствие за непреклонната воля на сина си: 

Мое сърце ми кужае, що няма веке да те видьо.

И той е потеглял на юг, заедно с духовния си възпитател монах Манасия, който е дал клетвена дума на баща му, че не ще позволи постригването му. Когато стигнали в манастира обаче, Натанаил отказал да се подчини на съвета на стареца си, заявявайки, че ще изпълни немислимото веднъж, като клетвата падне върху собствената му глава… Няколко дни по-късно кръстеният в детинство от същия монах Манасий с име Нешо (Недялко) бива постриган и преименуван Натанаил. Бащата, откак е угадил, че се е  кроило нещо скрито от него, хваща дирите на сина си и пристига в манастира, когато всичко е било свършило. Приет от игумена на Зограф, той вижда сина си вече в монашеско облекло. И когато синът се спуща да му целува ръка, бащата казва: 

Не съм достоен веке ти да ми целуваш моя ръка… А требе да целувам твоя ръка.

Без да изрече нещо осъдително, бащата отива на всенощно бдение заедно със сина, а на сутринта той замолва новия инок да дойде и живее в манастира св. Архангел, в родното село Кучевища, където и майка му би го навестявала и виждала. Синът отказва. Тогава бащата, ублажавайки го, че ще живее в това свято място, и давайки му някои съвети за безпорочен живот, му съобщава едничкото си желание, ако умре майката на Натанаил по-рано, той, Стоян Бойкикев, ще дойде да живее като монах при сина си; ако ли умре той по-рано, синът да прибере костите му и да ги турне в гробницата на манастирските братя. 

Твои коски и мои коски да бидат в едно место.

Думите, покрити с родителски и синовни сълзи при опрощаване, не биват забравени от Натанаил, и в 1857 г. той изпълва заръката на баща си, пренасяйки костите му в Зограф…

*

Кое е движило младият човек, расъл в заможно семейство и получил първото си скромно образование в килията на родното село, после във взаимните школи на Скопие, Самоков, Прилеп, да избере пътя на монашеството? Тоя въпрос ни отвежда към социалните условия и културните идеали на едно време, което, колкото и сравнително близко, е означавало за българските земи в началото на XIX век пълно господство на християнско-аскетическия светоглед. Нека помним жизненото поприще на Паисия и Софрония, протекло при мрачни впечатления от една средновековна политическа система и от най-ограничен умствен кръгозор; нека да имаме пред очи и дълбокия вътрешен прелом у личности като Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и мнозина други от тяхната голяма школа, където просветно-национални и нравствено-религиозни копнежи са влизали в една нова хармония – на едно поприще, което е откривало най-добри възможности за лично усъвършенстване и за служба на народа, за спасение на собствената душа, отчаяна от мрака и насилието наоколо, и за алтруизъм към роба, потънал в нищета и неправди в света на турското варварство е тласкал не една чувствителна, благородна натура да обръща взор към светилищата, където молитва и просвета са могли да въздигнат духа, насочвайки волята към грижа за потиснатите сънародници. От Зограф, Хилендар, Рилски манастир и други обители излизат редица мъже на българското възраждане, истински хуманисти и патриоти, хора на делото и на перото, мирни апостоли на вяра и труд или революционери, възпламенили сърцата за отпор срещу тиранията, и тъкмо те се оказват светители като Априлова или бунтовници като Раковски, Ботев, Левски и Бенковски. Българските църковни дейци в лицето на най-талантливите си представители, врагове на суеверието и реакцията, тържество на разума и на свободата. И тъкмо крепителите на умствения застой и на чорбаджийската експлоатация са намирали тъкмо в средата на монаси като тия двигатели на възраждането, хора с будно национално съзнание и с демократични убеждения. Един от тях е несъмнено Натанаил Охридски. 

*

-Охридски-e1437747703785

Откак на Атон той свиква със строгите правила на монашеския подвиг и разширява образованието си чрез прочит на класиците на християнското благочестие, при което от погледа му не убягва нищо от постигнатото в скромната българска книжнина, ние го виждаме да търси по-висока богословска наука извън Атон, в духовното училище на Кишинев, после в семинарията на Одеса и накрай в академията на Киев. Попаднал, още 19-годишен, в Русия, той се приобщава към просветните завети на Априлова и към освободителните идеи на Раковски, възбужда патриотическата ревност на съучениците си, насърчава Добри Чинтулов за неговите първи бунтовни песни, които се пеят с въодушевление в кръга на младите семинаристи и гимназисти (1845 година), държи широки писмени връзки с приятелите си в родна Македония, в Прилеп, Велес, Скопие и т.н., у които поддържа пламъка на родолюбието и на българската просвета, и агитира навред в полза на българската борба за национална йерархия, правейки и доклади за това пред авторитетни места. 

Завършил висшето си образование в 1851 г., чрез кандидатско съчинение за независимата българска църква в миналото, той заминава за Москва и Петербург, където иска да завърже лични връзки с влиятелни лица, които са могли да бъдат полезни за просветата и освобождението на любимата му родина. Той има срещи с московския митрополит Филарет, когото осветлява върху характера на гръцко-българския църковен конфликт; прави поклонение на гроба на великия българофил Венелин; сближава се със синодални членове в Петербург, пред които е трябвало да брани българските права и да отбива гръцките клевети; запознава се и с питомеца на петербургския университет Константин Петкович, родом от Башино село при Велес, с когото после ще обмисля планове за българсото образователно и книжовно дело. Западните славяни, с високото им културно равнище и със смелата им борба против немското политическо потисничество, са привличали отдавна вниманието на Натанаил. В Прага и във Варшава, където се отбива на обратен път за манастира си Зограф, той се запознава с видни полски и чехски учени, писатели и общественици, като намира братски прием особено от страна на знаменития славист Шафарик, историка Палацки, книжовника Ханка и т.н.

Техните идеи върху славянската взаимност, върху националното самоопределение на автономни начала и върху нуждата от повдигане на родната книжнина и на учебното дело у поробените славяни, са му направили дълбоко впечатление. Оставяйки на сънародника си тук Иван Шопов за отпечатване своите преводни нравоучителни трудове и особено полемичната си брошура от 1852 г. „Приятелское писмо отъ Българина къ Гръку“ (под псевдонима Н. Богдан), насочена против домогванията на Цариградската патриаршия, Натанаил посещава Виена и Будапеща. Тук той окончателно се спира на идеята за създаване на една „Българска матица“, т.е. на едно българско дружество за повдигане на българската книжнина и на българската школна просвета. По примера на чехските и сръбските дружества от този род, отбелязали значителен напредък в Австрия, и под влиянието на новите либерално-демократични и национални стремежи на запад, Драган Цанков и К. Петкович, които са се намирали по това време във Виена, одобряват идеята и дават съгласието си за нейното осъществяване. На първо време те са тъкмели започването на един вестник и отварянето на една печатница в Цариград – в турската столица, където е имало голяма колония от заможни, развити и патриотически осъзнати сънародници. Но избухването на Кримската война попречва на този хубав план, и само пет години по-късно Цанков прави опит да го постигне, като основава „Общество на българската книжнина“ и издава „Месецослов“ за 1857 година. 

През Браила и Галац, където между българите намерил голямо съчувствие „за всичко, що носил в ума и въображението си заради ползата и напредъка народни“, Натанаил пристигнал в Цариград. Тук той има среща отново с Цанков и Петкович, вижда княз Меншиков и от всичко разбира, че Балканите стоят в навечерието на една руско-турска война. Прибирайки се в манастира си на Атон, той бива наскоро (21 април 1853) посетен от Павел Громадов – другаря на Раковски. Касаело се да вземе мнението на Натанаил за предстоящето поведение на българите спрямо похода на северната славянска държава. 

Нагласяваше се, пише Натанаил в своята автобиография, щото восточна България и македонските българи да въстанат против турското правителство и да вземат деятелно участие при преминаването на руското войнство през Дунава…

В дъното на почина за българското въстание е стоял Раковски, чието четнишко воюване през 1854 г. и чиито приключения във връзка с това, довели до осъждането му на смърт и до щастлива избава от нея, са достатъчно познати. Мнението на Натанаил е било, че въстание на България, при тежките условия на часа, е било немислимо, но че необходимо и наложително се явявало организирането на български чети, които да минат от Румъния; и това мнение бива възприето от Громадов. Но какво е щял да прави сам Натанаил? Могъл ли е да изтрае в бездействие при тия съдбовни за отечеството му обстоятелства? Би ли се задоволил той само с предпазлива агитация между монасите и между българите в Солун, където често е ходел, за подклаждане на народностното движение? Активна натура, която никога не се е ограничавала в тясната сфера на монашеското послушание, той замисля да напусне Атон; и назначението му за игумен на Добровецкия манастир през август 1857 г., когато бил произведен в архимандритски чин, идва като благополучен изход от едно трудно за него положение. В този манастир в Молдова (който бил под ведомството на Зограф), той е изненадан да посрещне през декември 1857 г. Раковски и Громадов. Раковски е дошъл този път при монаха, за да му иска помощ за основаване вън от България, в Белгия, на един вестник („Българска дневница“), който е трябвало да запознава европейското обществено мнение с българския въпрос. И Натанаил тутакси внесъл за целта сто австрийски минца. Малко по-късно в Кишинев той улеснил Раковски и с набавянето на руски паспорт, за отбягване предаването му на турските власти и за отиването му в Одеса. 

Между това гръцко-българската разпра е ставала все по-ожесточена, и българските владици в Цариград са канили Натанаил да даде съгласието си за назначаване от патриарха за някоя българска епархия. Но той отхвърлил предложението, понеже в никой случай не е желаел да бъде подчинен на Патриаршията. Когато пък Драган Цанков основал в. „България“ и заработил за унията, той писал на стария си другар да изостави разколнишката си акция, безусловно пагубна за българските верски и национални интереси. Виждайки отцепването на българската йерархия от Патриаршията (1861 г.), той пише на едного от водачите в борбата за духовно освобождение, Тодор Бурмов, за въздържаност от лични честолюбия в голямото национално дело. А когато в 1864 г. някои жалки оръдия на Патриаршията в българската среда се съгласили да приемат новия патриаршески устав, който внасял опасен смут и вражда между българите, той пише на Браилския в. „Българска пчела“ огнена статия против предателите, помогнали на Фенер да удържи игото си над народа ни. Опълчвайки се против чорбаджиите-гръкомани от Търново и Свищов, които най-много се проявили като родоотстъпници, той е писал:

Виновато е чорбаджийското предателство! Виновато е мълчането и търпението на простия народ! Виновати сме всички ми българи; защото не начинаваме работите си всички с еднаква мисъл, с еднаква решителност… 

И той въстава срещу „лъжливите чорбаджии“, приканвайки народа да ги отрече и извоюва сам правата си:

На вас, прости християнски душици, остава да решите с един удар църковний въпрос наш! Вие сте народ наш! Вашите кожи немислимо дерат и лъжливите ви чорбаджии и безсловестните фенерски вълци!

Ученикът на Бозвели и на Раковски, революционерът в расо, въстава тук с еднаква ярост и против светски и против духовни подтисници. И в ред други статии в същия вестник от 1864 г. той непрестанно зове за неотслабна борба, за непримиримост спрямо коварството отвред, пишейки по повод на присръбни новини за фанариотските лукавства в Охрид:

О ти, Охриде, който си бил слава на българската черква от Ядро море до край Дунава и от Немска Морава до Солуна града, до коги ще си безчестен? До коги ще си осмеян? До коги ще си тъпкан от фенерски злодеи? Стресни ся, славо наша, от дълбок сън!

И той, който винаги е твърдял, че българският въпрос е не вероизповеден, а чисто църковен, е настоявал в нова статия: да не се поддаваме на гръцките клевети пред Русия, че уж сме догонвали религиозното откъснаве, когато в действителност, по силата на канонически и исторически права, настояваме само за народна йерархия и църковно-административна автономия. 

При нова среща с Раковски по това време Натанаил е имал случай да чуе възгледите на легендарния войвода и народен трибун върху изгледите на българското освобождение. Раковски му поверява впечатлението си от политическите замисли на балканските княжества, говорейки:

Във висшите правителствени кръгове се шепти за нас, българите, да направим общо въстание, с помощта на Сърбия, Румъния и Гърция, и после они да ни поделят помежду себе си.

Долавяйки това коварство, разочарованият от напразните си опити за една християнска коалиция срещу Турция политик-реалист е искал да узнае съвсем точно, какво собствено се крои от балканските дипломати за българска сметка, и натоварил Натанаил, като духовно лице, да се тури във връзка с някои от тях. Натанаил е готов да бъде в помощ на приятеля си, у когото е ценил неотстъпчивия тактик и неустрашимия борец. Той посещава сръбския агент Живкович и гръцкия консул Зографос. Първият му признава хитро:

Нека българите въстанат, а ние ще им помогнем. А защо им е друг княз, когато ние имаме свой; нали ние сме братя, ще бъдем под нашия княз.

Вторият, на когото Натанаил се представил като „българогласен македонски елин“ повторил тезата на Живковича в свой смисъл: 

Нека българите и македонците въстанат наедно; нашето правителство ще им помогне; а понеже Македония е елинска земя, тя може да се присъедини към елинската държава. 

Представяйки се най-сетне на румънския княз Куза, в двореца му в манастира Котрочани, Натанаил се опитал да открие интимната му мисъл, като му заявил, след къс предговор:

Ваше Величество,… моля Бога да ме удостои в едната ръка с кръст, а в другата с меч, да те срещна на балканските гори и планини и с радостен глас там да извикам: Ура, да живее Румъно-България!

Князът отговорил:

Такъв калугер на мене ми трябва! Отче, моята врата всякога ти е отворена…

Натанаил заключава тогава: Всеки тегли чергата към себе си и всеки иска да работи на счет на българското нещастие. А на Раковски той поверява мнението си: 

Слушай, Раковски! Нашите хъшове да си мируват до настъпване на благоприятен случай… Да не се предавате нито на сръбска, нито на влашка страна…, но да се заемеме всички за черковния ни въпрос – той ще ни избави и ще ни даде и духовна и политическа свобода.

Че Раковски, въпреки това, не напуска четническото действие; че Каравелов продължава после да отстоява с жар Дунавската федерация в тясно единение със сърбите; и че млади наивни революционери, като Иван Касабов, се поддават на румънски примамки и сключват една краткотрайна „Свещена коалиция“ с тях, изкористена за един вътрешен преврат; както и че тъй наречената Добродетелна дружина в Букурещ бива изиграна от сръбския княз Михаил за един сръбско-български дуализъм: това е история, която характеризира някои от етапите за Балканска коалиция, при неизменна изневяра от контрахенти, пожелали да използват користно българското сътрудничество. За близост на Натанаил с Раковски говори и писмото на дякон Левски от 7 ноември 1866 г., в което се запитва войводата, когото Натанаил поздравявал: как се развиват българските работи и какво се очаква занапред. Левски е срещнал Натанаил в Яш; тогава той е бил учител в Добруджа. Натанаил обикнал още оттогава бъдещия смел апостол, следял е с бащинска грижа по-късната му дейност, а после, като наместник на екзарх Йосиф в Ловеч, не допуснал поп Кръстьо да служи с него, наместника, узнавайки за грозното предателство спрямо апостола. 

*

250px-Natanail-Ohridski-Plovdivski Когато през 1868 г. Васил Стоянов, студент в Прага, замисля в съгласие с Марин Дринов, да положи основите на едно Книжовно дружество, с целите, които то е трябвало да има по примера на проектираната някога „Българска матица“, Натанаил е един от първите, които ще се отзоват на поканата за организиране на това полезно и навременно дело. Борбата между „Стари“ и „Млади“ в Букурещ е хвърляла своята сянка и върху новия почин. Докато чорбаджиите от Добродетелната дружина са искали да турят ръка и на това народно предприятие, за да използват по своя воля очаквания голям негов капитал, младите революционери около читалището „Братска любов“, водени от Любен Каравелов и Димитър Ценович, са се противопоставяли енергично на този план, настоявайки за демократична управа и независимост на ръководното дружествено тяло. Васил Стоянов поканил Натанаил на едно организационно събрание. Натанаил приел поканата, станал дори председател на събранието, а откак чул речите на младите ентусиасти, вдигани и слагани от „Старите“ като луди глави и чапкъни, благословил почина и подписал вноската си за дружествената каса. Старите, които го смятали свой приятел, останали крайно недоволни от поведението му и протестирали, но той без колебание защитил честта и дулото на младите, държейки докрай с тях. Както се знае, Книжовното дружество, открито на 1 октомври 1869 г. в Браила, след продължителна борба между заинтересуваните банкери от Букурещ и Одеса и напредничавите елементи на емиграцията, не успява никога да се затвърди тъкмо поради интригите на „Старите“ против Стоянова, Дринова, Васил Друмева (Климент Търновски), винени безосновно в гордост и своеволие, въпреки големите си морални и материални жертви. Че обвиненията от ляво, от страна на Каравелов и Ботев, колкото и оправдани в принципно отношение, улесняват неволно заговора на „Старите“, които отказват обещаната си финансова помощ, подобно на чорбаджиите от Одеса, – това е друга страна на усилията да се подкрепи, реформира или провали дружеството, която не може да ни занимава тук.

*

Между това епическа борба за духовна независимост в България довежда до издаването на фермана за Екзархията от 28 февруари 1870 г. Повикан в манастира си Зограф, Натанаил се завръща там, запирайки в Цариград. И тук той узнава, че не всичко е още в ред, че победата не е още напълно осигурена, щом нито противникът – Патриаршията, не е престанал с интригите си, нито покровителят – турското правителство, не е желаел преустяването на бунтарския български елемент. Поставен между каноническите изобличения на патриарха и колебливата политика на великия везир, Смесеният съвет при Екзархията е трябвало да работи при крайно трудни условия. Не се е спяло на легло, послано с рози, а на тръне, по израза на един от главните виновници за спечеленото българско право – Гавраил Кръстевич. Имало е опасност и от вътрешни ежби, при спора за демократично или автократично устройство на църковната управа. Защото докато Чомаков, Славейков и Панарет Пловдивски са били за периодически избираем екзарх в съгласие с разбиранията и на революционната организация, Кръстевич, Иларион Макариополски и други лица са държали за пожизнен екзарх, т.е. за монархическо начало в църквата, едничко допустимото от каноническо гледище…

Надвило първото разбиране, продиктувано от страх да не се внедри в Екзархията опасно единоначалие, несъгласно с народовластието и духовната свобода. Натанаил, който бива посветен в недоразуменията между либерали (червени) и консерватори (бели), е действувал доколкото му е било отръки за смекчаване на лютата борба. Практически тя се оказва отпосле безцелна, щом екзарх Йосиф, избран с ограничен четиригодишен мандат, остава на поста си по силата на обстоятелствата десетки години, без да се е чувствала нужда от сменянето му… За екзарх някои са сочели и Натанаил, но той не показва никаква слабост да се домогва до високото място, между друго поради отвращението си от турците и от езика им. Избран, обаче, бива той през юли 1872 г. за Охридски митрополит, след като Русе, Враца и Сливен са го предлагали за своите епископски катедри. Сам той е предпочитал да иде в Охрид и то не поради миналата слава на това независимо българско архиепископство, а поради непривлекателността му към всички други нови владици. Не е било лесно и приятно да се работи сред едно бедно население при силна опозиция от гръкоманската партия, която преди това е унищожила Димитър Миладинов, при една покварена турска администрация и при вечна заплаха от разбойнишки нападения. 

Като заметих, пише той в автобиографията си, че всеки от кандидатите, призвани за архиереи, отбягва от македонските епархии, не пожалих себе си и реших да жертвувам своето бъдеще за народа си…

Делата тук са отговаряли напълно на изповедта, на характера на Натанаил. Скромният в нуждите си, но твърд в готовността си да брани народното право архипастир е останал и сега верен на себе си. Несъмнено, имало е и известни неудобства за Екзархията, когато тя е назначавала този човек с независим дух, свикнал с прямолинейност и непознат на ориенталската прикритост на противника, бил той гръцкият владика в Охрид – Мелетий, или каймаканинът там с варварската му омраза към българите. Затова екзарх Антим е бил прав, когато е препоръчвал на Натанаил предпазливост и мъдро съобразяване с условията, за да не би да изпадне в немилост пред властта и компрометира политиката на благоразумие и отстъпчивост на Екзархията, тъй необходима при стеклите се обстоятелства. 

На 28 март 1874 г. Натанаил пристига в Солун, за да потегли за епархията си, където идването му било очаквано с нетърпение. Оттук и до Охрид, през Воден, Битоля и селата между тях, пътуването на митрополита се е превръщало в едно триумфално шествие, невиждано никога в този край. Ние не можем и сега да четем без вълнение разказа на Натанаил, когато той ни предава избуха на радост, на патриотическо въодушевление сред населението, на вярата му в успеха на българското дело, на гордостта му пред гърците, за победата на правото, на народностното начало в църквата, на ревността му за българското име и българската реч, когато той ни описва как е бил посрещан от хилядно множество, от селяни, граждани, ученици, свещеници, с цветя и песни, с църковни знамена и кръстове, от делегации на цялата епархия, дори от най-далечни места, от конници и процесии между всички минати села, от купища мъже и жени, празнично пременени в тая хубава пролет на природата и на душата. И навред приветствия, служба в богомолните домове, сълзи на умиление, общи трапези, благословии и пожелания за нови успехи. Връхна точка на народното ликуване бележи посрещането в Охрид, където Натанаил, качен на бял кон и окръжен от голяма свита млади конници, бива обсипан с цветя и поздравен с патетична реч от големия мъченик на българската идея, поета Григор Пърличев…

Гръкоманите в Охрид не са могли да понесат този страшен удар върху „великата идея“, проповядвана от Атина, и бързо замислят премахването на нежелания смутител на пропагандата им. Идват изстрели от засада, опит за отравяне с кафе, нощни и дневни нападения от разбойници, подкрепени от врага, предизвикателства от турска страна. Натанаил е трябвало да бди над всяка своя стъпка, да се крие в изби, да търпи клевети, че бунтува народа. 

През всичкото време на нахождането ми в епархията, съм бил постоянно в скръб и безпокойство, както от правителствените власти, така и от интригите на гръцките владици… Бях като в обсада от всички страни, призовава сам той. 

Наоколо му са били гръцките владици в Охрид, Битоля, Дебър, Елбасан, Корча, Лерин и Воден; и те задружно са пръскали интриги и лъжи против него, подстрекавали са простолюдието, насъсквали са полицията и турското население против „московския агент“ и афоресания от патриарха владика. А Натанаил, напук, е обхождал без спир селата, утешавайки страдалците, ободрявайки отчаяните, служейки в оголените от разбойниците църкви. Когато най-сетне доносите до централната власт против него принуждават Екзархията да го отзове, той пише на Антим:

Каквото и да последва, аз не оставям този народ, за който още от преди 30 години съм мислил… Правителството ако ме нахожда за виноват в нещо, нека ме прати в заточение по-добре, отколкото доброволно да оставя в разстройство предадений ми народ. Аз от млади години съм монах; разнообразието на моето досега живеене ме е научило и на скудност и на изобилие…

И упоритият кириарх, който си е спечелил всеобща обич чрез простите си обноски с народа, чрез примерния си живот и удивителното си безкористие, както и чрез грижите си за училищата, успява да се наложи и да отбие отзоваването си. Екзархията е трябвало да защити честта и невиността на оногова, който е писал на д-р Чомаков, че не може да се оттегли от „оголеното, убиваемото и в тъмница гниещо“ си паство, че ще носи докрай „тежкий товар на мъчнотиите“, налагайки си търпение, постоянство и съобразителност в трудните изпитания. Гонен от битолския ваалия Али Саиб паша, защото е искал присъединяването на Дебърска и на Кичевска околия към Екзархията, загдето се одързостил да свика голям събор от учители, свещеници и кметове в манастира Пречиста в Дебърска епархия, загдего е искал завземането на манастира св. Наум, загдето в Леринско, Корченско и други краища с потъпквано българско население е насърчавал славянското богослужение и българската просвета, за голямо неудоволствие на гръкоманите, и загдето постоянно се е застъпвал за преследваните или онеправданите от властта граждани и селяни, Натанаил успява все пак да се задържи в епархията си до началото на руско-турската война от 1877 г., когато турското правителство изгонва от Македония всички по-видни българи, способни да бунтуват населението. Дошъл в Цариград, той се бави в Екзархията, с надежда, че ще може след сключването на Сан-Стефанския мир да се завърне в епархията си. Но това не става, и той се озовава в Кюстендил, за да застане тук на чело на въстанието за присъединяването на Македония към Българското княжество, тъй като е орязано чрез Берлинския договор. 

изтеглен файлИ тук ние сме пред една от най-славните страници от житието на доблестния църковен революционер, за когото съзерцателното битие е означавало пълно противоречие към активната му народническа стихия. Познато е как се заражда голямото недоволство във всички български земи от жестокото потъпкване на Сан-Стефанския мир и как през октомври 1878 г. се организира четническо движение в Пиринския край, подкрепяно с войводи, доброволци и оръжие отвред. Натанаил се туря в Пловдив, после в София и Кюстендил, във връзка с Ильо войвода и другите организатори на въстанието, става им „предводител и управител“, споразумява се със Стамболов и други бунтовници за едно политическо и военно предприятие от голям мащаб, изпраща хайдушки чети за борба с турските чети в Разлог, без да държи сметка за решението на Русия да се откаже от всяко действие, което би нарушило Берлинския договор. Макар и 62-годишен, той е намирал сили да крои план за общо въстание в Македония, въпреки всички противни обстоятелства, и накрай, когато вече се оформява новото положение на Балканите с едно малко княжество България, той ще се смири да напусне почина си – и ще поднесе лично в София на току-що избрания Български княз Александър поздравителен адрес от робска Македония, в качеството си на „управляващий македонското въстание“. Когато историографът Иричек посетил на 23 ноември 1879 г. в София любопитната за него и тъй оригинална личност на владиката-хъш, намерил го да живее в една селска къща, на една кална улица. 

„Старецът беше в син кожух, много сърдечен и приветлив, стар патриарх, македонски славянин“, бележи ученият чех в дневника си. „Няколко прилепчани и охридчани, прости хора, бяха при него… Натанаил много хвалеше своята Македония… С просълзени очи на стар ентусиаст говореше сребробрадият и среброкосият владика за отношенията на Македония към Чехия. Братята македонци пренесоха християнските и славянски книги в Чехия, а сега нека мчхите да дохождат да просвещават българщината“. 

И Натанаил се впуска в мили спомени за спохождането си на Прага, за Зографския манастир, за престоя си в Русия, където сътрудничил на Одеското настоятелство, за възраждането в Македония и за дейността си в Охрид. Пред други лица и места в София той не е преставал да агитира за подновяване на революцията в Македония, за подпомагане на задържаните охридчани в Битолския затвор, за облекчаване страданията на паството си под новия турски гнет, и застъпничеството му е било тъй настойчиво, щото през 1881 г. българският дипломатически агент в Цариград, Марко Балабанов, и Екзархията е трябвало да правят постъпки сред софийското правителство да забрани „по най-строг начин“ на Натанаил „да пробужда с разни писма и чрез разни обещания македонското население към въстание“. Между това старецът се е намирал в окаяно материално положение, понеже бил обременен със стари дългове за издръжката си и за полиците си, като не е събрал никаква владичнина от бедните охридчани. 

Аз лично, писал е той през 1881 г. на екзарха, когато му се натяквало за намеса в политическите работи, нито злепоставям Екзархията, аз лично, който съм жертвувал всичко свое и себе си в продължение на 30 и повече години, и сега бивам всеки ден жертва, като съм се натоварил с толкова дългове за Охридска епархия, от която всичките наши събратя ревнуващи по благе народа, бягаха и избираха идеже течеше сребро и злато. 

Останал без служба, без доходи, без подкрепа, Натанаил бива назначен за временен заместник на екзарх Йосиф в бившата му епархия Ловеч. Тук той прекарва 11 години, докато бъде избран през 1891 г. за Пловдивски митрополит. През всичкото това време, зает с вътрешните църковни и верски въпроси, Натанаил не се е месил в политиката, колкото и да не е скривал неразположението си към консервативната партия, допринесла своето за реакционния преврат на Батемберг от 1881 г. със суспендирането на конститутцията, и да е държал връзки с либералното течение, възглавявано от Драган Цанков, Петко Каравелов и Стамлобов, у които той е виждал носители на национално-революционните идеи от по-рано. Като митрополит в Пловдив, той се е силел, ако и с отслабнала вече енергия, да отговори на многото си адмистративни и нравствено-обществени задължения, и неговата ревност за чистота в църковния живот и скромност и доброта са будели признание у всички. Зает в последните си години със съставянето на автобиография, този ценен психологически и исторически документ, в който отново проличава и строга духовна дисциплина и отсъствие на самомнение, големият ратник за вяра и народност склопва очи на 18 септември 1906 г.

Из книга на Пловдивски митрополит Кирил (впоследствие Патриарх Български) – „Натанаил Охридски и Пловдивски (1820-1906)“. София, 1952 г. 

За Ангел Карадаков

Виж още

Извърши се първата венчавка в Сирия, след войната

В неделя 11 ноември 2018 г. в Представителството на Руската православна църква в Дамаск се ...