Начало / Uncategorized / Натанаил Охридски и Пловдивски (1820-1906) – историческо изследване

Натанаил Охридски и Пловдивски (1820-1906) – историческо изследване

На 5 август 1837 г. в Зографската обител на Атон – там, където 75 години по-рано отец Паисий е завършвал след дълъг труд своята „Славянобългарска история“, а пет години по-късно Неофит Бозвели, жертва на фенерските козни, е оплаквал „с кървави сълзи“ заточението си, пишейки своята пророческа „Мати Болгария“, става една драматична среща между младия пострижник Натанаил и баща му, пристигнал отдалеко, за да намери и прибере 17-годишния си син. 

Синът, у когото страстта за аскетическо подвижничество е надделявала всички мирски влечения, е напуснал родното си село в подножието на скопска Черна-гора едва преди четири месеца, прощавайки се с родители и близки, без да открива някому намерението си за встъпване в монашество. Той е бил сигурен в твърдото решение на баща си да не допуска това зачерняне; той не е могъл да понесе и мъката на майка си, която често му е казвала при раздяла, в тъмно предчувствие за непреклонната воля на сина си: 

Мое сърце ми кужае, що няма веке да те видьо.

И той е потеглял на юг, заедно с духовния си възпитател монах Манасия, който е дал клетвена дума на баща му, че не ще позволи постригването му. Когато стигнали в манастира обаче, Натанаил отказал да се подчини на съвета на стареца си, заявявайки, че ще изпълни немислимото веднъж, като клетвата падне върху собствената му глава… Няколко дни по-късно кръстеният в детинство от същия монах Манасий с име Нешо (Недялко) бива постриган и преименуван Натанаил. Бащата, откак е угадил, че се е  кроило нещо скрито от него, хваща дирите на сина си и пристига в манастира, когато всичко е било свършило. Приет от игумена на Зограф, той вижда сина си вече в монашеско облекло. И когато синът се спуща да му целува ръка, бащата казва: 

Не съм достоен веке ти да ми целуваш моя ръка… А требе да целувам твоя ръка.

Без да изрече нещо осъдително, бащата отива на всенощно бдение заедно със сина, а на сутринта той замолва новия инок да дойде и живее в манастира св. Архангел, в родното село Кучевища, където и майка му би го навестявала и виждала. Синът отказва. Тогава бащата, ублажавайки го, че ще живее в това свято място, и давайки му някои съвети за безпорочен живот, му съобщава едничкото си желание, ако умре майката на Натанаил по-рано, той, Стоян Бойкикев, ще дойде да живее като монах при сина си; ако ли умре той по-рано, синът да прибере костите му и да ги турне в гробницата на манастирските братя. 

Твои коски и мои коски да бидат в едно место.

Думите, покрити с родителски и синовни сълзи при опрощаване, не биват забравени от Натанаил, и в 1857 г. той изпълва заръката на баща си, пренасяйки костите му в Зограф…

*

Кое е движило младият човек, расъл в заможно семейство и получил първото си скромно образование в килията на родното село, после във взаимните школи на Скопие, Самоков, Прилеп, да избере пътя на монашеството? Тоя въпрос ни отвежда към социалните условия и културните идеали на едно време, което, колкото и сравнително близко, е означавало за българските земи в началото на XIX век пълно господство на християнско-аскетическия светоглед. Нека помним жизненото поприще на Паисия и Софрония, протекло при мрачни впечатления от една средновековна политическа система и от най-ограничен умствен кръгозор; нека да имаме пред очи и дълбокия вътрешен прелом у личности като Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и мнозина други от тяхната голяма школа, където просветно-национални и нравствено-религиозни копнежи са влизали в една нова хармония – на едно поприще, което е откривало най-добри възможности за лично усъвършенстване и за служба на народа, за спасение на собствената душа, отчаяна от мрака и насилието наоколо, и за алтруизъм към роба, потънал в нищета и неправди в света на турското варварство е тласкал не една чувствителна, благородна натура да обръща взор към светилищата, където молитва и просвета са могли да въздигнат духа, насочвайки волята към грижа за потиснатите сънародници. От Зограф, Хилендар, Рилски манастир и други обители излизат редица мъже на българското възраждане, истински хуманисти и патриоти, хора на делото и на перото, мирни апостоли на вяра и труд или революционери, възпламенили сърцата за отпор срещу тиранията, и тъкмо те се оказват светители като Априлова или бунтовници като Раковски, Ботев, Левски и Бенковски. Българските църковни дейци в лицето на най-талантливите си представители, врагове на суеверието и реакцията, тържество на разума и на свободата. И тъкмо крепителите на умствения застой и на чорбаджийската експлоатация са намирали тъкмо в средата на монаси като тия двигатели на възраждането, хора с будно национално съзнание и с демократични убеждения. Един от тях е несъмнено Натанаил Охридски. 

*

-Охридски-e1437747703785

Откак на Атон той свиква със строгите правила на монашеския подвиг и разширява образованието си чрез прочит на класиците на християнското благочестие, при което от погледа му не убягва нищо от постигнатото в скромната българска книжнина, ние го виждаме да търси по-висока богословска наука извън Атон, в духовното училище на Кишинев, после в семинарията на Одеса и накрай в академията на Киев. Попаднал, още 19-годишен, в Русия, той се приобщава към просветните завети на Априлова и към освободителните идеи на Раковски, възбужда патриотическата ревност на съучениците си, насърчава Добри Чинтулов за неговите първи бунтовни песни, които се пеят с въодушевление в кръга на младите семинаристи и гимназисти (1845 година), държи широки писмени връзки с приятелите си в родна Македония, в Прилеп, Велес, Скопие и т.н., у които поддържа пламъка на родолюбието и на българската просвета, и агитира навред в полза на българската борба за национална йерархия, правейки и доклади за това пред авторитетни места. 

Завършил висшето си образование в 1851 г., чрез кандидатско съчинение за независимата българска църква в миналото, той заминава за Москва и Петербург, където иска да завърже лични връзки с влиятелни лица, които са могли да бъдат полезни за просветата и освобождението на любимата му родина. Той има срещи с московския митрополит Филарет, когото осветлява върху характера на гръцко-българския църковен конфликт; прави поклонение на гроба на великия българофил Венелин; сближава се със синодални членове в Петербург, пред които е трябвало да брани българските права и да отбива гръцките клевети; запознава се и с питомеца на петербургския университет Константин Петкович, родом от Башино село при Велес, с когото после ще обмисля планове за българсото образователно и книжовно дело. Западните славяни, с високото им културно равнище и със смелата им борба против немското политическо потисничество, са привличали отдавна вниманието на Натанаил. В Прага и във Варшава, където се отбива на обратен път за манастира си Зограф, той се запознава с видни полски и чехски учени, писатели и общественици, като намира братски прием особено от страна на знаменития славист Шафарик, историка Палацки, книжовника Ханка и т.н.

Техните идеи върху славянската взаимност, върху националното самоопределение на автономни начала и върху нуждата от повдигане на родната книжнина и на учебното дело у поробените славяни, са му направили дълбоко впечатление. Оставяйки на сънародника си тук Иван Шопов за отпечатване своите преводни нравоучителни трудове и особено полемичната си брошура от 1852 г. „Приятелское писмо отъ Българина къ Гръку“ (под псевдонима Н. Богдан), насочена против домогванията на Цариградската патриаршия, Натанаил посещава Виена и Будапеща. Тук той окончателно се спира на идеята за създаване на една „Българска матица“, т.е. на едно българско дружество за повдигане на българската книжнина и на българската школна просвета. По примера на чехските и сръбските дружества от този род, отбелязали значителен напредък в Австрия, и под влиянието на новите либерално-демократични и национални стремежи на запад, Драган Цанков и К. Петкович, които са се намирали по това време във Виена, одобряват идеята и дават съгласието си за нейното осъществяване. На първо време те са тъкмели започването на един вестник и отварянето на една печатница в Цариград – в турската столица, където е имало голяма колония от заможни, развити и патриотически осъзнати сънародници. Но избухването на Кримската война попречва на този хубав план, и само пет години по-късно Цанков прави опит да го постигне, като основава „Общество на българската книжнина“ и издава „Месецослов“ за 1857 година. 

През Браила и Галац, където между българите намерил голямо съчувствие „за всичко, що носил в ума и въображението си заради ползата и напредъка народни“, Натанаил пристигнал в Цариград. Тук той има среща отново с Цанков и Петкович, вижда княз Меншиков и от всичко разбира, че Балканите стоят в навечерието на една руско-турска война. Прибирайки се в манастира си на Атон, той бива наскоро (21 април 1853) посетен от Павел Громадов – другаря на Раковски. Касаело се да вземе мнението на Натанаил за предстоящето поведение на българите спрямо похода на северната славянска държава. 

Нагласяваше се, пише Натанаил в своята автобиография, щото восточна България и македонските българи да въстанат против турското правителство и да вземат деятелно участие при преминаването на руското войнство през Дунава…

В дъното на почина за българското въстание е стоял Раковски, чието четнишко воюване през 1854 г. и чиито приключения във връзка с това, довели до осъждането му на смърт и до щастлива избава от нея, са достатъчно познати. Мнението на Натанаил е било, че въстание на България, при тежките условия на часа, е било немислимо, но че необходимо и наложително се явявало организирането на български чети, които да минат от Румъния; и това мнение бива възприето от Громадов. Но какво е щял да прави сам Натанаил? Могъл ли е да изтрае в бездействие при тия съдбовни за отечеството му обстоятелства? Би ли се задоволил той само с предпазлива агитация между монасите и между българите в Солун, където често е ходел, за подклаждане на народностното движение? Активна натура, която никога не се е ограничавала в тясната сфера на монашеското послушание, той замисля да напусне Атон; и назначението му за игумен на Добровецкия манастир през август 1857 г., когато бил произведен в архимандритски чин, идва като благополучен изход от едно трудно за него положение. В този манастир в Молдова (който бил под ведомството на Зограф), той е изненадан да посрещне през декември 1857 г. Раковски и Громадов. Раковски е дошъл този път при монаха, за да му иска помощ за основаване вън от България, в Белгия, на един вестник („Българска дневница“), който е трябвало да запознава европейското обществено мнение с българския въпрос. И Натанаил тутакси внесъл за целта сто австрийски минца. Малко по-късно в Кишинев той улеснил Раковски и с набавянето на руски паспорт, за отбягване предаването му на турските власти и за отиването му в Одеса. 

Между това гръцко-българската разпра е ставала все по-ожесточена, и българските владици в Цариград са канили Натанаил да даде съгласието си за назначаване от патриарха за някоя българска епархия. Но той отхвърлил предложението, понеже в никой случай не е желаел да бъде подчинен на Патриаршията. Когато пък Драган Цанков основал в. „България“ и заработил за унията, той писал на стария си другар да изостави разколнишката си акция, безусловно пагубна за българските верски и национални интереси. Виждайки отцепването на българската йерархия от Патриаршията (1861 г.), той пише на едного от водачите в борбата за духовно освобождение, Тодор Бурмов, за въздържаност от лични честолюбия в голямото национално дело. А когато в 1864 г. някои жалки оръдия на Патриаршията в българската среда се съгласили да приемат новия патриаршески устав, който внасял опасен смут и вражда между българите, той пише на Браилския в. „Българска пчела“ огнена статия против предателите, помогнали на Фенер да удържи игото си над народа ни. Опълчвайки се против чорбаджиите-гръкомани от Търново и Свищов, които най-много се проявили като родоотстъпници, той е писал:

Виновато е чорбаджийското предателство! Виновато е мълчането и търпението на простия народ! Виновати сме всички ми българи; защото не начинаваме работите си всички с еднаква мисъл, с еднаква решителност… 

И той въстава срещу „лъжливите чорбаджии“, приканвайки народа да ги отрече и извоюва сам правата си:

На вас, прости християнски душици, остава да решите с един удар църковний въпрос наш! Вие сте народ наш! Вашите кожи немислимо дерат и лъжливите ви чорбаджии и безсловестните фенерски вълци!

Ученикът на Бозвели и на Раковски, революционерът в расо, въстава тук с еднаква ярост и против светски и против духовни подтисници. И в ред други статии в същия вестник от 1864 г. той непрестанно зове за неотслабна борба, за непримиримост спрямо коварството отвред, пишейки по повод на присръбни новини за фанариотските лукавства в Охрид:

О ти, Охриде, който си бил слава на българската черква от Ядро море до край Дунава и от Немска Морава до Солуна града, до коги ще си безчестен? До коги ще си осмеян? До коги ще си тъпкан от фенерски злодеи? Стресни ся, славо наша, от дълбок сън!

И той, който винаги е твърдял, че българският въпрос е не вероизповеден, а чисто църковен, е настоявал в нова статия: да не се поддаваме на гръцките клевети пред Русия, че уж сме догонвали религиозното откъснаве, когато в действителност, по силата на канонически и исторически права, настояваме само за народна йерархия и църковно-административна автономия. 

При нова среща с Раковски по това време Натанаил е имал случай да чуе възгледите на легендарния войвода и народен трибун върху изгледите на българското освобождение. Раковски му поверява впечатлението си от политическите замисли на балканските княжества, говорейки:

Във висшите правителствени кръгове се шепти за нас, българите, да направим общо въстание, с помощта на Сърбия, Румъния и Гърция, и после они да ни поделят помежду себе си.

Долавяйки това коварство, разочарованият от напразните си опити за една християнска коалиция срещу Турция политик-реалист е искал да узнае съвсем точно, какво собствено се крои от балканските дипломати за българска сметка, и натоварил Натанаил, като духовно лице, да се тури във връзка с някои от тях. Натанаил е готов да бъде в помощ на приятеля си, у когото е ценил неотстъпчивия тактик и неустрашимия борец. Той посещава сръбския агент Живкович и гръцкия консул Зографос. Първият му признава хитро:

Нека българите въстанат, а ние ще им помогнем. А защо им е друг княз, когато ние имаме свой; нали ние сме братя, ще бъдем под нашия княз.

Вторият, на когото Натанаил се представил като „българогласен македонски елин“ повторил тезата на Живковича в свой смисъл: 

Нека българите и македонците въстанат наедно; нашето правителство ще им помогне; а понеже Македония е елинска земя, тя може да се присъедини към елинската държава. 

Представяйки се най-сетне на румънския княз Куза, в двореца му в манастира Котрочани, Натанаил се опитал да открие интимната му мисъл, като му заявил, след къс предговор:

Ваше Величество,… моля Бога да ме удостои в едната ръка с кръст, а в другата с меч, да те срещна на балканските гори и планини и с радостен глас там да извикам: Ура, да живее Румъно-България!

Князът отговорил:

Такъв калугер на мене ми трябва! Отче, моята врата всякога ти е отворена…

Натанаил заключава тогава: Всеки тегли чергата към себе си и всеки иска да работи на счет на българското нещастие. А на Раковски той поверява мнението си: 

Слушай, Раковски! Нашите хъшове да си мируват до настъпване на благоприятен случай… Да не се предавате нито на сръбска, нито на влашка страна…, но да се заемеме всички за черковния ни въпрос – той ще ни избави и ще ни даде и духовна и политическа свобода.

Че Раковски, въпреки това, не напуска четническото действие; че Каравелов продължава после да отстоява с жар Дунавската федерация в тясно единение със сърбите; и че млади наивни революционери, като Иван Касабов, се поддават на румънски примамки и сключват една краткотрайна „Свещена коалиция“ с тях, изкористена за един вътрешен преврат; както и че тъй наречената Добродетелна дружина в Букурещ бива изиграна от сръбския княз Михаил за един сръбско-български дуализъм: това е история, която характеризира някои от етапите за Балканска коалиция, при неизменна изневяра от контрахенти, пожелали да използват користно българското сътрудничество. За близост на Натанаил с Раковски говори и писмото на дякон Левски от 7 ноември 1866 г., в което се запитва войводата, когото Натанаил поздравявал: как се развиват българските работи и какво се очаква занапред. Левски е срещнал Натанаил в Яш; тогава той е бил учител в Добруджа. Натанаил обикнал още оттогава бъдещия смел апостол, следял е с бащинска грижа по-късната му дейност, а после, като наместник на екзарх Йосиф в Ловеч, не допуснал поп Кръстьо да служи с него, наместника, узнавайки за грозното предателство спрямо апостола. 

*

250px-Natanail-Ohridski-Plovdivski Когато през 1868 г. Васил Стоянов, студент в Прага, замисля в съгласие с Марин Дринов, да положи основите на едно Книжовно дружество, с целите, които то е трябвало да има по примера на проектираната някога „Българска матица“, Натанаил е един от първите, които ще се отзоват на поканата за организиране на това полезно и навременно дело. Борбата между „Стари“ и „Млади“ в Букурещ е хвърляла своята сянка и върху новия почин. Докато чорбаджиите от Добродетелната дружина са искали да турят ръка и на това народно предприятие, за да използват по своя воля очаквания голям негов капитал, младите революционери около читалището „Братска любов“, водени от Любен Каравелов и Димитър Ценович, са се противопоставяли енергично на този план, настоявайки за демократична управа и независимост на ръководното дружествено тяло. Васил Стоянов поканил Натанаил на едно организационно събрание. Натанаил приел поканата, станал дори председател на събранието, а откак чул речите на младите ентусиасти, вдигани и слагани от „Старите“ като луди глави и чапкъни, благословил почина и подписал вноската си за дружествената каса. Старите, които го смятали свой приятел, останали крайно недоволни от поведението му и протестирали, но той без колебание защитил честта и дулото на младите, държейки докрай с тях. Както се знае, Книжовното дружество, открито на 1 октомври 1869 г. в Браила, след продължителна борба между заинтересуваните банкери от Букурещ и Одеса и напредничавите елементи на емиграцията, не успява никога да се затвърди тъкмо поради интригите на „Старите“ против Стоянова, Дринова, Васил Друмева (Климент Търновски), винени безосновно в гордост и своеволие, въпреки големите си морални и материални жертви. Че обвиненията от ляво, от страна на Каравелов и Ботев, колкото и оправдани в принципно отношение, улесняват неволно заговора на „Старите“, които отказват обещаната си финансова помощ, подобно на чорбаджиите от Одеса, – това е друга страна на усилията да се подкрепи, реформира или провали дружеството, която не може да ни занимава тук.

*

Между това епическа борба за духовна независимост в България довежда до издаването на фермана за Екзархията от 28 февруари 1870 г. Повикан в манастира си Зограф, Натанаил се завръща там, запирайки в Цариград. И тук той узнава, че не всичко е още в ред, че победата не е още напълно осигурена, щом нито противникът – Патриаршията, не е престанал с интригите си, нито покровителят – турското правителство, не е желаел преустяването на бунтарския български елемент. Поставен между каноническите изобличения на патриарха и колебливата политика на великия везир, Смесеният съвет при Екзархията е трябвало да работи при крайно трудни условия. Не се е спяло на легло, послано с рози, а на тръне, по израза на един от главните виновници за спечеленото българско право – Гавраил Кръстевич. Имало е опасност и от вътрешни ежби, при спора за демократично или автократично устройство на църковната управа. Защото докато Чомаков, Славейков и Панарет Пловдивски са били за периодически избираем екзарх в съгласие с разбиранията и на революционната организация, Кръстевич, Иларион Макариополски и други лица са държали за пожизнен екзарх, т.е. за монархическо начало в църквата, едничко допустимото от каноническо гледище…

Надвило първото разбиране, продиктувано от страх да не се внедри в Екзархията опасно единоначалие, несъгласно с народовластието и духовната свобода. Натанаил, който бива посветен в недоразуменията между либерали (червени) и консерватори (бели), е действувал доколкото му е било отръки за смекчаване на лютата борба. Практически тя се оказва отпосле безцелна, щом екзарх Йосиф, избран с ограничен четиригодишен мандат, остава на поста си по силата на обстоятелствата десетки години, без да се е чувствала нужда от сменянето му… За екзарх някои са сочели и Натанаил, но той не показва никаква слабост да се домогва до високото място, между друго поради отвращението си от турците и от езика им. Избран, обаче, бива той през юли 1872 г. за Охридски митрополит, след като Русе, Враца и Сливен са го предлагали за своите епископски катедри. Сам той е предпочитал да иде в Охрид и то не поради миналата слава на това независимо българско архиепископство, а поради непривлекателността му към всички други нови владици. Не е било лесно и приятно да се работи сред едно бедно население при силна опозиция от гръкоманската партия, която преди това е унищожила Димитър Миладинов, при една покварена турска администрация и при вечна заплаха от разбойнишки нападения. 

Като заметих, пише той в автобиографията си, че всеки от кандидатите, призвани за архиереи, отбягва от македонските епархии, не пожалих себе си и реших да жертвувам своето бъдеще за народа си…

Делата тук са отговаряли напълно на изповедта, на характера на Натанаил. Скромният в нуждите си, но твърд в готовността си да брани народното право архипастир е останал и сега верен на себе си. Несъмнено, имало е и известни неудобства за Екзархията, когато тя е назначавала този човек с независим дух, свикнал с прямолинейност и непознат на ориенталската прикритост на противника, бил той гръцкият владика в Охрид – Мелетий, или каймаканинът там с варварската му омраза към българите. Затова екзарх Антим е бил прав, когато е препоръчвал на Натанаил предпазливост и мъдро съобразяване с условията, за да не би да изпадне в немилост пред властта и компрометира политиката на благоразумие и отстъпчивост на Екзархията, тъй необходима при стеклите се обстоятелства. 

На 28 март 1874 г. Натанаил пристига в Солун, за да потегли за епархията си, където идването му било очаквано с нетърпение. Оттук и до Охрид, през Воден, Битоля и селата между тях, пътуването на митрополита се е превръщало в едно триумфално шествие, невиждано никога в този край. Ние не можем и сега да четем без вълнение разказа на Натанаил, когато той ни предава избуха на радост, на патриотическо въодушевление сред населението, на вярата му в успеха на българското дело, на гордостта му пред гърците, за победата на правото, на народностното начало в църквата, на ревността му за българското име и българската реч, когато той ни описва как е бил посрещан от хилядно множество, от селяни, граждани, ученици, свещеници, с цветя и песни, с църковни знамена и кръстове, от делегации на цялата епархия, дори от най-далечни места, от конници и процесии между всички минати села, от купища мъже и жени, празнично пременени в тая хубава пролет на природата и на душата. И навред приветствия, служба в богомолните домове, сълзи на умиление, общи трапези, благословии и пожелания за нови успехи. Връхна точка на народното ликуване бележи посрещането в Охрид, където Натанаил, качен на бял кон и окръжен от голяма свита млади конници, бива обсипан с цветя и поздравен с патетична реч от големия мъченик на българската идея, поета Григор Пърличев…

Гръкоманите в Охрид не са могли да понесат този страшен удар върху „великата идея“, проповядвана от Атина, и бързо замислят премахването на нежелания смутител на пропагандата им. Идват изстрели от засада, опит за отравяне с кафе, нощни и дневни нападения от разбойници, подкрепени от врага, предизвикателства от турска страна. Натанаил е трябвало да бди над всяка своя стъпка, да се крие в изби, да търпи клевети, че бунтува народа. 

През всичкото време на нахождането ми в епархията, съм бил постоянно в скръб и безпокойство, както от правителствените власти, така и от интригите на гръцките владици… Бях като в обсада от всички страни, призовава сам той. 

Наоколо му са били гръцките владици в Охрид, Битоля, Дебър, Елбасан, Корча, Лерин и Воден; и те задружно са пръскали интриги и лъжи против него, подстрекавали са простолюдието, насъсквали са полицията и турското население против „московския агент“ и афоресания от патриарха владика. А Натанаил, напук, е обхождал без спир селата, утешавайки страдалците, ободрявайки отчаяните, служейки в оголените от разбойниците църкви. Когато най-сетне доносите до централната власт против него принуждават Екзархията да го отзове, той пише на Антим:

Каквото и да последва, аз не оставям този народ, за който още от преди 30 години съм мислил… Правителството ако ме нахожда за виноват в нещо, нека ме прати в заточение по-добре, отколкото доброволно да оставя в разстройство предадений ми народ. Аз от млади години съм монах; разнообразието на моето досега живеене ме е научило и на скудност и на изобилие…

И упоритият кириарх, който си е спечелил всеобща обич чрез простите си обноски с народа, чрез примерния си живот и удивителното си безкористие, както и чрез грижите си за училищата, успява да се наложи и да отбие отзоваването си. Екзархията е трябвало да защити честта и невиността на оногова, който е писал на д-р Чомаков, че не може да се оттегли от „оголеното, убиваемото и в тъмница гниещо“ си паство, че ще носи докрай „тежкий товар на мъчнотиите“, налагайки си търпение, постоянство и съобразителност в трудните изпитания. Гонен от битолския ваалия Али Саиб паша, защото е искал присъединяването на Дебърска и на Кичевска околия към Екзархията, загдето се одързостил да свика голям събор от учители, свещеници и кметове в манастира Пречиста в Дебърска епархия, загдего е искал завземането на манастира св. Наум, загдето в Леринско, Корченско и други краища с потъпквано българско население е насърчавал славянското богослужение и българската просвета, за голямо неудоволствие на гръкоманите, и загдето постоянно се е застъпвал за преследваните или онеправданите от властта граждани и селяни, Натанаил успява все пак да се задържи в епархията си до началото на руско-турската война от 1877 г., когато турското правителство изгонва от Македония всички по-видни българи, способни да бунтуват населението. Дошъл в Цариград, той се бави в Екзархията, с надежда, че ще може след сключването на Сан-Стефанския мир да се завърне в епархията си. Но това не става, и той се озовава в Кюстендил, за да застане тук на чело на въстанието за присъединяването на Македония към Българското княжество, тъй като е орязано чрез Берлинския договор. 

изтеглен файлИ тук ние сме пред една от най-славните страници от житието на доблестния църковен революционер, за когото съзерцателното битие е означавало пълно противоречие към активната му народническа стихия. Познато е как се заражда голямото недоволство във всички български земи от жестокото потъпкване на Сан-Стефанския мир и как през октомври 1878 г. се организира четническо движение в Пиринския край, подкрепяно с войводи, доброволци и оръжие отвред. Натанаил се туря в Пловдив, после в София и Кюстендил, във връзка с Ильо войвода и другите организатори на въстанието, става им „предводител и управител“, споразумява се със Стамболов и други бунтовници за едно политическо и военно предприятие от голям мащаб, изпраща хайдушки чети за борба с турските чети в Разлог, без да държи сметка за решението на Русия да се откаже от всяко действие, което би нарушило Берлинския договор. Макар и 62-годишен, той е намирал сили да крои план за общо въстание в Македония, въпреки всички противни обстоятелства, и накрай, когато вече се оформява новото положение на Балканите с едно малко княжество България, той ще се смири да напусне почина си – и ще поднесе лично в София на току-що избрания Български княз Александър поздравителен адрес от робска Македония, в качеството си на „управляващий македонското въстание“. Когато историографът Иричек посетил на 23 ноември 1879 г. в София любопитната за него и тъй оригинална личност на владиката-хъш, намерил го да живее в една селска къща, на една кална улица. 

„Старецът беше в син кожух, много сърдечен и приветлив, стар патриарх, македонски славянин“, бележи ученият чех в дневника си. „Няколко прилепчани и охридчани, прости хора, бяха при него… Натанаил много хвалеше своята Македония… С просълзени очи на стар ентусиаст говореше сребробрадият и среброкосият владика за отношенията на Македония към Чехия. Братята македонци пренесоха християнските и славянски книги в Чехия, а сега нека мчхите да дохождат да просвещават българщината“. 

И Натанаил се впуска в мили спомени за спохождането си на Прага, за Зографския манастир, за престоя си в Русия, където сътрудничил на Одеското настоятелство, за възраждането в Македония и за дейността си в Охрид. Пред други лица и места в София той не е преставал да агитира за подновяване на революцията в Македония, за подпомагане на задържаните охридчани в Битолския затвор, за облекчаване страданията на паството си под новия турски гнет, и застъпничеството му е било тъй настойчиво, щото през 1881 г. българският дипломатически агент в Цариград, Марко Балабанов, и Екзархията е трябвало да правят постъпки сред софийското правителство да забрани „по най-строг начин“ на Натанаил „да пробужда с разни писма и чрез разни обещания македонското население към въстание“. Между това старецът се е намирал в окаяно материално положение, понеже бил обременен със стари дългове за издръжката си и за полиците си, като не е събрал никаква владичнина от бедните охридчани. 

Аз лично, писал е той през 1881 г. на екзарха, когато му се натяквало за намеса в политическите работи, нито злепоставям Екзархията, аз лично, който съм жертвувал всичко свое и себе си в продължение на 30 и повече години, и сега бивам всеки ден жертва, като съм се натоварил с толкова дългове за Охридска епархия, от която всичките наши събратя ревнуващи по благе народа, бягаха и избираха идеже течеше сребро и злато. 

Останал без служба, без доходи, без подкрепа, Натанаил бива назначен за временен заместник на екзарх Йосиф в бившата му епархия Ловеч. Тук той прекарва 11 години, докато бъде избран през 1891 г. за Пловдивски митрополит. През всичкото това време, зает с вътрешните църковни и верски въпроси, Натанаил не се е месил в политиката, колкото и да не е скривал неразположението си към консервативната партия, допринесла своето за реакционния преврат на Батемберг от 1881 г. със суспендирането на конститутцията, и да е държал връзки с либералното течение, възглавявано от Драган Цанков, Петко Каравелов и Стамлобов, у които той е виждал носители на национално-революционните идеи от по-рано. Като митрополит в Пловдив, той се е силел, ако и с отслабнала вече енергия, да отговори на многото си адмистративни и нравствено-обществени задължения, и неговата ревност за чистота в църковния живот и скромност и доброта са будели признание у всички. Зает в последните си години със съставянето на автобиография, този ценен психологически и исторически документ, в който отново проличава и строга духовна дисциплина и отсъствие на самомнение, големият ратник за вяра и народност склопва очи на 18 септември 1906 г.

Из книга на Пловдивски митрополит Кирил (впоследствие Патриарх Български) – „Натанаил Охридски и Пловдивски (1820-1906)“. София, 1952 г. 

За Ангел Карадаков

Виж още

Канонизацията на св. Амфилохий (Макрис) ще бъде отбелязана на Патмос

Канонизацията на св. Амфилохий (Макрис), канонизиран от Вселенска патриаршия на 29 август, ще бъде отпразнувана ...