Начало / Uncategorized / За тези, които са вътре, но са отвън и онези, които са отвън, но са вътре

За тези, които са вътре, но са отвън и онези, които са отвън, но са вътре

Всички, които познават личността и делото на Блажени Августин знаят за един интересен епизод от неговия драматичен живот. Тогава, когато са дошли високопоставени гости на религиозен празник в епархията в Ипон /Северна Африка/, на която той бил ръкоположен за епископ. В хода на тържествата, когато всички започнали да го поздравяват за успехите, които пожънал в нея – многото храмове, манастири и големия брой енориаши, които посещавали богослуженията, този забележителен духовен отец отговорил нещо необичайно: „Благодаря Ви, но имайте предвид, че има много вярващи, които са вътре, но са отвън, и други които са вън, но са вътре!“

Тази негова мисъл идва като откровение за всички, които са се отдали на служение в Светата Църква и умеят да наблюдават особеностите на църковния живот, който тупти в различните енории. Тя е интересен анонс към вечната тема за достойнството на християнството и недостойнството на християните. Какво ли е искал да  каже този велик духовен мъж и защо това, което е изрекъл е толкова проникновенно и истинско?

Не само, че е необходимо, но е и задължително да се посещават редовно богослуженията по всяко време на деня и годината. Особено неделните и призничните, в които Бог по милостта и чевоколюбието си праща още повече благодат върху всички посетители в храмовете. Православният християнин трябва да участва активно в енорийския живот, да познава Свещените текстове,  редовно да чете и помага на църковното настоятелство. Нещо повече – с цялата си духовна страст и внимание да участва в Светата литургия и с определен ритъм да се причестява с Пречистите Тяло и Кръв Христови. Това изискват не само Правилата на Вселенските Събори, но и конкретните наставления на Светите отци, нашите примери по пътя към Царството Божие. Затова и енорийските свещеници така упорито настояват храмовете да бъдат посещавани и вярващите в тях да не бъдат нехайни и лениви в поведението си. Но доколко и в каква степен тези хора са истински вярващи и са пример за другите и своите близки остава открит? Темата за личното благочестие винаги е била и си остава деликатна и дълбоко съкровена, защото засяга личната връзка между Христос и всеки Негов конкретен последовател.

Горчивата практика сочи някои неща, които не бива да бъдат подминавани лекомислено и незадълбочено. Има немалък брой християни, които редовно са в храмовете, стараят се във всички форми на енорийския живот, но тяхното поведение е далеч от образец за благочестие. Те системно се занимават с клюки, интриги, злонамерени клевети по адрес на своите братя и сестри и всички служители в тях. Отношението им е белязано от една особена студенина и вечна взискателност към всички и всичко, изживяват себе си за „особено важни“, умеят майсторски да театралничат и изкусно да лицемерничат. Те наблюдават внимателно всичко, което става около тях, имат критична настройка и фиксират всеки пропуск на събрат, служител и духовник, и никога не търсят вината в себе си. Знаят подробности от живота на всеки един енориаш и с охота са готови да ги споделят с когото и да е било, без да имат задръжки за това. Цялостното им поведение е настръхнало, неспокойно и често стават предмет на спорове и разправии, дори скандали преди или даже в хода на богослуженията. Всичко това се пренася и в отношенията им към духовниците, към които често са сервилни и услужливи, а зад гърба им разпространяват небивалици за тях и семействата им. Много често не са достатъчнно откровени в отношенията си към духовните си наставници или ги сменят безразборно, за да прикрият своите истински прегрешения.

И обратно, има християни, които не са постоянни в посещенията си, но правят дарения, без да искат грамоти, посещават православните сайтове, четат наставленията на Светите отци, водят си тетрадки с любими мисли на подвижници и мислители. Нещо повече – помагат на бедни и страдащи, и винаги са готови да откликнат за помощ на някого. Държат се кротко и смирено и по никакъв начин не желаят да фокусират вниманието на околните върху себе си, или да ангажират когото и да е с каквото и да е, движат се почти незабелязано в храмовете и се молят дълго и прочувствено, тогава, когато е тихо и спокойно наоколо. Когато се изповядват имат особен притихнал и съкрушен вид и се стараят да бъдат откровени и задълбочени. Никога не спорят и не изискват нищо от никого. Изобщо не се занимават с клюки, не правят интриги и всячески избягват конфликти с когото и да е било. Цялото им поведение издава едно особено благоговение и стремеж към благочестие. С нищо не провокират и дори не заинтригуват, но с това мълчаливо печелят доверието на служителите и духовниците. Те ги уважават и обичат по особен начин, без понякога да знаят имената им. Но и те са Божии, и те са Христови, и го носят искрено като огнен печат в сърцата си!

Цялото учение на Христос е дълбоко съкровено и насочено към вътрешния свят на човека. Особено Светото Православие, което не е система от норми, сбор от правила или някаква ясна методика за поведение в духовния живот. То е небесно откровение, изповедническо вдъхновение и лична връзка със Спасителя. Едно неповторимо свещенодействие, което никога не стихва, а преминава от сила в сила, и от слава в слава. Велико служение от начало до край, което не може нито да бъде изчерпано, нито изразено с думи.

Още в Стария завет Творецът се обръща към онези, които искат да го последват с дълбок и проникновен зов: „Сине мой, дай ми сърцето си!“/Пр.23:26/. Призовава народа си не към външна обредност и показно благочестие, а към съкрушено сърце и искрено изповедание на правилата Му.

Във висша степен това е изразено в образа на Христос – Син Божи и Син Човечески. По време на великото си служение в плът за три години и половина, Той постоянно се обръща към верните с призив, първо да се примирят с Бога, като преживеят своя вътрешен прелом, чрез гореща проповед за покаяние! Красноречив израз за това са думите Му: „Царството Божие вътре във Вас е!“/Лука 17:21/. Той се обръща към личността на човека, към неговата „светая-светих“ – душата. Навсякъде, където и да отиде остро изобличава фарисеите и книжниците, които са носители на външната обредност, фалша на служението и заразата на лицемерието. Към никого не е така непримирим и безпощаден, както към тях. Винаги в срещите и беседите си с други хора сочи обикновени и бедни хора като примери за истинско благочестие. Затова и толкова подценявани от обществото личности, Той поставя до себе си и ги обгръща с велика милост. Допуска до себе си и митаря Закхей, бивши блудници и заблудени грешници, които обаче осъзнават своята пълна духовна немощ.

Особено покозателна в това отношение е Беседата със самарянката, в която отговаряйки, на въпроса ѝ кои са истинските поклоници, отговаря така: ”Бог е Дух и Истина и тези, които Му се молят трябва да Му се молят с Дух и Истина!“/Йоан 4:24/. Престолът на Бога е дълбоко в душата на всяко Негово творение и там е обиталището на всяко добро дело, вдъхновенно свише. Душата и пак душата е най-съкровеното и скъпоценно място на личноста и тя носи трагизма на цялото Му битие и цялостен облик. Бог изповядван от Светото Православие е тайнствен и неизследим и действа тихо и нежно върху Своите верни! Раят и адът са преди всичко вътрешни състояния, а не толкова места и насоченост във времето и пространството.

Прекият продължител на делото на Спасителя – свети апостол Павел, който превърна учението на Иисус от Назарет в система и го въведе в историята, се обръща към вярващите така: ”Буквата убива, а Духът животвори!“/2 Кор.3:6/. От Неговите уста това откровение е особено мощно, имайки предвид спецификата на своята неповторима многопластова личност, свързана дълбоко с Мойсеевия закон. Правилата са важни, те ограничават, защитават, ограждат, съхраняват, но не могат да бъдат носители, вдъхновители и да носят заряд, който да променя и твори! Взети сами по себе си, те могат в крайна фаза само да преустановят и смразят всеки истински духовен порив! Затова и великият Павел изрича: „Духом бъдете пламенни! Господу служете!“/Рим.12:11/. Истинското служение е вътрешно и изповедническо, не може да бъде ограничено, защото тупти от желание за единение със силите на Небето и Духа Светаго! Да бъдеш християнин е преди всичко въпрос на призвание в свят вечно пропит от грях, болка и студенина.

Всемогъщият и Всемилостивият Бог и само и единствено Той може да бъде и е извечния Съдия за помислите и делата на всеки един човек, независимо колко въздигнат или пропаднал е Той, и като Баща на всички, може да бъде критерий за личното благочестие на някого! За нас окаяните, но и искрено търсещите Го остава старанието да изпълняваме Неговата Пресвята Воля и да молим за Неговата Височайша милост! Не може да разполагаме с това, което не притежаваме. Не трябва да се държим като Бащи, когато сме само синове… Винаги, когато сме си навличали сами маските на самозвани съдници, не само губим благодат, но и се отдалечаваме от тесния и стръмен път на спасението на собствените си души!

Ние сме призовани за „ново небе и нова земя“, но първо трябва да се примирим с небето, да изчистваме душите си от налепите на греха, чрез истинска и преобразяваща „метаноя“ и да се отдадем на едно непрестанно и нестихващо свещенодействие, което никога да не стихва, за Слава на Възкръсналия Бог и Неговите Светии! Амин!

Автор: свещеник Ясен Шинев

За Николина Александрова

Виж още

630 години манастир Тумане

Сръбката православна църква чества 630 години от основаването на манастира Тумане. Честванията започнаха в събота ...