Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Встъпихме във великото и благоприятно поприще на поста – Великата Четиридесетница, което се откри пред нас, за да се потрудим духовно и да преминем през този период на духовна бран с готовност и решимост, като се поклоним на светото Възкресение на нашия Господ, което означава и наше собствено освобождение и възкресение от греха.
Светата Четиридесетница се смята в Църквата за особен и благословен период за духовна битка. Естествено, това не означава, че християнинът трябва да чака Четиридесетница, за да започне духовно сражение. За нас всеки ден следва да е и Четиридесетница, и Възкресение. Всеки ден трябва да е и Велики петък, и Велика събота, и Великден. Хора сме и в духовното ни състояние и в цялата ни настройка настъпват разни промени и колебания, но Църквата – отнасяйки си към нас с велика загриженост и мъдрост, ни дава всекидневни духовни напомняния: посредством дните, в които почитаме определени светци, посредством великите Господски и Богородични празници, чрез поста, посредством Светата Четиридесетница – за да ни напомня, че през това благословено време имаме възможност духовно да се потрудим. Светата и Велика Четиридесетница е особено благодатно време, защото тогава цялата Църква, всички православни християни на тази земя – всички като едно тяло спазваме пост, приятен за Господа, и се стараем да вършим всичко необходимо, което съставя живота в Христа.
Ето, сега е време благоприятно, ето – сега е ден за спасение (2 Кор. 6,2) – пеем на вечернята в Простина неделя. Тоест сега е време благоприятно, угодно Богу, време за покаяние и спасение. Светата и Велика Четиридесетница е изпълнена с особената омиротвореност на покаянието, която привлича благодатта на Светия дух в сърцата на хората. Затова на вечернята в Простина неделя Църквата залага в основата на поста взаимното ни опрощение. Откъсът от Евангелието, който се чете през този ден, говори именно за това: ако прощавате на хората техните съгрешения, то и вам ще прости вашият небесен Отец (Мф 6,14) – казва Христос.
За да се води духовна бран е необходимо присъствие на Божествена благодат, тъй като това не е човешка битка. Духовният подвиг на Великия пост не е хранителна диета за отслабване. Светата Четиридесетница има друг смисъл: благодатта да влезе в сърцето на човека, за да избягва грях, за да се пребори с греха и страстта, убиващи душата му, да получи просветление от Бога и така да постигне царството Божие. Наред с телесната борба, наред със съблюдаването на поста са необходими и укрепване от Бога и Божие присъствие.
Получаваме прошка един от друг, за да влезе в сърцето ни Светият дух (чрез прошката и покаянието), да пребивава с нас, да ни отвори очите и да ни доведе до осъзнаване на нашата греховност – така че да се обърнем към Бога и да измолим опрощение на греховете ни. Ако цялата тази битка не доведе до измолване на опростяването на греховете ни, ако не ни доведе до благословеното състояние на покаяние – това значи, че тази бран не носи никакъв плод. Само покаянието извисява и очиства човешката душа.
Духовният труд на Великата Четиридесетница се заключава именно в покаянието. Пост, бдения, множество богослужения, поклони, стоене прав, четения – всичко, което правим в този период, има за цел само да смегчи сърцето ни. Трудим се на това поприще на поста с голяма решителност и без плахост. Който се страхува, никога нищо няма да постигне – нерешителният човек няма място в царството Божие. Който се страхува, предполага, че духовните му постижения зависят от собствените му сили, и забравя за Божията сила, забравя словата на апостол Павел, който казва: Мога всичко в подкрепящия ме Христос (Филип. 4,13). Именно с такава настройка следва да вършим духовния подвиг на Великата Четиридесетница – „като огнедишащи лъвове“ според думите на Свети Йоан Златоуст. Като лъвове, издишащи пламък и дим, изпълнени със сила и стремителност – с такава сила и ние сме длъжни да се трудим в благословения период на Великия пост. Не бива да се боим; не е редно да сме плахи; не следва да мислим, че няма да успеем. Бог е с нас, и Той няма да ни остави. Покажи на Бога намерението си – и ще получиш от Него сила да довършиш делото на спасението си.
Но делото на спасението не се ограничава само до поста. Ако не съумеем да постим в съответствие с повелите на Църквата и по благословение на нашия духовен Отец извършим снизхождение към телесната си болест и слабост, то това не е толкова страшно. Кой може да ни попречи да се смирим и да се покаем? Не са необходими телесни сили, не е нужно да си млад, стар, силен и зрял, за да имаш смирен дух, да не осъждаш, да не грешиш, а сърцето ти да е съкрушено и да пребивава в благодатта на смирението. Всички ние – млади и стари, болни и здрави – можем да имаме в сърцето си благодатта на покаянието, родена от смирението. Именно това иска от нас Бог. Можем да постигнем това, ако се освободим от оковите на страстите, на греха. Постът е първата степен, водеща ни към това състояние на мъжественост и храброст, което разкъсва оковите на греха, за да продължим впоследствие духовната си битка с голямо дръзновение и жар. Трябва да отхвърлим злобата, лукавството – всичко, което затъмнява Божия образ и най-вече да поддържаме свято смирение. Смиреният човек може да се кае, да се моли, да получи душевно и телесно здраве, докато в същото време гордият не може да се покае. Гордият не може да разбере в какво състояние се намира, струва му се, че не се нуждае нито от Бога, нито от другиго. Никога не усеща вината си, никога не се чувства виновен, за да иска прошка от брата си. Смята, че винаги е прав. В действителност гордият човек живее в тъмнината на отсъствието на Бог. Бог живее в сърцата на грешните, но смирени и кающи се. Бог никога не живее в гордия човек, Бог никога не му дава благодат. Бог се противи на гордите. Той е противник на гордостта и на егоизма. Така че дайте в това благословено време да решим наред с телесния подвиг на поста и дълбоко да се покаем.
Нека се постараем да придобием благословеното и блажено състояние на покаянието, постигано с плач пред Бога. Бог ще дойде в сърцата ни, за да ни утеши и да ни възвести Своята любов и спасението ни.
В Църквата не живеем с лъжливи утопии, мечти и морализаторско благочестие. В Църквата ние познаваме Бога. Бог е тук, между нас и човек е призван да усети Бога като най-великия си жизнен опит. Доказателство за това са всички светци, които са усещали Божието присъствие. Тогава ние истински ще бъдем Божии деца, деца на Църквата, ще бъдем действително християни, в които се е въплътило Евангелието и е принесло плод, преобразявайки съществото ни, превръщайки го в храм на Светия дух, на избран съсъд Божий. Нека винаги ни съпътства тази благодат на покаянието, особено в благословеното време на светата Велика Четиридесетница. Получавайки прошка един от друг, молим Бога да ни благослови със Своята благодат и със силата на Честния кръст да ни защити и укрепи, за да продължим с радост, решимост и велико мъжество духовната битка на светия пост и да се сдобием със сладостта на присъствието на Бога в сърцата си. Православната църква винаги поставя на първо място любовта към Бога. Любов значи лично отношение, лично съединение на човека с Бога. Богослуженията, бденията, молитвите, коленопреклоненията, умната молитва служат за постигане на тази любов. Христовото учение и Евангелие са инструменти и средства, които ни водят към Христа. Църквата говори за едно Лице – за Христа, а не за идеали. Когато проумеем, че именно това Лице е сърце на Църквата, ядро на любовта и на битието ни, тогава и ще разберем много неща в Църквата. Църквата сключва брак между човека и Христа. Песнопенията, четенията и целият дух на Велика Четиридесетница и Страстната седмица бият по сърцето на човека, за да разрушат безчувствеността му и то да се обърне да търси Христовата любов.
Автор: Лимасолски митрополит Атанасий
Превод: Димитър Банков
Източник: pravoslavie.ru
