Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Източна практика на канонизация
Светостта не е нещо, с което човек се ражда, но светостта е нещо, което дава основание за живот и може да се придобие. Единствено Свят в Своето рождение е само Богочовекът Иисус Христос. Светостта се придобива, така както се придобива богоуподобяването. Както казва библейският текст: „Бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш съм свет” (Лев. 19:2). Светостта е свързана с вложения в човека стремеж за усъвършенстване и богоуподобяване. Постигането на святост е невъзможно без съдействието на Божията благодат, без 
общение във вярата и тайнствата на Църквата, без видимо просияване (явяване) на светостта в определени действия и чрез определени знаци. Разглеждана като път към Бога, светостта е нормалното състояние на човешката природа за разлика от греха, който е неестествено и болестно състояние на човека. Апостолите наричат християните „свети”, подчертавайки, че светостта е естественото им състояние, а животът им – непрекъснато усъвършенстване в Бога. Според православното разбиране точното значение на думата „свят”, може да се определи като – личност, изпълнена с благодатта на Светия Дух. „Святост” не означава безгрешност, а принадлежност към Бога и устременост към Неговото съвършенство. Светостта е неотделима от Църквата, която е „Свята”, поради причастността си към Своя Глава – Христос. Единствено Църквата може да провъзгласи някой човек за светец. Този свещен акт се нарича Канонизация и произлиза от гръцката дума „канон“, която в случая има значение на списък, към който се прибавя името на един или друг светец. Канонизацията е акт на върховната църковна власт, изразен чрез канонически (църковно-юридически) и литургически (богослужебни) действия, с който след смъртта на заслужил член на Църквата, тя го въвежда в сонма на светиите. Исторически погледнато дълго време в Църквата не е съществувал специален чин на Канонизация. В първите три века на гонения, за да бъде обявен някой за светец е било достатъчно само свидетелството на членовете на Църквата за неговото мъченичество, като единствен критерий за святост е било единодушното му почитане от страна на клира и народа. В по-късно време, когато ересите започнали да разкъсват единството на Църквата и се създали условия за грешно изповядване на вярата, се създала реална опасност да бъдат канонизирани лица с нецърковни възгледи. Затова постепенно се засилил контролът от страна на Църквата в процеса на Канонизация. Инициативата най-често идвала от местните християни, които отправяли към своя епископ молба за канонизиране на заслужил член на Църквата. Тази молба, придружена със задълбочено изследване на живота и делата на предложения за канонизиране, се подлагала на синодално (съборно) разглеждане – от патриарха и Синода (събора на епископите) на съответната поместна Църква. За това свидетелства 34-то Апостолско правило и 9-то правило на Антиохийския събор. Тази практика на Църквата продължава да съществува след четвърти век, но постепенно на Изток и Запад в нейното развитие се явяват някои различия. Според характера на канонизацията, тя се определя като спонтанна (съборна) и формална (канонична). В зависимост от формата на светостта и как се е проявила, в традицията на Църквата се оформят следните категории светци: пророци, апостоли, равноапостоли, свещеномъченици, мъченици, изповедници, безсребреници, преподобни, праведници, праотци, благоверни, стълпници, чудотворци, юродиви. Спонтанната канонизация естествено се формира от желанието на група от вярващи, които на основание на ясни и точни свидетелства назовават и определят като „свят“ определен християнин. Що се отнася до формалната канонизация, тя е свързана с правомощията на Синодите на отделните поместни църкви като единствен правен орган, който може да се произнасе по отношение светостта. Днес в България Канонизацията на светии се извършва от Св. Синод в пълен състав според правомощията, определени в Устава на БПЦ-Българска Патриаршия (от чл. 58, т. 6). За повечето от просиялите по българските земи благочестиви християни и праведници нямаме данни кой епископ или събор ги е причислил към почитаните светци, което определя тяхната канонизация като спонтанна, но това не поставя под съмнение достойнството им, тъй като съществуват достатъчно агиографски сведения за тяхното прославяне както от Бога, така и от земната Църква и народа. В този смисъл, на базата на гореизложените факти може да се обобщи, че Канонизацията е каноничен – канонизация, и литургичен – прослава, църковен акт, чрез който върховната власт на Църквата утвърждава почитта на новопросиялия светец и дава изява на тази почит. Формалните изисквания, съпровождащи процедурата за Канонизация-Прослава са: записване на чудесата, свързани с даден Божий угодник, извършени при гроба му, по неговото молитвено ходатайство или свързани с предмети, които са му принадлежали; известяване на висшата църковна власт за тези чудеса; проверка от страна на църковната власт за истинността им; решение на църковната власт за причисляване към лика на светиите; вписване в Календара на светците, определяне ден за празнуване на паметта на светеца; съставяне на житие на светеца; извършване на тържествено прославяне на светеца чрез специално съставена за него служба.
Западна практика на канонизация
На Запад канонизацията също има значение на вписване в списъка, в Каталога за акта на причисляването към лика на светиите, и се извършва според каноничния чин и богослужебно последование. В Католическата църква чинът на причисляването към лика на светиите се завършва с тържественото възгласяване от папата в Рим, от трона на Свети Петър – Santa Sede, с думите: „Постановяваме и определяме, че блаженият (името на християнина) е светец и го вписваме в каталога на светиите, щото в деня на неговата кончина усърдно да бъде прославян от цялата Църква“. В Латинската канонизационна практика различават два вида светии: „блажени” – като първа степен на канонизация и „светии“ – като втора степен, в смисъл на тяхната всецърковна прослава. „Блажените“ се почитат само в една област или страна. Актът за обявяването им за блажени се нарича беатификация (от лат. beatus – честит, блажен и facio – правя някого честит, блажен). „Светиите“ се почитат от цялата Църква. Актът на тяхното обявяване за светии на цялата Църква се нарича Канонизация. За да стане някой „светия в собствен смисъл“, трябва най-напред да мине степента на „блажен”. С цел да се придаде на култа на местните светци по-голяма авторитетност, западните епископи започват да се обръщат към папата за одобрението му. Посредством формален следствен процес те събират с голяма критичност сведения за съответното лице и ги изпращат в Рим. Там, чрез ново критично и задълбочено обсъждане (чрез специален процес, в който се търсят причини за и против канонизацията), се изяснява въпросът за правомерността на прославата, светостта, чудесата и т.н. на християнина – кандидат за светец, и едва тогава Канонизацията се утвърждава или отхвърля от папата.
Възможен ли е процес по Канонизацията на дядо Добри?
Що се отнася до личността на дядо Добри, наречен от повечето хора „тихият ангел“, то става въпрос за православен християнин, който посвещава живота си на служение на Църквата, чрез благотворителност, бедност и послушание. Формално погледнато това са различни по своя характер дейности, специфични за различен тип хора, но феноменалното е, че дядо Добри успява да изпълни своята мисия в този живот, като успява да ги съчетае в едно. Тази негова бедност е основа за това той да просияе като един от най-големите дарители на Българската църква в съвремието. Неговият живот и дело са пример за всеки християнин, който обича Бога и човека. Независимо от вероятните несъвършени моменти от неговия живот, той се освещава чрез делото си и това се доказва от голямата почит на Българската православна църква и българския народ към него. Феноменът дядо Добри е образец на святост за съвременна България. Както споменава във своето „Обръщение по повод кончината на дядо Добри“ Българският патриарх Неофит (15.02.2018): „Народът го наричаше „светецът от Байлово“, заради чистото изповедание и живот според вярата. Патриарх Неофит говори за паметта на народа и определи дядо Добри като „праведен безсребреник“, което дава ясна формулировка за категорията на светостта на тази личност. В един бъдещ процес на Канонизация от страна на БПЦ ще се направи подробно изследване на живота и делото на дядо Добри и ще се следи дали преди или след смъртта му има свидетелства за чудеса, изразяващи се в чудотворство, нетление на мощите и други. Дори да няма такива свидетелства, както стана ясно, в практиката на църквата имаме различни категории светци. В най-новата история на БПЦ са канонизирани мъченици, светители и чудотворци. Ако е Божията воля, утвърдена с волята на Църквата и народа, в България ще просияе един нов светец – безсребреник в личността на дядо Добри.
Автор: доц. д-р дякон Иван Иванов
По материали от вестник 24 часа, 20.02.2018 г., с. 19.
