Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Полемика“ е по-скоро лоша дума – може би (и това не е учудващо), защото идва от гръцката дума polemos – „война“. Някои хора са смутени, когато се натъкнат у християнски автори на нещо полемично или отрицателно.
Защо – питат се те – им е на тези християнски автори да отхвърлят определени тенденции и идеи? Не можем ли всички да сме позитивни, отпимистични, окуражаващи? В крайна сметка, Иисус проповядваше Евангелието на любовта. Не можем ли да говорим само за правдиви неща, без да отхвърляме фалшивите? Често такава критичност към полемичността се съчетава със своего рода манипулативност, при което полемичният писател бива упрекван в липса на яснота, симпатия и доброта, и бива обрисуван като мизантроп с недостатъчен Христов дух – независимо, че авторът на персоналните нападки въобще не познава полемичния писател.
Има някакъв смисъл в нежеланието да се ангажираш в полемики. Свети Павел предупреждава, че Божиите служители не бива да са свадливи (2 Тимотей 2:24) и трябва да избягват глупави противоречия, които може да са безполезни и безсмислени (Тит 3:9). Свети Яков ни припомня, че мъдрият следва да показва мъдростта си в кротост и че истинската мъдрост е мирна, благородна и отворена към разума (Яков 3:13,17). Всички познаваме хора, които обичат да се карат и са готови на конфликт, както и хора, които най-много обичат да поправят другите. Когато ги срещнем онлайн, ги наричаме „тролове“. Дългото познанство с такива е достатъчно да формира у всекиго „едно наум“ по отношение на полемики.
Но не е съвсем лесно да се отхвърля полемиката в Християнството. Тролове могат да злоупотребят с нея, но злоупотребата не обезсмисля правилната употреба. Правилна употреба виждаме в думите на апостолите. Това е така, защото не е достатъчно само да се говори позитивната истина и да се казва, че 2+2 е равно на 4. Тъжно е, но светът е пълен с хора, които продължават да слушат антихристиянска пропаганда, която наводнява културата ни, и които в резултат са склонни да вярват, че 2+2 е равно и на 5. Разбира се, че не е логично да се вярва едновременно в две несъвместими и взаимнопротиворечащи си неща, но много хора го правят. По тази причина е необходимо на добрите хора да се дава истината, че 2+2 е равно на 4, но и допълнителната истина: че 2+2 не е равно на 5. Следва да им се дава не само позитивната истина, но и да бъдат предупреждавани да не допускат грешки.
Ето, затова апостолите в своите евангелия са посветили толкова много време да ни предупреждават срещу грешки и грях. Те не просто казват кой е бил Иисус и ни съветват за праведни дела. Те същевременно заявяват да не слушаме тези, които биха деформирали истината за Иисус, и ги предупреждават срещу определени греховни действия. Апостолическата вяра е полемична по същност. Ако се съмнявате в това, направете експеримент: прехвърлете посланията от Новия завет и подчертайте всичко негативно, всяка строфа, в която св. ап. Павел предупреждава читателите си да не правят грешки, и отхвърля греха и ересите. Ще забележите колко много пасажи сте подчертали.
Например, в Посланието си до римляните – Павел дълго спори с евреите; в посланието си до коринтяни – той отхвърля своите хулители като „фалшиви апостоли“ и слуги на Сатаната; в посланието си до галатяни – той настоява тези, които отхвърлят неговото учение за обрязването да бъдат отделени от Христа и да отпаднат от милостта; в посланието си до филипяни – той нарича противниците си „кучета“ и „злотворци“; в посланието си до Тимотей – той споменава имена и казва на последователите си да се пазят от „Хименей и Александър, които предадох на Сатаната (т.е. анатемосах), за да се научат да не богохулстват“ (Тимотей 1:20).
И не само св. ап. Павел, но и св. Яков също отхвърля греха и грешниците, казвайки им да оплакват нещастията, които ще ги споходят (Яков 5:1). Св. Петър предупреждава срещу греха, грешниците и еретиците, описвайки извършителите като „дръзки и преднамерени“ и като „прокълнати деца“ (Петър 2:10ф). Посланието на св. Юда се състои изцяло от предупреждения срещу ересите, и той описва еретиците като „безводни облаци; безплодни дървета; диви морски вълни с пяна от собствения си позор; блуждаещи звезди, за които е запазен завинаги подземният мрак“ (Юда 12:13). Дори св. ап. Йоан – апостолът на любовта, пише, че читателите му следва да се пазят от фалшиви учители, които заклеймява като „антихристи“ (1 Йоан 2:18ф), и разпорежда на паството си да няма общо с тях – включително да не ги допускат в домовете си и да ги поздравяват (2 Йоан 10ф).
Така че такива вопиющи отхвърляния на греха не са чужди на вярата. Всъщност някой може да каже, че апостолите са научили това усърдие от самия Христос. Широкоизвестни са отхвърлянията от страна на Христос на враждебните фарисеи като лицемери, изчадия адови, варосани гробници, змии и змийско потомство (Матей 23:13,15,27,33). Тези, които заявяват, че християнството е любов, любов и само любов, казват истината, но не знаят какво обхваща любовта. Христос и апостолите Му не правят такива страховити отхвърляния в афектирано състояние, а за да предупредят слушателите си за участта, която ги очаква, ако откажат да се покаят.
Не е добре да се иска да се избягват полемики в християнските текстове. За апостолическото християнство полемиката е сърцевина. Не бива да обичаме да нападаме, но и не бива да се отказваме от такова действие, когато е необходимо. В крайна сметка, притеснението и безпокойството не са плод на Духа. Както написа навремето Дороти Сейърс в творбата си “Верую или хаос“: „голяма грешка е да се представя християнството като нещо очарователно и популярно и без никаква нападателност. Вижте позициите на Христос спрямо света, отвръщаш с нападки и насилие спрямо хора, споделящи доктрината Му да не бъде нападан никой“. Полемиката е неотменима съставка на християнската вяра. Това не би следвало да учудва никого, тъй като всички ние сме воини на Христа, а Църквата е църква във война в духовен смисъл.
Отец Лоурънс Фарли
Превод: Димитър Банков
Източник: Православие.ру
