Начало / Интереси / Проповеди / За блудния син, за изповедта, за прошката и за вечерята с Отца

За блудния син, за изповедта, за прошката и за вечерята с Отца

Image_дякон ИвановЗа покаянието на сина пред неговия баща (срв. Лука 15: 11-32) и за тайнството Покаяние и Изповед Църквата свидетелства още от времето на Нейното създаване. В подготовката ни за среща с Бога ние многократно сме в позицията на блудния син, в очакването на бащинското опрощение и с надеждата за участие в Неговата вечеря.

Подготовката е свързана с нашето покаяние, а проявата на Божията милост е свързана с опрощението. Сядането на вечерята е свързано с участието ни в Евхаристията. Там е мястото на срещата между Бога и човека. Защото „Бог е предоставил на човека свободно да избере: богосиновство или богоотпадане, подчинение на Божията воля, на съвестта, на разума, което ражда истинска свобода, или освобождение от Божията воля, от съвестта, от разума, което ражда робство“ (Чифлянов, Прот. Бл. Проповеди неделни и празнични. София, 2004, с. 9). „Да си припомним времето от последната си изповед и причастяване с Тайните Христови. Отделихме се от Божията трапеза, облечени в най-чистите дрехи на покаянието, наситени с Христа. А после решихме, че заслужаваме след тези изнурителни усилия на пост и покаяние “да се поотпуснем малко”. И постепенно затънахме пак в дребните си радости и грижите мизерни, оплетохме се в душепагубни общения, пропиляхме първо благодатните си дарове, а после, лишени от укрепващата им сила, загубихме и естествените си нравствени богатства. И ето ни пак дошли в себе си, пак тръгнали да търсим прошка за своето безразсъдство… Бог пак ще ни посрещне със Своята любов, пак милостиво ще се приближи към нас и ще ни покани на Своята трапеза, щастлив от поредното ни възкръсване за духовен живот, успокоен от поредното ни завръщане в Бащиния ни дом“ (Карамихалев, прот. Й. Безграничната Божия любов. Завръщането на блудния син. Църковен вестник, 2004, бр. 4).

Новозаветни основания и свидетелства за изповедната практика

Тайнството Покаяние има за цел да възстанови повредената от греха човешка природа. Изповедта е установена от Господ Иисус Христос, Който дава право за опрощаване на греховете първо на свети ап. Петър: „ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Мат. 16:19), и второ, когато след Възкресението Си Богочовекът се явил на учениците си в първия ден на седмицата (Йоан 20:21-23) и им дал властта да прощават греховете. Ключовете за свързване и развързване на греховете са били дадени не само на един апостол, а на всички Христови ученици и на принципа на апостолското приемство на всеки свещенослужител – епископ или свещеник.

В Новия Завет намираме много свидетелства за това, че Господ е прощавал грехове (Мат. 9:2, Йоан 8:11) и че в апостолско време християните са се изповядвали един другиму или пред самите апостоли: „Изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за други, за да се изцерите; голяма сила има усърдната молитва на праведника…“ (Яков 5:16). Изповедта е водещ мотив в евангелските послания. Св. ап. Йоан Богослов ни съветва: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда“ (1 Йоан. 1:8-9). Евангелието от Матей свидетелства, че още преди Христос да започне Своето служение сред хората, св. Йоан Кръстител е изисквал изповед от онези, които идвали при него за кръщение в река Йордан и отмиване на греховете: „и се кръщаваха от него в река Йордан, като изповядваха греховете си“ (Мат. 3:6). Но липсват подробни свидетелства, от които да се вижда, че Спасителят свързал установяването на покаянието само с едно определено външно действие или ритуал – много пъти Христос опрощава греховете само на основание на вярата и в различни моменти и по различни поводи – опрощава, изцелява и възкресява. Външната форма на покаянието се открива  по времето на апостолите или при техните непосредствени приемници. Покаянието и изповедта са задължителни за участието в тайнствата и древното изискване е преди всяко от тях да има изповед: покаяние-изповед – Кръщение и Миропомазване, покаяние-изповед – Евхаристия, покаяние-изповед – Ръкоположение, покаяние-изповед – Венчание, покаяние-изповед – Елеосвещение, и покаяние-изповед преди самото тайнство Изповед. В исторически план, както беше споменато, данни за тайнството Изповед и покаяние има в много писмени преки и косвени извори, и свидетелства. Дидахи (IV глава: „Изповядвай в църква простъпките си и не пристъпвай към молитва с лукава съвест. Тоя е пътят на живота“; XIV глава: „В Господния ден, когато се съберете, преломявайте хляба и благодарете след като сте изповядали прегрешенията си, та жертвата ви да бъде чиста“). Словото Божие ни дава много примери за искрено покаяние:  благоразумния разбойник на кръста, св. апостол Петър след трикратното си отричане от Господ, а в старозаветни времена покайния 50-ти псалом, образец за покайна молитва, написан от св. пророк и цар Давид. През апостолския век изповедите са били публични и всички заедно са се молили за опрощаване на каещия се.

 Литургични и канонични раннохристиянски свидетелства и особености

figlio-prodigo-2Обективността на тайнството се изразява във видима и невидима страна: видимата, външна страна на тайнството Изповед и покаяние е, че вярващият християнин, след задълбочена подготовка, изповядва пред свещенослужителя своите грехове, и като получи от него опрощение чрез специалните молитви, получава опрощение на греховете от Самия Иисус Христос, което е и невидимата, вътрешна и мистична проява на тайнството. Ние християните вярваме, че след искрена и задълбочена изповед става опрощението на греховете, при прочитането на молитвената формула: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и добросърдечието на Своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името) всички твои съгрешения; и аз, недостоен свещеник, чрез дадената ми от Него власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове, в името на Отца, и Сина, и Светия Дух, Амин!“ (Требник. Издава Свети Синод на Българската Църква, София, 1929, с. 101).

Изповедта е започнала да се развива в църковната история твърде рано, както по отношение на обществената изповед, така и частната. Древната църква познавала два вида изповед: вътрешна и външна. Вътрешната изповед е директно обръщане към Бога и изповядване на своите грехове, докато външната е имала за цел възстановяване на общението, респективно помирение с Църквата след извършен грях и отлъчване от християнската общност, например отричане от християнството по време на гоненията. За тежките престъпления спрямо Църквата се искали определени степени на публично покаяние. Говорейки за практиката на публичната изповед, която някои християни избягвали, Тертуалиан казва: „Не е ли по-добре да бъдеш публично простен, отколкото тайно наказан?“, докато Ориген съобщава: „Има нещо във висша степен тайнствено в това, че Бог заповядва да изповядваме греховете си. Защото е необходимо да изповядаме явно и да обявим всичко, което вършим, за да лишим Сатаната, който е подбудител към греха, от всяка възможност да ни направи виновни чрез самоосъждане, и по този начин да придобием Божията милост“. (Срв. Йеротич, Епископ Владета. Християнството и психологическите проблеми на човека. За Изповедта и покаянието като психологически акт. София, 2014. тук.

Духовната промяна – μετάνοια

Това е процес на претворяване, обновяване и изцеление на духа – възвръщане в живота, по подобие на кръщението, втора благодатна врата за влизане в Църквата, очистване на съвестта – на тялото и на душата, обещание към Бога за нов живот, примирение с Бога чрез добри дела. Неразкаянието води към духовна смърт. За неразкаялите се сам Господ казва: „…ако се не покаете, всички тъй ще загинете“ (Лук. 13:3). Правото на апостолите да прощават или задържат грехове, дадено чрез думите на Господ Иисус към св. ап. Петър: „ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата…“ (Мат. 16:19) и към апостолите: „каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето…“ (Мат. 18:18), трябва да бъдат разглеждани като обещания за даване правото на апостолите да прощават или задържат греховете и като благодатно мистично даряване с Божията власт, което в последствие се развива и в молитвените формули на тайнствата. Това обещание било изпълнено след Възкресението на Господ Иисус Христос, когато Му била дадена „всяка власт на небето и на земята…“ (Мат. 28:18). Но, липсват подробни свидетелства, от които да се вижда, че Спасителят свързал установяването на покаянието само с едно определено външно действие или ритуал – много пъти Христос опрощава греховете само на основание на вярата и в различни моменти и по различни поводи – опрощава, изцелява и възкресява. Външната форма покаянието получило по времето на апостолите или при техните непосредствени приемници. Най-ранните писмени паметници говорят за едно единствено покаяние, т.е. за една възможност съгрешилият да се върне в църковно общение. Малко по-късно църковната дисциплина допуснала и втора, а след това и неопределен брой възможности за покаяние.

Новозаветните книги съдържат три кратки сведения свързани с извършването на изповед. В сравнение с другите тайнства, това тайнство се оформя много сложно, съчетавайки както юридическите и дисциплинарни практики, така и култовите и литургически. Последованието на изповедта, ако може да се говори за такова в ранната новозаветна епоха, може да бъде определено като най-непостоянно и вариращо, и най-сложното тайнство по отношение на литургическото му оформяне. То се е развило, съобразно с традицията и практиката не само в отделните древни поместни християнски общини, но и в рамките на цялата Църква. Можем да кажем, че култово и литургически изповедта се развива през апостолския период, когато първите християните изповядвали извършените от тях грехове пред цялата община и всички заедно се молели за опрощението им „много от повярвалите идваха, та се изповядваха и откриваха делата си…“ (Деян. 19:18). Не трябва да се забравя фактът, че ранната християнска вероизповед е била пряко свързана с есхатологичното очакване на Второто Пришествие на Господ и изповедта в повечето случаи е била свързана само и единствено с вероизповедта на Църквата, и за грехове са се считали предимно отклонения и заблуда във вярата, а по-малко личните прояви и греховните състояния, на които се обръща внимание в практиката от следващите периоди. Във връзка с тази практика било и поръчението на св. ап. Яков: „Изповядвайте си един другиму греховете и се молете един за други…“ (Яков 5:16), като предобраз на „тайната“ изповед. По повод изповедта като външен израз на покаянието, говори и св. ап. Йоан Богослов: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда…“ (1 Йоан 1:9) (Димитров, Протойерей Хр. Пастирско богословие. Наука за специално душепастирство. Част I, София, Синодално издателство, 1955, 176-177). И в трите случая на изповедта се гледа като на свещенодействие, което има за цел прощаване на греховете и очистване от всяка сквернота чрез Господ Иисус Христос. Множество от древните свидетелства говорят за изповядване на греховете по време на възкресното богослужение – liturgia domenicale, както е видно в Писмата на Плиний младши, на Юстин Философ и мъченик и на Дидахи, когато „в деня Господен, когато се събирате заедно и преломявате хляба и благодарете, като изповядване своите грехове, за да бъде чиста вашата жертва“ (Скабалланович, М. Толковый типоконъ. Киевъ, 1910, с. 17). Съдейки по свидетелството на Деяния Апостолски (2: 42), вярващите, „постоянно пребивавали в учение (διδαχή) на апостолите, в общение (κοιωνίαν), в преломяване на хляба (κλάσις τοϋ άρτου) и в молитви (προσευχαί)“ (Керн, Архим. К. Евхаристия. Париж, 1946, с. 15).

През епохата на гоненията покаянието било средство за обратно приемане в църковно общение на отпадналите или отлъчени християни. Вероятно в този период се оформила и практиката за оглашение на християните преди кръщението – катехеза, като строга дисциплина на изпитване и „разследване“ на техния предишен живот. Катехумените, наречени и оглашени, са хора, които се подготвяли да приемат тайнството кръщение и да станат членове на Църквата. Разделяни били на три групи, степени: към първата принадлежат т.нар. слушащи – audientes, тези които са изявявали желание да станат членове на Църквата, те получавали правото да влизат в храма и да слушат Свещеното Писание; оглашените се числили към втората степен, наричали се „припадащи“ или още „прикланящи колена“ – genuflectentes; третите – т.нар. „нуждаещи се“ – competentes, са онези, които били запознати с учението на Църквата и знаели основните постулати на вярата. (Срв. Рашков. И. Кръщението в раннохристиянската живопис и саркофагна пластика. София, с. 17). В периода на катехумената се извършвали и видими, психо-соматични изцелителни практики, свързани с гонене и отблъскване на нечистите и зли духове от душите и телата на кандидатите за кръщение. Тази практика останала в традицията на Църквата и е позната като „заклинателни“, „запретителни“ молитви или екзорцизми, свързани с необходимостта от цялостна промяна на личността и нейното пълно очистване. Exorcismus (εξορκισμός) е практика за изгонване на демони или други зли духове от човек или място, където те съществуват. Срв. Св. Василий Велики – PG: Orationes sive exorcismi, col. 1678. In: Delalte, L. Un office byzantine d’exorcisme. Ms. de la Lavra du Mont Athos. Brussels, 1957. За извършване на този ритуал, се изисквало много силна вяра и благочестие, пост и молитва, както свидетелства Евангелският текст: „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост“ (Мат. 17:21), както от страна на свещенослужителя, така и от страна на участващия и болен християнин. Църквата е постановила тези последования от молитви да бъдат извършвани от специално подготвени за това свещенослужители – презвитери – екзорцисти или заклинатели. Заклинателите или били изключително популярни през първите християнски векове. Много са сведенията, които свидетелстват за извършване на заклинателни молитви – за водата на заклинанието, за елей на заклинанието, за заклинания по време на Страстната седмица – оглашението за приемане на кандидатите за кръщение, за светоотеческите молитви, свързани с гонене на злите духове и очистване на душата и тялото, както свидетелстват молитвите на св. Василий Велики, на св. Киприян Картагенски и на св. Йоан Златоуст. През апостолския период, един период на силна вероизповед и харизми, право да извършва заклинания имал всеки кръстен християнин. По-късно, според 7 правило на Картагенския събор (398 г.), такова право било дадено само на свещенослужители. От посланието на римския папа Корнилий (+250) до антиохийския епископ Фабий (+260) се вижда, че по негово време в Рим имало 46 презвитери и 52-ма заклинатели. Основание за извършването на заклинание над желаещите да приемат кръщение било свързано с разбирането, че езичеството е учение на дявола. Заклинателят разговарял свободно с обхванатия от нечисти духове, след което възлагал върху него ръце и четял молитва. След V век заклинателите в Източната църква изчезнали. Като особен вид служение заклинателството било съхранено в Западната църква (Срв. Делипапазов, Архим. А. Литургика. Пловдив, 2005). Голямото множество каещи се християни и малкото презвитери  в древност довело до определяне на строга покайна дисциплина, която допускала само едно единствено покаяние. По време на гонението срещу християните, повдигнато от римския император Деций Траян (+251), в Александрийската и Картагенската църква се наложила практиката отпадналите от вярата да бъдат приемани отново от онези християни, които показали твърдост във вярата – мъченици и изповедници. Според някои изследователи, през апостолския период на църковната история била практикувана само обществена изповед. Според други изповедта била тайна, т.е. извършвана само пред свещенослужител – презвитер на покаянието. Някои изследователи считат, че през онази епоха съществувала едновременно както обществената, така и тайната изповед. От Деяния апостолски (19:18) става ясно, че в ранната Църква изповедта вероятно била извършвана открито пред всички, а броят на присъстващите не бил от значение. Успоредно с обществената била практикувана и тайна изповед.  Този период свидетелства за публичната изповед, но само за леките прегрешения, поради строгостта на държавните закони. По свидетелството на св. ап. Яков всички християни се молели за опрощение на изповяданите прегрешения. Няма сведения за специална опростителна молитва, произнасяна от свещенослужителя, но и той трябвало да се моли заедно с другите християни за опрощението на изповяданите публично прегрешения. Това доказва връзката на Изповедта и покаянието с Евхаристията, където ставало реалното и публично изповядване на вярата.

Изповедта –  тайнството на духовното изцеление

Според църковната традиция и практика, същността на светото тайнство Изповед и покаяние е благодатното очистване от греховете извършени след кръщението. Литургическият феномен се състои в богослужебни действия и молитвени последования, при които настъпва тайнственият момент на покаяние, от страна на каещия се християнин и опрощението и освобождаването от греховете от страна на Самия Господ Иисус Христос, Който присъства невидимо и приема разкаянието на грешника, чрез посредничеството на свещенослужителя – изповедник, както свидетелства тайнството Елеосвещение (молитва след Евангелието): „Ты еси́ реки́й: не приидо́х призва́ти пра́ведныя, но гре́шныя в покая́ние…“ и тайнство Изповед (Молитва за освобожданване и прощаване на греховете): Госпо́дь и Бог наш Иису́с Христо́с благода́тию и щедро́тами Своего́ человеколю́бия да прости́т ти, ча́до имярек, вся согреше́ния твоя́. И аз, недосто́йный иере́й, вла́стию Его́ мне да́нною, проща́ю и разреша́ю тя от всех грехо́в твои́х, во и́мя Отца́ и Сы́на и Свята́го Ду́ха, ами́нь. (Требник. Синодално издателство на БПЦ, София, 2002). 

Покаянието и изповедта имат корени още в Старозаветната епоха (срв. Числа 5:5-7 и Йезек. 18:21-22). Още тогава в юдейската практика е имало случаи на публично изповядване на греховете. Изповедта е установена от Мойсей с цел очистване (Числа 5:5-7): „И рече Господ на Моисея, думайки:  кажи на синовете Израилеви: ако мъж или жена извърши грях против човек и чрез това извърши престъпление против Господа, и стане виновна оная душа, то нека изповядат сторения си грях и да върнат напълно онова, за което са виновни…“. В епохата на древната Църква, наравно с Бога, християните започнали да почитат и онези, които, като изповядали вярата си в Иисус Христос, пролели кръвта си за Него и така пострадали за вярата. Те се наричат изповедници. „Почитайки изповедниците на вярата като мъченици, християните започнали да почитат като изповедници първо аскетите, а после и йерарсите“ (Срв. Чифлянов, прот. Б. Православна литургика. София, 2008). За изповедни и опростителни молитви в Църквата има свидетелства още през първите векове, като всяка християнска общност имала свои разрешителни молитви, но възможно е да не са имали все още формата на тайноизвършителна формула. Запазена в йерусалимската литургия на св. апостол Яков, тържествено, произнасяна над всички пристъпващи към причастие, молитвата „Господи, Иисусе Христе, Сине на живия Бог, Пастирю и Агънче…“, се ползва и до днес в съвременния чин в подготвителната част на изповедта: Го́споди Иису́се Христе́, Сы́не Бо́га жива́го, Па́стырю и А́гнче, взе́мляй грех мiра, И́же заимова́ния дарова́вый двема́ должнико́ма, и гре́шнице да́вый оставле́ние грехо́в ея́: Сам, Влады́ко, осла́би, оста́ви, прости́ грехи́, беззако́ния, согреше́ния во́льная и нево́льная, я́же в ве́дении и не в ве́дении, я́же в преступле́нии и преслуша́нии бы́вшая от рабо́в Твои́х сих…“ (Требник. Синодално издателство на БПЦ, София, 2002, с. 80-81).

Определенията на светите отци за покаянието имат нравствен и апологетичен характер: според св. Ефрем Сирин изповедта е наречена „ковчег на милосърдието, наше пристанище, град убежище“, а св. Василий Велики казва, че „ако с изповед се противопоставим на греха, той като суха трева ще изгори в очистващия огън“; а в „Беседа за покаянието“ св. Йоан Златоуст казва: „влез в църква и се покай, тя е лечебница, а не съдилище…, колкото пъти съгрешиш, покай се“. Светият литургист нарича покаянието още: „огнено чистилище на греховете, което като че ли претопява заразеното от греха наше естество. За утеха на онези, които се отчайват за своето спасение, той посочва като пример блудния син и загубената овца“ (Стурдза, Ал. Писма за длъжностите на свещения сан. Част I, превод от руски Архимандрит Неофит. Второ осъвременено и преработено издание. Омофор, 2002, с. 62). Извършването на тайнството Изповед се оформя дълго, поради спецификата на тайнството, първоначално било заимствано от утренята (отнасящо се до публичната изповед) или вечернята (що се отнася до частната изповед). Преминавайки през различните практики, според типика – манастирска и катедрална, през вековете се оформя последованието на изповедта, което се извършва пред епископа или свещеника. След извършването на частната изповед, и определянето степента на греховете, духовниците определяли необходимостта да се пристъпи към публична изповед. Тя се изисквала за публичните грехове, които касаели християнската общност и вярата на Църквата. Ако е необходимо се е налагало духовно наказание –  епитимия, като поправителна и изцелителна духовна мярка.

Ако някой не бил достоен за св. Причастие, се налагало да се приложи духовно поправяне – епитимия, която се определяла от изповедника и се налагала за различни грехове. За степента на епитимия значение имало разкаянието на християнина, степента на неговите духовни сили и много други фактори, определени според духовната и дисциплинарна пенителнциална (очистителна) практика на Църквата. Първоначално само епископ, който кръщавал всички християни и познавал техния живот, могъл да наложи епитимия, тъй като се считало, че това е особено важен момент в живота на християнина и на цялата християнска общност. Постепенно с разрастването на църковната общност тази функция могли да извършват и свещениците, като те отново търсели мнението на епископа, ако се касае за някои по-специални случаи. Изповедниците не могат да издават тайната на изповедта, в противен случай попадат под ударите на най-тежкото църковно наказание (срв. 132 правило на Картагенския събор; 120 правило на номоканона при Великия требник). Изповед може да се извърши винаги, но тя трябва да стане преди причастяването. Изповядващият се трябва да се разкае за извършения грях, да го изповяда устно и искрено и да изпълни наложената епитимия, ако има такава. Никой свещеник не може да приеме на изповед ония, които са под епитимия, наложена от друг духовник, нито може да освободи някого от епитимия, наложена от друг (12, 13, и 32 апостолско правило; 5 правило на I Вселенски събор и 119 правило на номоканона от Великия требник), освен при опасност от смърт.

Процедурата на тайнството Изповед се излагала в кодекси и канони, сред които е „Канонарий“ или „Покаен номоканон“, приписван на Константинополския патриарх Йоан IV Постник. В различните писмени кодекси (с кратък и дълъг чин на Изповедта) се предписва четене на псалми (50 и 69), Триствятое, „Господи помилуй“ 40 пъти, а в дългия чин, в кодекс от итало-гръцки произход, по-голям брой псалми и четива от Стария Завет, Йезек.18:21-22: „И беззаконник, ако се обърне от всички свои грехове, каквито е вършил, ако пази всички Мои устави и постъпва законно и праведно, ще бъде жив, не ще умре. Всички негови престъпления, каквито е вършил, не ще му се спомнят; в своята правда, която ще върши, той ще бъде жив“ и Новия Завет, Лука 15:7: „Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“. Това са и думите на св. Йоан Кръстител (Мат. 3:2).

След Изповедта изповядващият полагал ръцете си върху главата на каещия се в знак на примирение, изказвайки специалната молитвена формула за опрощаване греховете, и той отново бил приеман за общение с верните в Църквата. Още от древност съществувала и практика след опрощаването на греховете да се дават специални писма „libelli pacis“, чрез които опрощавали и възстановявали в църковно общение каещите се и опростени християни. Отдалечеността от престола на епископа (катедрата), където се извършвала евхаристия и се давало причастие, изисквало въвеждането на тази практика, за да може изповядалият се християнин на има право да се причасти, където и да отиде с „писмото на освобождението“ от греховете и да се причисли към общението на Църквата. Да приеме каещия се в църковно общение имал единствено и само епископът, който имал право да допусне или да не допусне до евхаристията – център на богослужението на Църквата –защото, както казва св. Киприян Картагенски: „exstra Ecclesiam nulla salus“. Приемането за изповед обикновено ставало през Страстната седмица, на Велики четвъртък и Велика събота, когато се извършвали масовите кръщения на християните, като епископът преди светата Литургия възлагал ръце над тях, подобно на ритуала в тайнството на Великия маслосвет на Велики четвъртък, и вярващите получавали всеобщо и генерално опрощение на греховете – indulgentia generalis. Епископът четял определени молитви – опростителни, и ги допускал до св. причастие. Така и на Великден – Пасха, според свидетелството на древните извори, например галската монахиня Етерия (в периода 381-384 г.) свидетелства за богослужебните последования в Йерусалим, отразени в нейния „Пътепис до светите земи” (срв. „Peregrinatio ad terra sancta“, Diario di viaggio, Egeria, Traduzione e note di Elena Gionnerelli. Milano, 1999). „Бо­гослужението включвало следните последования: вечерня, през време на която се извършвали тържествените масови кръщения на оглашените; Василиевана литургия, Златоустовата литургия, през време на които кръстените и миропомазаните се причастявали; едно дълго че­тиво из Деяния на светите апостоли; пасхална полунощница, утреня и др. „По практични съображения по-късно вечернята и Василиевата литургия били прехвърлени на Велика събота сутрин, за да бъдат улеснени християнски­те посвещения – кръщението, миропомазването и причастяването на кандидатите. Полунощницата, утренята и Златоустовата литургия останали да се извършват в нощта срещу неделята. Още по-късно, когато нямало вече възрастни кандидати, масовите кръщения били отменени. Така се дошло до съвременната практика, в ко­ято след пасхалната полунощница и преди пасхалната утреня се оформило т. нар. последование на възкресението, извършвано извън храма. Всички тези последова­ния обаче принадлежат към всерадостната и всеспасителна нощ, затова още в събота сутрин прозвучава възкресната радост” (Чифлянов. Прот. Бл. Православна литургика. София, 1996, с. 87).

Свещеното Писание акцентира на факта, че покаянието е лично дело, което ни прави достойни съработници на Бога и възвръща нашето синовство, така както блудният син се покая пред своя баща и възвърна спасителната бащинска любов. Чрез покаянието ние се  молим на Бог да ни прости греховете, да ни възвърне като негови синове и да не повтаряме греховете, с които сме Го огорчили, а да вършим добродетели, противоположни на тези  грехове. Това свидетелства тайнството Изповед (молитвата за каещия се християнин): „Сам и сега се умилостиви на раба (рабинята) и му дай начин на покаяние, прошка и оставяне на греховете, като му простиш всяко волно и неволно прегрешение, примири го и съедини със светата Си Църква в Христа Иисуса, нашия Господ…“ (Требник. Синодално издателство на БПЦ, София, 2002, с. 84-85).

Истинското покаяние се състои в нашата промяна към доброто и в усъвършенстване в добродетелите. То е Божи дар, заслужен с молитви, духовна борба и преодоляване на себе си – преминаване от злото към доброто, от стария към новия Адам, засвидетелствано и в тайнството Кръщение (молитва за освещаване на водата): „…да бы́в сра́слен подо́бию сме́рти Твоея́ креще́нием, о́бщник и воскресе́ния бу́дет: и сохрани́в дар Свята́го Твоего́ Ду́ха и возрасти́в зало́г благода́ти, прии́мет по́честь го́рняго зва́ния, и сопричте́тся перворожде́нным напи́санным на Небеси́, в Тебе́ Бо́зе и Го́споде на́шем Иису́се Христе́“. (Требник. Синодално издателство на БПЦ, София, 2002, с. 49-51).

Прощаването на греховете е във властта единствено на Бога. Христос получава тази власт от Отца и я предава благодатно на Своите апостоли, като казва: „На които простите греховете, ще им се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Йоан 20:23). Тази своя власт апостолите предават на епископите, от тях на свещениците и по силата на апостолското предание се предава и да нас. Благодатта на апостолството, предадена в тайнството Покаяние и изповед, е основна и за извършването на светата евхаристийна жертва, като на основание на сакраменталния момент на тайнството Ръкоположение свещенослужителят опрощава греховете на каещия се християнин. Текстът от тайноизвършителната опростителна молитва на тайнство Изповед, свидетелства това: …И аз, недосто́йный иере́й, вла́стию Его́ мне да́нною, проща́ю и разреша́ю тя от всех грехо́в твои́х, во и́мя Отца́ и Сы́на и Свята́го Ду́ха, ами́нь. (Требник. Синодално издателство на БПЦ, София, 2002, с. 85). Така, епископът или свещеникът са единствените лица, на които е дадена власт от Бога да развързват и освобождават от греховете. Според Православната практика, чрез видимото даване на прошка от свещенослужителя, Сам Христос невидимо освобождава от греховете, както свидетелства тексът на молитвата за опрощаване на греховете: „Госпо́дь и Бог наш Иису́с Христо́с благода́тию и щедро́тами Своего́ человеколю́бия да прости́т ти, ча́до“ (Требник. Синодално издателство на БПЦ, София, 2002, с. 85). Така, про­ща­ва­не­то на гре­хо­ве­те след из­по­вед­та, става с молитвата: „Гос­под и Бог наш Иисус Хрис­тос, с бла­го­дат­та и щед­рос­ти­те на Сво­е­то чо­ве­ко­лю­бие, да ти прос­ти, че­до (име­то), всич­ки твои съг­ре­ше­ния; и аз, не­дос­той­ни­ят све­ще­ник, с Не­го­ва­та власт, ко­я­то ми е да­де­на, про­ща­вам и раз­вър­з­вам те от всич­ки твои гре­хо­ве в име­то на От­ца и Си­на и Све­та­го Ду­ха. Амин“. Ние тряб­ва да вяр­ва­ме, че тия ду­ми, ка­за­ни от све­ще­ни­ка на зе­мя­та, се пот­вър­ж­да­ват на не­бе­то, за­що­то све­ще­ни­кът от име­то на Гос­по­да Иису­са Хрис­та, Кой­то му е дал тая власт, про­ща­ва гре­хо­ве­те на ка­е­щия се. За­то­ва на из­по­вед­та хрис­ти­я­ни­нът тряб­ва да раз­к­рие без стес­не­ние всич­ки свои гре­хо­ве, за­що­то, ако съз­на­тел­но скрие не­що, на­то­вар­ва ду­ша­та си с дво­ен грях. Кой­то се из­по­вяд­ва с ис­к­ре­но раз­ка­я­ние, с дъл­бо­ко сък­ру­ше­ние, с вя­ра в Хрис­та, с на­деж­да в Не­го­во­то ми­ло­сър­дие и с твър­да ре­ши­мост да из­п­ра­ви жи­во­та си, неп­ре­мен­но по­лу­ча­ва прош­ка на гре­хо­ве­те си. И ако след та­ка­ва ос­нов­на из­по­вед той по­чи­не, не мо­же да бъ­де за­дър­жан за сто­ре­ни­те си грехо­ве от де­мо­ни­те, а по Бо­жия ми­лост по­лу­ча­ва спа­се­ние (срв. Макариополски епископ д-р Николай и архимандрит д-р Серафим. Нашата вяра. Синодално издателство на БПЦ, София, 2005, 2011).

Промяната на „блудния син“ в личността на св. ап. Петър

Както стана ясно, правото на апостолите да прощават или задържат грехове е дадено чрез думите на Господ Иисус към св. ап. Петър: „ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата…“ (Мат.16:19). И на светите апостоли, на които Господ заповядва: „каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето…“ (Мат.18:18). Тези две евангелски свидетелства трябва да бъдат разглеждани като обещания за даване правото на апостолите да прощават или задържат греховете и като благодатно мистично даряване с Божията власт, което в последствие се развива и в молитвените формули. Това обещание било изпълнено след Възкресението на Господ Иисус Христос, когато Му била дадена „всяка власт на небето и на земята…“ (Мат. 28:18).

Трудната личност на Петър много пъти, както свидетелства Евангелието, става повод за крайни решения и прибързани действия, но Христос, познавайки слабата човешка природа, постепенно и последователно променя Петър и го преобразява в първовърховен и един от Своите най-верни апостоли.

Характерът на Петър се проявява в няколко момента, които могат да се определят от една страна като необмислена увереност, а от друга като съмнение. Той дори възразява на Господ: „Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня“. Иисус му отговаря: „Истина ти казвам, че тая нощ… три пъти ще се отречеш от Мене. Петър му казва: ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе“ (срв. Мат. 26:31-35). Евангелист Марк дава интересни подробности: Иисус казва на Петър: „Истина ти казвам, че днес, в тая нощ, преди петел дваж да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене. Но Той още повече настояваше: ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе“ (Марк. 14:30-31). Евангелист Лука внася нов елемент: „Иисус се обръща към Петър с думите: „Симоне, Симоне! Ето сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някогаш, кога се обърнеш, утвърди братята си. Той Му отговори: Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница и на смърт! Но Той рече: казвам ти, Петре, не ще пропее днес петел, преди ти три пъти да се отречеш, че Мe познаваш!“ (Лука 22:31-34). (срв. Жерев, Архим. Методий. Светите Първовърховни апостоли Петър и Павел като главни строители на Христовата Църква, Духовна култура, 1983, кн. 6, с. 7-17). Предупреждението на Христос към св. Петър е предупреждение за всеки вярващ, който вярва в своите човешки сили и воля, а отстъпва пред Божията воля, докато не разбере, че Бог е всесилен да прави всичко с човешкия живот. Неслучайно, Иисус попитал и другите апостоли за кого Го мислят човеците? И след обясненията, че Го мислят за един от пророците, Той им поставя въпроса: „А вие за кого Ме мислите?“ Иисус попитал всички, но спонтанният характер на Петър го кара той да отговори от името на всички: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог!“ (Мат. 16:16). Въпреки увереността на св. Петър, че само Иисус има „думи за вечен живот“ (Йоан 6:68) и изповедта му, че Той е „Христос, Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16), това поведение на Петър, че той винаги е прав, се проявява най-вече, когато в края на Тайната вечеря Иисус казва на учениците Си горепосочените думи от Мат. 26:31-35. Така св. Петър изповядва пред всички Месията – Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус му казва: „блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Мат. 16:17-19). „Нека отбележим, казва архимандрит Методий, че „ключовете на царството небесно и властта да връзва и развързва засега са му само обещани, но още не му са дадени, защото това ще стане едва в първия ден на Възкресението Христово, вечерта, когато тая власт ще бъде дадена едновременно на всички апостоли“ (срв. Жерев, Архим. Методий, Пос. съч., с. 9). При това тази власт предварително е била обещана не само на Петър, но и на останалите апостоли, защото малко по-нататък Спасителят казва: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18-18). Следователно, върховната власт в Църквата, това са всички апостоли, взети заедно, имащи еднаква власт, и никой от тях не е над другите. Същото потвърждават думите на Възкръсналия: „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тем ще се простят; на които задържите, ще се задържат (Йоан 20:21-23). Промяна се случва и със св. ап. Петър, след като се отрича от Христос, Който е предаден и воден на Кръстна смърт. По свидетелството на св. Лука: „тогава Господ, като се обърна, погледна Петра, и Петър си спомни думите на Господа, както му бе казал: преди още петел да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене. И като излезе вън, горко плака” (Лука 22:61-62). Когато Христос го погледнал, Петър плакал и дълбоко се покаял. Ето свидетелството за първото покаяние – покаянието на св. Петър, апостолът, на когото Христос дава ключовете за Царството Божие и на когото първи повелява да завързва и развързва греховете на човеците. Христовият апостол Петър, поради неговата човешка слабост падна и поради Божията благодат се покая и възвърна своето достойнство. Ето я новозаветната идея за покаянието, чийто връх се явява и притчата за блудния син. Притчата за блудния син е нашият живот пред Бога. Тя доказва слабостта и недостойнството ни, но съща така и великата Божия милост, проявена от Твореца към творението, от бащата към сина.

Промяната на „блудния син“ в личността на св. ап. Павел

Савел, гонителят на Иисус и Неговите ученици, участникът в убийството на св. първомъченик и архидякон Стефан, се претворява и вижда явилия му се Христос в нетварна светлина, за да стане апостол на езичниците и носител на Евангелската благодат. Преди своето духовно претворяване и обръщане Павел чува гласа на Бога: „Савле, Савле! Защо Ме гониш?” (Деян. 9:4). До този момент Павел мислил, че се бори с някаква нова ерес – в името на старозаветния Бог, Когото обаче той не познавал като Личност. Христос, обаче му открил, че Той е Личност, Жива Личност, че Той е Словото Божие, Което се е явило на пророците като безплътно Слово и се е въплътило, заради спасението на човеците, и че Той е Глава на Църквата. Така подобно на блудния син, св. ап. Павел се възвърнал към Истинския Бог, към Бащата на неговите бащи. Савел се обърнал и станал Павел – апостолът на духовната промяна, на всички на които Бог открил истината за Себе Си. Покаянието на блудния син в притчата е станало не под тежестта на чувствата, разсъдъка или човешките състояния и стремежи, а от спомена за любовта към неговия баща и бащиния дом (срв. Жерев, Архим. Методий. Светите Първовърховни апостоли Петър и Павел като главни строители на Христовата Църква, Духовна култура, 1983, кн. 6). „А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува” (Лука 15:17-20). Така е и в библейското време и в съвремието, откриването на истината за Истинския Бог е израз на лично претворяване с благодатта на Вечно Съществуващия, така както бе претворен св. ап. Павел.

Евхаристийното покаяние

Разрешаването на греховете и отпускането от тяхното задържане се извършва в опростителната молитва, не само като един юридически акт, а и като залог за единение с Църквата и примирение с Христос. Това разбиране остава и до днес, което се вижда добре в текста: „…примири го (я) и съедини със светата Си Църква в Христа Иисуса, нашия Господ…”, като доказателство „като тайнството на Църквата, като акт, чрез който, според думите от Василиевата литургия, „всички, които се причащаваме от единия хляб и чаша, се съединяваме един с друг за общуване с единия Дух Свети” (A. Schmemann, „Some Reflections on Confession”, St. Vladimir’s Seminary Quarterly, 5:3 (1961), p. 38-44). https://www.pravoslavie.bg/%D0%9F%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D1%81/%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5/).

Защото: Досто́йно и пра́ведно есть покланя́тися Отцу́ и Сы́ну, и Свято́му Ду́ху,  Тро́ице единосу́щней и неразде́льней“ (Срв. Служебник, Синодално издателство, 1954, с. 89).

В Изповедта се изисква абсолютно разпознаване на човешката личност като съработник на Бога, както от страна на свещенослужителя – като посредник, така и от страна на изповядващия се – като участник в тайнството. Поради това е необходимо да се потърси възможно най-прекият път към началото, към Твореца. Творецът твори по благодат, а човекът съ-твори с помоща на тази благодат. Архетипното начало се търси в Бога – началото на всичко. Когато споменава за архетип св. Ириней Лионски подчертава: „Създателят на света не придава форма на тези неща непосредствено от себе си, а ги копира от архетипове, които са извън него” (срв. Adversus omnes haereses, 2, 6, p. 126; Цит по Юнг, К. Г. Архетиповете и колективното несъзнавано”. Плевен, 1999, с. 12). В своя трактат „Против ересите” свети Ириней подчертава възвръщането към Бога – началото, чрез изповедта и покаянието: „Онези от тях, които са се върнали в Божията църква – нещо, което често се случва, са признали, също и в изповед…” (Adversus omnes haereses, 13, 5). И в древната Църква възвръщането към архетипа – към Бога – е тайнствен процес на духовно обръщане и претворяване – една духовна промяна и обновление. Духовната метаноя има значение на съжаление, разкаяние, промяна на ума, промяна на мисленето, преосмисляне, епитимия, покаяние, преобразяване, и във всички тези нравствени и етични категории, преобразяването на човека се извършва чрез Сина Божи в Неговото Име. Синът, Словото Божие със Своето въчовечаване издига човека до предишната му слава и го възнася и още по-нагоре. Тъй като Сам е безгрешен, Той възприе смъртната и страстна човешка природа и я обòжи. В делото на Божието въчовечаване се проявява Божията любов към човешкия род. Божието човеколюбие се проявява лично при всеки, когото Той призовава да влезе в новия живот и да се обърне от мрака на неведението към евангелската светлина, от падението и смъртта към възкресението и живота. Тук не става въпрос за етично обръщане, а за онтологично завръщане в рая, при Бога – връщане към архетипа. Така както блудният син се завърнал при Своя Отец, просещ от Него прошка и живот. Това обръщане се извършва не чрез размисли за благочестието, а чрез откровението на Самия Бог, по Неговата воля и допускане, по Неговата велика милост и спасителен промисъл. Великите Христови свидетели и последователи, апостолите и учениците Господни доказват своята духовна и житейска промяна с жертвената си евхаристийна благодарност, като отобраз на Господнята евхаристия.

Тайната вечеря – вечерята на прошката

Не случайно в евангелския текст, в притчата за блудния син, след покаянието на сина пред неговия баща: „Татко, съгреших против небето и пред тебе! Не съм вече достоен да се нарека твой син”, показва изповедта на отпадналия от бащино общение, а бащата, поради естествената негова любов, го възнаграждава и дава жертва в негова чест (срв. Лука 15: 11-32). Тази жертва е не просто символ родителската жертвоготовност, но и образ на Жертвата на Сина Божий пред Неговия Отец, жертвата на Твореца към творението: „Защото Бог толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен” (Йоан 3:16). Жертва, която, както свидетелства и евангелският текст, се извършва с благодарствена трапеза – Божият олтар, е подобно на евхаристийната хвалебствена и безкръвна жертва, в която всеки християнин може да участва, след като се е преобразил по думите на Евангелието „мъртъв беше и оживя, загубен беше и се намери“ (Лука 15:24). Всичко започва от момента на учредяването на Тайната вечеря на Господ с Неговите апостоли. Това се засвидетелства в богослужебното последование на Евхаристията на Църквата. Служебник (установителни слова) над хляба: „Приими́те, яди́те, сие́ есть Те́ло Мое́, е́же за вы ломи́мое во оставле́ние грехо́в“, над чашата: Пи́йте от нея́ вси, сия́ есть Кровь Моя́ Но́ваго Заве́та, я́же за вы и за мно́гия излива́емая, во оставле́ние грехо́в. Учредителните (установителни) евхаристийни слова са важна част от канона на Евхаристията. Те се съдържат почти във всички древни литургии. Липсват напълно само в краткия литургиен чин на „Дидахи“ (Учението на дванадесетте апостоли), непълно в „Завета на нашия Господ Иисус Христос“; липсват и в несторианската литургия, приписвана на апостолите Марий и Таддей (Адей). Текстът на учредителните слова в двете византийски литургии не съв­пада напълно с тоя от новозаветните свещени книги (Мат. 26:26-28; Марк. 14:22-24; Лук. 22:19-20; 1 Кор. 11:24-25), а представлява по-пълен техен вариант. Те почти напълно съвпадат с текста, даден в литургията на св. ап. Яков и по всяка вероятност те са най-древ­ният, първоначалният текст на Йерусалимската църква. Новозаветните книги, които пре­дават в писмена форма Учредителните евхаристийни слова на Господ на последната Негова вечеря, както се знае, са се появили по-късно, когато в Йерусалимската църква вече се била установила местна литургическа традиция, която може би е запазила словата Му в техния първоначален и по-пълен вид (срв. Макариополски, еп. Николай. Светата евхаристийна жертва, Изяснение на православната литургия, Синодално издателство, София 1968, с. 168). „Учредителните евхаристийни слова имат пряк, а не преносен смисъл“, казва Макариополски епископ Николай: „те изразяват пълна съществена еднаквост между хляба и Тялото, както и между виното и Кръвта Христови“ (пак там, с. 168). „Когато Господ Иисус подавал на светите Си ученици и апо­столи хляба и виното и казал: „Това е Моето Тяло“ и „Това е Моята Кръв“, хлябът и виното действително вече са били Тяло и Кръв Христови“ (пак там). Силата на тези думи е в това, че те са изречени лично от Господ по време на вечерята Му с апостолите, когато се извършва и актът на утвърждаването на апостолското събрание – личната апостолска Петдесетница. Утвърждаването става чрез приемането на истинското Тяло и Кръв на Господ Иисус Христос. По време на Тайната вечеря се разкрива достойнството на апостолите и тяхната спасителна мисия, които, от една страна, отдават живота си за Христос и в Негово име основават Църквата, и от друга – се вижда недостойнството на онзи, който ще извърши делото на предателството и ще се предаде на смърт. Всичко се извършва пред очите на апостолите в момента, „когато бяха седнали на трапезата и ядяха” (Марк. 14:18) заедно със своя Учител. Това е вечерята на Иисус Христос – Спасител на света, с Неговите синове – апостолите. По този пример и ние сега, като верни синове, се приобщаваме и ставаме участници в Божествената трапеза, приготвена от Богочовека. Той участва с апостолите на Своята велика и нова пасхална вечеря. Тази вечеря се извършва реално и мистично в Евхаристията. От кръвна и благодарствена от Сина към Отца, тя става безкръвна и благодарствена от нас верните към Отца, където по благодатта на Светия Дух ние присъстваме, освещаваме се и се причастяваме със сакраменталното Тяло на Сина. „И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си” (Мат. 26:29). Така Иисус Христос, като Богочовек антиципира онова, което ще се случи след три дни с Него – разпятие, смърт и възкресение, а ние постоянно възпоменаваме тези събития в евхаристийнното последование. По този начин Господ ИисусАгнецът Божий, Който взема върху си греха на света (Йоан 1:29), по тайнствено-мистичен начин предзнаменувал Своята изкупителна смърт, която исторически и фактически щяла да се извърши…” (Макариополски, еп. Николай. Евхаристийната епиклеза като богословска проблема. С., 1965, с. 8-9). Това сакраментално действие е станало, както по силата на благословението (освещението), което Христос направил над хляба и виното (Мат. 26:26), така и по силата на Неговото творческо Божествено слово, понеже „Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви“ (Пс. 32:9), показано и в Анафората на св. Василий Велики (Срв. Макариополски, епископ Николай. Пос. съч.). Установителните слова на Тайната вечеря са имали както тайноизвършително, така и изповедно зна­чение, т. е. чрез тях Христос не само означил хляба и виното като Свои Тяло и Кръв, но и изпитал своите ученици. Може да се определи, че на Тайната вечеря се осъществява пълното посвещаване на апостолите в тайната на Христовото тайнство – Евхаристията. Богочовекът извършил акта на претворяване пред апостолите. Иисус Христос изпросил благословението на Отца, благодатта на Светия Дух претворила хляба в Честното Тяло и виното в Честната Кръв Христови. В този процес участвали и св. апостоли като свидетели и изповедници на това, което са видели, и в което повярвали. Поради този факт участието в евхаристийната жертва е участие в Господнята трапеза – в процеса на претворяване, освещаване и изповедание, извършващо се постоянно в динамиката на Петдесетницата. Участието на верните християни в тази Тайна вечеря е изповедание за вярата, за синовството и за верността към Христос, както свидетелства предпричастната молитва:  На Твоята тайна вечеря за участник ме приеми днес, Сине Божий. Защото няма да издам на враговете Ти тайната, нито целувка ще Ти дам като Юда, но като разбойника Ти изповядам: Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в Царството Си“. Този текст свидетелства за изповедния елемент в момента на учредяването на тайнството Евхаристия. Въпросът за изповядването на вярата и на собственото недостойнство е свързан със спасението и на апостолите, които заедно участвали на трапезата с техния Учител Иисус Христос, но този текст има и есхатологична идея, дълбоко залегнала в сърцето на Спасителя.

Цялата сирийска литература – библейската, патристичната, литургичната, показва матрицата и основните производни на семитските термини, която изглежда така: на гръцки: eujcaristei’n – eujcaristiva (благодаря – благодарение) на сирийски: yadà – tawdìta (благославям, хваля, служа – служение) на еврейски: jadàh – todàh (изповядвам – изповед). Тези термини са смислово обединени от смисъла на юдейската молитва beraka, на гръцки eujlogei’n  (благослови). Виждаме, че тези термини взаимно се допълват и стават синоними на най-свещения акт, който се извършва в Църквата и към който ни подготвя евхаристийният текст. Те определят характера на нашата евхаристийна молитва и се откриват подробно в Установителните слова, когато Христос,  „в нощта, когато предаваше Себе Си за живота на света, взе хляба и чашата в пречистите Свои ръце и като въздигна и показа на Отца благодари, благослови, освети, преломи (eujcaristhvsa“, eujloghvsa“, aJgiavsa“, klavsa“). (Служебник. Синодално издателство, София, 1957, с. 133). Както се вижда в много от писмените извори на литургиите на св. ап. Яков брат Господен, на Апостолските постановления, на св. ап. Марк, на св. Василий Велики и на св. Йоан Златоуст, глаголите eujloghvsa“ и eujcaristivsa“ имат осветително-сакраментален характер и се допълват от думите aJgiavsa“ и metabalwn tw’ Pneuvmati sou AJgivw/ (претвори чрез Светия Твой Дух) (срв. Макариополски, еп. Николай. Евхаристийната епиклеза…, с. 8). Старозаветните корени на горепосочените думи ни връщат към древната практика за изповядване на греховете на всички онези, които пристъпват към Бога. Изповед, на базата на която, след покаяние, според старозаветните схващания, можеш вече да общуваш и принесеш своята жертва пред олтара на Всевишния, а според новозаветните заповеди ти вече си готов да участваш сам в принасянето и от изповядващ се имаш възможност да благодариш на Бога лично, като лично Го приемеш в себе си. Ето защо литургическите термини  yadàh, eujcaristei’n, gratias agere, благодарение, изградени в спасителната динамика на библейското време имат едно и също значение и запазват своята сакраментална динамика, но трудно могат да бъдат преведени буквално на нашия съвременен език. Това значение е пропито от вярата на молещия се и призоваващ Бога древен християнин, който в ситуацията на търсещ Бога със свидетелството на живота си е заставал пред Всевишния и е разкривал от дълбините на сърцето си вярата в Единосъщната, Животворяща и Неразделна Троица, вяра която ражда изповедание, благодарение, благословение и славословие на Църквата.

Тази идея минава през призмата на обичайния религиозен култов момент на юдейската вечеря, но се претворява в една нова вечеря – нова Пасхална трапеза, на която не просто  се извършва традиционната вечеря, но се започва нов живот в Жертвания и Възкръснал Агнец, антиципиран в Установителните слова. В своето изследване на Евхаристията, като един от най-големите литургисти на българското богословие, на основание и на изследванията на редица богослови от неговото време, еп. Николай Макариополски определя, както времето за установяването на светата евхаристийна жертва, така и характера на последната и прощална, тайна вечеря на Господ с апостолите. Така еп. Николай споделя: „Сам Христос пожелава: „От сърце пожелах да ям с вас тая пасха“ (Лук. 22:15). В навечерието на Своята изкупителна смърт (1 Кор. 11:23) Господ Иисус устроил последна вечеря заедно с учениците Си. Тази вечеря е била особено желана от Христос (Лука 22:15), не само за това, че тя щяла да бъде последна и прощална – изповедна, но и защото Той имал намерения да извърши на нея нещо особено, което завинаги трябвало да остане след възнесението Му от тоя свят. Като Бог Той е знаел отначало за Своята близка смърт. „Ето възлизаме в Йерусалим, – казал Иисус на учениците Си, – и Син Човечески ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го осъдят на смърт“ (Мат. 20:18). Знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, Той пожелал да даде израз на Своята безкрайна любов към тези, които бе възлюбил (Йоан 13:1). Тази последна вечеря на Господ Иисус с учениците Му е из­вестна под името „Тайна вечеря“. Наречена е така, очевидно, не само защото е уредена тайно, за да не бъде смутена от враговете на Христа, но и защото на нея е било установено тайнството св. Евхаристия (срв. Макариополски, еп. Николай. Евхаристийната епиклеза…, пак там). Но също така Вечерята е наречена и прощална, което ни дава повод да размислим върху опростителния и сакраментален момент, по време на който Иисус Христос очи в очи със своите апостоли, им заповядва изповядване на Неговия живот и дело: „това правете за Мой спомен“ – текст който в последствие е заложен и в канона на Анафората, придружен с думите на Учредяването. Друг важен момент е, че по време на последната, тайна и прощална вечеря Христос освобождава от греховете своите апостоли и им дава силата на благодатта – да извършват тайнството на тайнствата – Евхаристията. това освобождаване от греховете е предшествано от много действия и ритуали, от една страна извършени според юдейския закон и религиозната култова практика, от друга – според закона на любовта, на който биват призовани всички, единствено от него отпада Юда – „а един от вас ще Ме предаде“.

Литургически особености на тайнтвото Изповед и Покаяние

Според някои кодекси опростителната молитва на Изповедта е свързана с името на св. Василий Велики, но според други тя е на св. ап. Яков, брат Господен, без претенция за автентичност и при двамата. Тя вероятно се свързва от древност с молитвослов, който произхожда от Средиземноморска Италия. Тази молитва се е използвала по различно време или след изповедта, или преди нея, както свидетелства Евхологият, издаден от Гоар (J. Goar. Εὺχoλόγιoν sive Rituale Graecorum complectens ritus et ordines Divinae Liturgiae, officiorum, sacramentorum, consecrationum, benedictionum, funerum, orationum, etc. cuilibet personae statui vel tempori congruos, juxta, usum Orientalis Ecclesiae…; editio secunda expurgata et accuratior, Venezia, 1730, Graz, 1960), или от итало-гръцките молитвослови и дори в Славянския требник. Това са първите научни издания на последованиета на тайнството Изповед, които и до наши дни запазват своята актуалност. Венецианските трудове на Гоар са били  използвани при коригиране на славянските богослужебни книги през втората половина на XVII в. За итало-гръцката традиция много в изследвания свидетелства разпространенаната практика в Южна Италия (Калабрия, Сицилия и Пулия), територии, които пазят константинополската студитска (монашеска) и катедрална (песенна) традиция, отразена в множество молитвослови и типици. Изключителен принос в изследванията на тази традиция имат проф. М. Аранц, проф. С. Паренти и Е. Велковска, особено важни за литургическата практика на Изповедта. Ритуалът на изповедта в Евхология G.b. XIII от Grottaferrata (от XIII век) (срв. Parenti, S. Il rito di confessione dell’eucologio G.b. XIII di Grottaferrata (XIII secolo)”, EO, 12, 1995, p. 103-125). В много други евхологии тя е самостоятелна и се изпълнява извън всякакъв литургически ритуал, свързан с тайнството Изповед. В по-голямата част от евхологиите се свидетелства, че тази молитва дава всеобщо (генерално), или основно отпускане, прощаване и освобождаване от греховете на този, който се кае или на цяла група от каещи се. В началото, по класически начин, се забелязват текстове, в които се споменават основни евангелски събития, свързани с покаянието и опрощаването на греховете. В средната част на молитвата се употребяват трите основни опростителни глагола, които, колкото и да е невероятно, откриваме и във въведителната част от средновековните музикални трактати – Codex Laurae 1656, сравнен с Диатаксис на Патриарх Методий, отразени в основни литургически кодекси (срв. Иванов, Дякон И. С. Между ангелите и човеците. Литургическата музикално-химнографска традиция на исихазма. София, с. 212-220). Това са глаголите: av,nej, av,fej, συγχώρησoν (облекчи, разреши, прости греховете). Те се намират в молитвата „Господи, Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, Пастирю и Агънче, Който вземаш върху Си греха на света… Сам Ти, Владико, облекчи, разреши, прости греховете, беззаконията и прегрешенията, извършени волно и неволно, съзнателно и несъзнателно…“ (Требник, Синодално издателство, София, 2002). Те се намират и в края на Анафората от литургията на св. ап. Яков, което свързва молитвата за опрощаване на греховете с йерусалимската практика, в частност, или със сирийската литургическа практика, въобще. Тези глаголи се откриват по еднакъв начин в монашеското последование на „Изобразителните”, извършвано през IX век и свързано с частното причастяване на еремитите, както свидетелстват ръкописите Синайски 863 и Ватикански 1964. Тази формула се намира и в някои молитвослови от Средиземноморска Италия, в същата литургия на св. ап.  Яков, след произнасянето на думите „Светинята е за святите” в една молитва, която свещеникът казва тайно преди да приеме Причастието, както свидетелстват Порфириев евхологий 27v. В Евангелието и в други Новозаветни книги, както свидетелства в своите проучвания Михаил Аранц (Срв. Аrranz. М. La Penitenza bizantina: introduzione e bibliografia. Roma, PIO, 1999, p. 36), основният глагол за опрощаване на греховете, който се използва и в Господнята молитва е: av,fej (av,fesij от avfi,hmi – остави, оставление, освободи). Глаголът av,nej (av,nesij от avni,hmi) не се намира в евангелския текст, но се среща четири пъти в Деяния апостолски и Посланията с по-общ смисъл на вътрешно спокойствие, но не прощаване на греховете. Този глагол не винаги съществува в молитвите на покаянието. Третият глагол συγχώρησoν (sugcw,re,w( sugcw,rhsij – прости, прощение) липсва в новозаветните текстове. Според литургическото тълкувание на Аранц първите два глагола имат характер на призоваване и на Божията милост, а чрез третия сякаш се изпросва от Бога едно тотално оправдание и опрощение на греховете. Тези три гръцки глаголи av,nej, av,fej, συγχώρησoν кореспондират на еврейските – slahh, mhhal, kapper. Първите два еврейски глагола са почти синоними, те се намират в всекидневното богослужение на юдеите в серията от „Осемнадесет благословения” или молитвата Tefillah, произнасяна три пъти в деня. Третият еврейски глагол kapper, заедно с другите два, се казва само един път на годината, според юдейската богослужебна практика в деня на изкуплението или Kippur (със същия корен като kapper), който се употребява във втората част Attah yodea на общата изповед ou Viddui, повтаряна по няколко пъти на деня. Смисълът е да изтрие греховете. В очите на евреите в този ден се изпросва от Бога пълна и сигурна прошка.

Известно е, че и в литургическата практика на коптите съществува една молитва на всеобщо опрощение „Absolutio ad Patrem” (Срв. Б. Чифлянов. Литургика, с. 286-289), която се казва от служещия и от християните преди да пристъпят към причастяване. Както стана ясно глаголи „ослаби, остави, прости”, се откриват в текстовете на Якововата анафора, както и в голяма част от сирийските евхаристийни канони, разпространени чрез монашеската практика и Типикона от X век за изповядване и „причастие на отшелниците“ (Срв. Ms. Sinai 863, pubblicato da J. Mateos in Studi e testi 233, Vaticano 1964. In M. Arranz, пак там,  p. 36).

Изповедта и покаянието като психо-соматично преобразяване – изцеления и духовни терапии на Църквата

За терапевтичния характер на тайнството Изповед и покаяние има достатъчно много свидетелствата от текстовете на Свещеното Писание. Те са категорични и основни за учредяването и литургическата практика на това тайнство. Традицията на Църквата в борбата срещу злите сили и терапевтичните методи за обръщане и преобразяване на човека, е изявена в свидетелствата на духовната изцелителна практика, която е един от най-сложните проблеми в изследванията на литургическото богословие. Духовната терапия е процесът на преминаване и претворяване от болест към здраве, от смърт към живот. Тя е проява на чудо на основание на вяра, в контекста на християнското учение и изповед, според указанията на светите тайнства и обреди. Друг проблем, също толкова важен в контекста на изследване на тайнството Изповед и покаяние и обръщането – претворяването на грешника – е, както литургическата, така и психо-соматичната практика на Изповедта и покаянието, но не на последно място и юридическата и дисциплинарна практика. Интерес представлявала традицията на практикуване на изповедта в съвременния живот на православните християни, която под влияние на различни течения, стига до две дори противоположни, но неправославни направления: едното е латинско, а другото – протестантско (Срв. Озолин, прот. Н. „Таинство покаяния: три симптома глубокого кризиса” – В: Киевское религиозно-философское общество, „Церковь и секуляризм: христианизация и секуляризм (к 1700-летию Миланского эдикта), Киев, 22-23.09.2013). Това са преди всичко юридически подходи. Каещият се изброява определен брой нарушения на десетте Божии заповеди, или на някои канони, и очаква, като логичен завършек на своето изброяване, незабавно прощаване на греховете под формата на прочитане на кратка разрешителна молитва, в някои случаи завършваща с акта на разкъсването на листа, на който са написани греховете, като символ и реално действие на „скъсване и отвързване на греха“. В повечето съвременни случаи изповедта се провежда над всички желаещи пристъпят към причастие, като свещенослужителят призовава за мислено изповядване на греховете, докато той чете общата опростителна (разрешителна) молитва. В тези случаи изповедникът има само функцията на свидетел, но не и на терапевт и лекар на душите. Тази практика е недостатъчна за духовното изцеление на вярващите и не е засвидетелствана в древните кодекси и практики. Защото, още от древност, според свидетелствата на литургическите кодекси и богослужебната византийска традиция на Църквата, при антропологическо изследване на проблемите свързани със заболяванията и необходимостта от тяхното изцеление, както свидетелства Константинополският евхологий, може формално да бъдат разделени на три групи: терапия на духа, за покайващите се и за починалите (Терапия за душата след смъртта – молитви за починалите: Arranz, А. Le preghiere per i defunti nella tradizione bizantina (I sacramenti della restaurazione dell’antico Eucologio costantinopolitano: II – 6). OCP-63, 1997); терапия на душата (Терапия на душата: Arranz, А. Preghiere parapenitenziali di di purificazione e di liberazione nella tradizione bizantina (I sacramenti della restaurazione dell’antico Eucologio costantinopolitano: II – 4). OCP-61, 1995, с. 425-476.), за подтиснатите, депресивните и обладаните; терапия на тялото (Терапия на тялото: Le preghiere degli infermi nella tradizione bizantina (I sacramenti della restaurazione dell’antico Eucologio costantinopolitano: II – 5). OCP-62, 1996, с. 295-351), болни и безсилни (Arranz, А. Penitenza bizantina…, с. 10-13). Участието в тайнството на Изповедта и в тайнството Евхаристия е много сложен процес, при който чрез вяра, покаяние и изповед ние християните ще се върнем при Отца, откъдето сме отпаднали, ще се укрепим в бъдещия век. От болни и слаби ще станем здрави и силни, от паднали ще се въздигнем, от грешни – ще се осветим, защото всеки от нас може да намери своя път към Бога, като към истински Баща, и да поиска прошка от Него, за да намери живот в Неговия дом, така както блудния син.

Автор: Доц. д-р дякон Иван Иванов (Кюмурджийски)

За Ангел Карадаков

Виж още

Откровението на стареца Севастиян

 Когато Бог призове някого към тайнството на свещенството, първо го изпитва по най-суров начин, привежда ...