Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В един от своите мини-разговори за историята на Aнгликанската църква проф.Рон Дарт говори за Еразъм и за светите отци.
В този разговор проф. Дарт разказва за кореспонденцията между блаж. Августин и Йероним, преводачът на „Вулгата“ (латинският превод на Библията, използван от Западното християнство за почти 1500 години).
В тази кореспонденция блаж. Августин пита Йероним как да преведе конкретен пасаж от писмо на св. ап. Павел. Йероним отговаря, като цитира няколко различни свти отци, казвайки, че това казва един, че някой друг казва друго и трето казва друг. Августин пише отново: „Но какво казва Библията?“ Йероним отговаря, че причината, поради която четем светите отци е, че Библията на места не е ясна. Много пасажи могат и са били четени по един начин от един свети отец и по друг начин от друг свети отец.
Когато бях млад протестант ми казваха, че Библията е Божият наръчник. Това е водачът на християнския живот. Разбира се, това е вярно, но проблемът е в това, което според нас е значението на наръчник. Ако мислим, че Библията е наръчник като готварска книгa на Бети Крокър, тогава не можем да помогнем при изкривяването и неяснотата на онова, което Библията казва, за да отговори на нашите очаквания и като глупаци да не можем да оборим тези, които изкривяват Библията по различен начин, за да отговори на техните очаквания. И това почти беше моето протестантско кредо. Хората четат Библията и получават нещо от нея, което е различно от това, което получава съседът им и в крайна сметка осъждат ближния си, защото различно прочита някои библейски пасажи. Това идва от хилядите различни протестантски деноминации.
Но какво, ако разберем „пътеводителят“ по различен начин? Какво би станало, ако Библията е ръководство, като дневника за онези които я следват, тя може да се приема като ръководство за онези, които я следват. Такъв дневник със сигурност би бил ценно ръководство за онези, които планират да следват пионерът, въпреки че дневникът не е написан като ръководство. А е написана като дневник. И разбира се писмата, написани от други пионери, също биха били полезни, за да помагат на тези, които ги следват. Но пак, толкова полезни, колкото тези писма са написани, не биха могли да бъдат като ръководство, те не са написани като наръчник, а като писма до конкретни хора по конкретни въпроси в определено време. А какво да кажем, ако добавим към този пътеводител поезия, исторически записи, песни, записи на страшни предупреждения за исторически събития, които сега са отминали и други писания – всичко това е написано за период от 1500 години на три езика. Разбира се, всичко това би било полезно, но не би било лесно да се интерпретира, разбере и приложи.
И да, дори със Св. Дух, Който диша през страниците на такъв пътеводител, все още не би било лесно да се интерпретира, разбере и приложи. Всичко, което трябва да направим, е да разгледаме доказателствата. Светите хора, които са прекарали по-голямата част от живота си в четене и изучаване на Библията не са съгласни за всичко по между си.
И аз мисля, че това беше сведението на Йероним.
Искаме толкова много да имаме нещо здраво, за да основаваме нашите силогизми на него. Искаме да премахнем мистерията от нашите основи, за да можем да разчитаме в тях нашите спекулации, на нашите логически екстраполиции на първопричините. Много ни се иска философите да бъдат теолози. Философията екстраполира от твърди доказателства, теологията (в източноправославния смисъл) има знание, знание от Божия опит. Много малко може да се докаже, но много се знае. И много се грeши.
Мисля, че това може да е това, което притеснява блаж. Августин в отговора на Йероним. Йероним признава различното разбиране на теологията. Св. Йероним можеше да бъде в мир с трима свети отци, всеки от които интерпретирал един пасаж по различен начин; може би блаж. Августин не може. И може би всички ние (особено на Запад) се борим понякога с безпорядъка на православната християнска теология. Искаме да знаем отговора, сякаш отговорът е изявление, а не Лице. Искаме да знаем правилната позиция по дадена материя, въпрос, който може би дори и светите отци са виждали различно. Искаме да знаем кои са правите.
Но Христос е единственият безгрешен. Нашата праведност и правота са в Самият Христос – не в коректността срещу някой друг. Православната църква набляга на правилната вяра. Но истинската догма, която Православната църква изисква от нас е правилно да вярваме, не е много голяма – всичко това се намира в Никейския символ. И е толкова важно, колкото да вярваме в правилните доктрини е това, в което Православната църква ни учи – че на Страйния съдп пред Бога никой няма да бъде само за това, което е направил, но и в какво не е вярвал. В крайна сметка това, което ще има значение, е как сме обичали, как сме се грижили за “ едного от тия най-малките“ и как това, в което сме вярвали ни е помогнало да влезем в Тайната на живота във Въплътилия се Бог.
Пророците от Стария Завет предупредиха Божия народ в миналото, че правилното вярване е важно, но не е достатъчно. Всъщност дори тези, които нямат правилна вяра – нививитите, моавците, самаританите и други – намериха спасение от чрез покаяние и вяра в Бога. Колко лесно можем да забравим това на което ни учи Иисус: Съдът не се основава на това, в което вярваме, а на Този, в когото вярваме.
Може би затова Бог е позволил православната теология да бъде толкова объркана: да ни напомня, че преображението идва чрез общуване с Бога, любов към съседа и смирение (познание за себе си), а не чрез правотата ни.
Отец Майкъл Гилис
Източник: http://www.pravmir.com/
