Начало / Uncategorized / Изкуството да бъдем вярващи и да живеем в този свят

Изкуството да бъдем вярващи и да живеем в този свят

През 70 г. на 20 век йероманах Серафим Роуз написа в Калифорния есе със заинтригуващото заглавие: “Животът днес е станал ненормален”!

То е отражение, но и диагноза за състоянието на нещата преди повече от 40 г. в една различна и отминала действителност, която е отдалечена от нас от дистанцията на пространството и времето. Тази творба породи много коментари с острия си и критически подход и разрез на проблемите в сблъсъка на духовното с недуховното, небесното и земното, близкото и далечното. Но най-важното е, че постави болезнени въпроси и ги зададе по начин, който провокира различни анонси за едно бъдещо разглеждане.        

Сега в тази още по-динамична обстановка, ние вярващите и изповядващи чистото учение на Православието си задаваме още по–трезво и актуално въпроса, дали е възможно да се спасим в този 20 век и как това да стане така, че да не изгубим нашата общочовешка нормалност?        

Светите отци ни оставиха завет не само да носим тази особена източна мистичност и дълбоко вкоренено разбиране, че не сме от този свят, но и изискването да се опитваме да бъдем винаги витални и топли, обърнати към болките на хората и да протягаме ръце към този свят. Да се потопим в него без да бъдем негови, да изповядваме посланието на една по-висша реалност, без да гледаме на ежедневното битие с маските на гробари. Православният човек не само, че няма право да се обръща с гняв назад, отричайки всеки свой предишен период, но и следва да бъде такъв и в настоящия настръхнал отрязък от времето и пространството, в което е изпратен от Господ Бог.

Да се опита да остане чист в калта, в която е потопен, да се превърне в светилник в мрака, да намери балсам сред болката и утеха в цялата безутешност на този свят. 

Мнозина си мислят, че тази задача е непосилна и почти невъзможна за дълбоко отдадения на вярата човек, тъй като етичните изисквания на християнството са прекалено висока летва за потъналия в консумативност и компромиси съвременен човек, изтъкан от комплекси и амбиции в това галопиращо време. Учението на Христос носи в себе си драмата на сблъсъка със света вече две хиляди години и така ще бъде до повторното идване на Спасителя в плът. В нея са разгърнати неизброим брой житейски съдби на Неговите последователи, чиито пример осветяват църковната история. Християните водят борба на два фронта – вътрешен и външен, опитвайки се да се превърнат в икони Божии, в нестихващата война със страсти и демони! А Църквата Христова е бликащата Витезда, която изцерява и облекчава горчивата участ на всички, които се стремят към живителните и струи!        

Но ние сме длъжни да разгледаме този въпрос по-аналитично и задълбочено, за да помогнем сами на себе си във великата, но и дълбоко лична бран за спасение на нашата душа. Да бъдеш православен християнин и едновременно с това нормален човек е възможно единствено ако се вгледаме в неувяхващия пример на Нашия Спасител Иисус Христос. Той е бил адекватен и пластичен във всяка битийна ситуация, като същевременно утвърждава чудото на живота и посочва правилния подход към преодоляване на предизвикателствата в него. Светото Му служение е синтез на мистичното и практичното, пропито от пълнотата на Богочовешкото Му присъствие. Постъпките Му са били благородни, но и нежни, твърди но и снизходителни…                                                       

Наистина ние, наследниците на прогонените от рая и повредени до болка от първородния грях, нямаме Неговата комплексност и пълнота, но взирайки се в живия Му пример можем да почерпим достатъчно сили, за да преодолеем тази особена непълнота и недъг в нашето поведение.        

Много често ние вярващите и по-специално правосланите с право сме упреквани, че не сме адекватни към времето и конкретната обстановка. Критикуват ни, че не ставаме за нищо, а живеем в наш особен полумистичен свят и стоим настрани от неговите проблеми някак си статични и застинали. Ние трябва да бъдем откровени пред Небето и себе си и да признаем, че тази критика много често е основателна. Длъжни сме да потърсим грешките си в нас, а не както обикновенно да се затворим в нашия неразбран свят и да осъдим околните с аргумента, че са хора от света и не желаят да разберат нашия християнски избор в живота. Всеки човек е икона Божия и Негово чедо и следва мнението му да бъде зачетено и анализирано внимателно без априорно да бъде отхвърлено, само защото не съответва на нашето.                                                 

Практиката, която е велик учител, често показва, че православният християнин не подхожда достатъчнно отговорно към конкретните житейски ситуации, не само в личния си живот, но особено в обществен план. Там, където се труди и е потопен в общуването с много категории хора, изповядващи съвсем различни възгледи. Изразено ясно – на него не може да се разчита. В Евангелието от Матея, Нашият Спасител заявява ясно и недвусмислено:  

Думата Ви да бъде – да, да и не, не, а каквото е повече от това е от лукавия!/5:37/.       

Но нека бъдем искрени – колко от нас спазват това? Колко се опитват да бъдат такива? Твърде често сме потопени в един особен свят от малодушие, нерешителност, липса на инициативност и откровенна незаинтересованост към нещата около нас. Използваме оправданието, че сме грешни и недостойни и не разбираме духа на този свят, и по този начин се опитваме да прикрием нашето нехайство и откровено желание да се трудим. Спасителят ни завеща да бъдем светлина за света, а не смес от някакъв полумрак и мъгла за невярващите.

Ние сме призовани да бъдем образец за тях, защото сме поели светия дълг да бъдем вестители на една по-висша реалност, посланици на Небето в едно царство, в което рядко някой вдига глава към него. Който носи призванието да служи на Бог и хората, трябва да бъде обърнат с лице към тях! Да служи и помага като напряга силите си повече в сравнение с другите хора. Да бъдем точни във всеки конкретен смисъл, както и са отправени думите на Спасителя! Жалко е, че на света ние гледаме с отегчение, което хората не могат да разберат. Подхождаме към нещата с леност, която оставя лошо впечатление, дори и на добронамерените към нас. Те не искат от нас да бъдем съвършени, а просто да вършим онова, което говорим. В нас те очакват да видят не светии, а благородни и одухотворени хора, които са по-близо до Бога, и като такива да умеят да излязат от интересите на собственото си Аз и да помогнат на другите.      

Йеромонах Серафим Роуз твърди в своята творба “Православния светоглед”, че никъде в учението на Православието няма изискване как ние да се държим на работното си място като отлични професионалисти в областта, в коята полагаме труда си. Този въпрос според него остава открит, погълнат от общата и най-важна цел – спасението на нашата душа от примката на този свят. Но когато се вгледаме внимателно в същността на учението, можем да посочим аргументи в друга посока. Още в Стария Завет е казано:

Когато вършите работата си, така я вършете все едно, че на Бог я вършите, а не на хората!

Тази мъдра мисъл е достатъчна, за да спре всякакви излишни разисквания по въпроса! Има ли въобще по-ярко свидетелство за нашия жив дълг към труда като към свято задължение, превърнато в призвание. В нея има толкова пълнота и изчерпателност, чистота и призив към всеотдайност! На практика това означава, че всеки вярващ трябва да приеме конкретната работа, с която се занимава, като малка духовна мисия и да я превърне в свещенодействие и лична жертва пред престола на живия Бог! Ако всеки от нас подхождаше така към практическите си задължения в обществото, щеше да преодолява всички трудности и предизвикателства много по-леко, но и без пряко да иска, щеше да се превърне в добър пример за социалното поведение на другите. Пътят към Царството Божие преминава през задължителната взискателност към себе си във всички възможни аспекти на нашето поведение.   

В едно свое изказване йеромонах Никанор заявява откровено, че една част от християните са толкова шашави, че не могат да сторят нищо съществено и значимо, и остават непригодни за каквато и да е практическа дейност. Неговото свидетелство е особено важно, имайки предвид богатия му практически опит преди да постъпи в редовете на монашеството.            

Доста работодатели, назначили на работа вярващи православни християни, твърде бързо се разочарават от липсата на отговорност, леността и липсата на дисциплина у тях. С горчивина говорят за сериозното разминаване между думите и делата, и недобрия пример, който те дават на останалите работещи.

Затова, колкото заинтригуващо, толкова и укорително звучат думите на протодякон Андрей Кураев, изречени в едно от изданията на Седмицата на православната книга: Първо да станем нормални, а после да бъдем вярващи! От духа на изреченото следва, че първо следва да се опитаме да изградим себе си като личности – адекватни и балансирани във всички аспекти на своето светско поведение, а едва след това да надстроим постигнатото с приложение на практика на християнската етика. Така нашата проповед ще бъде по-красноречива, пълноценна и въздействаща, и най-важното – ще остави добър пример за подражание за всяка вярваща и невярваща душа! 

Автор: свещеник Ясен Шинев, списание „Амвон“ 2016 г.                                                                                                                                                                                     

За Ангел Карадаков

Виж още

279993.p

Бермудите искат да станат стожер на традиционния брак

Само шест месеца след решение на съда за приемане на еднополовите бракове, британската отвъдморска територия ...