Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Проф. Мария Йовчева е преподавател по старобългарска книжнина, химнология и църковнославянски език в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Основната част от научните и изследвания са в областта на старобългарската църковна поезия или химнографията. Обръщаме се към нея, за да ни разкаже за почитта към св. Климент Охридски през вековете и за работата и с произведенията на един от най-видните ни книжовници.
Проф. Йовчева, почитаме св. Климент Охридски на няколко дати. Кога се появяват те в изворите?
Според някои средновековни извори 27 юли е денят на погребението на св. Климент Охридски. В краткото му гръцко житие охридският епископ Димитър Хоматиан (XIII в.) пише, че тялото на св. Климент е погребано на този ден през 6424 г. (т.е. 916) в манастира, в гроб, който сам Климент със собствените си ръце е приготвил от дясната страна на предната част на притвора. Става въпрос за манастира „Св. Пантелеймон“ край Охрид, изграден върху дарена от княз Симеон земя, и посоченият ден съвпада с патронния празник. Затова се смята, че св. Климент умира два или три дена по-рано. На тази юлска дата се намират както най-ранното споменаване на паметта му в календара на Асеманиевото глаголическо евангелие от Х в., така и редица гръцки и старобългарски текстове за св. Климент, например единственият препис на старобългарската служба (написана наскоро след смъртта му от негови ученици) в охридския миней № 122 от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (самият ръкопис е от XV в.).
Втората дата на почитане – 25 ноември, е въведена над век и половина по-късно. Най-вероятно инициатор на промяната е бил Климентовият житиеписец блаж. Теофилакт Охридски. Той избира тази дата, защото на нея се чества небесният покровител на св. Климент Охридски – св. Климент папа Римски, чиито мощи св. Константин-Кирил Философ намира в Херсонес (дн. Севастопол) и по-късно пренася в Рим. Тук е следвана една утвърдена традиция паметта на местни светци да попада на датата на най-известния и силно почитан едноименен деятел на Църквата. Но през цялото Средновековие, а и в ранните печатни гръцки издания, са актуални и двете дати за богослужебната почит на св. Климент Охридски.
Ние отдаваме голяма почит на св. Климент Охридски и Кирило-Методиевите ученици, но какво се случва с неговия най-близък сподвижник Константин Преславски?
Учените неведнъж са търсили причините за странното отсъствие на Константин Преславски сред св. Седмочисленици, като вземат предвид и принадлежността му към най-близките Кирило-Методиеви ученици и високия му църковен сан. Най-логичното обяснение е, че почитта към групата на седмината славянски просветители възниква в югозападните български земи, където работят св. Климент и св. Наум, докато епископ Константин принадлежи към обкръжението на българския владетел Симеон и дейността му е свързана с Преслав. Тук обаче по-големият проблем е, че от Средновековието изобщо няма запазени сведения за почитането на еп. Константин Преславски като светец (липсват житие, споменаване в календари и др.) и затова остава неясно дали той е бил канонизиран. Само ще вметна, че тази историческа несправедливост напоследък е на път да бъде поправена, защото наскоро Светият синод на Българската православна църква взе решение да свика комисия, която да започне процедура за неговата канонизация.
Въпреки че сборният образ на св. Седмочисленици е една от най-забележителните прояви на кирило-методиевските традиции сред южните славяни, историята на почитта им не е съвсем изяснена. Фактите показват, че това е постепенен процес от няколко столетия, а официалното установяване на техния празник става доста по-късно. Нерешени са обаче важни въпроси около началото на тази почит и състава на групата. Има мнения, че реално Седмочислениците са били 8 (заедно със св. Лаврентий, споменат например в Пространното гръцко житие на св. Климент от блаж. Теофилакт), а числото 7 се налага заради своето символично значение. Немалкото средновековни гръцки и славянски текстове (житийни, химнографски и панигирични) са предназначени за паметта на светите солунски братя или на някой от учениците им, но не говорят за такава група. Все пак, според някои учени това е древна по произход почит, която векове е пазена само в живата историческа памет. Според други формирането на групата става към XIII в., защото в Бориловия синодик (1211 г.) има славословие за шестима от тях, но св. Ангеларий по неясни причини е изпуснат. Към средата на същото столетие обаче охридският архиепископ Константин Кавасила в своите химнографски творби възпява само „божествената четворка“ – св. Климент и св. Наум заедно със славянските първоучители. Най-аргументирано изглежда мнението, че събирателният образ на св. Седмочисленици се налага чак през Късното средновековие. Седморката се появява през ХVI–ХVII в. в два паметника: „Сказание за превода на Свещеното писание“ от Хилендарския манастир от ХVI в. (изброени само като седем на брой, а не са назовани Седмочисленици) и в изображение в нартекса на църквата „Св. Богородица“ в Слимничкия манастир на Преспанското езеро от 1612 г. (където фигурите им все още не са в обособена композиция, а са представени фронтално, подобно на останалите прави светци). Разбира се, може да са съществували и други по-ранни свидетелства за вече оформена група, но те да не са запазени.
Официалната канонизация на св. Седмочисленици се свързва с пределите на Охридската архиепископия и конкретно с дейността на архиепископ Йоасаф (1719–1745). Първите богослужебни отбелязвания на общата им памет са в старопечатни гръцки издания именно от това столетие, но показват неустановена дата на техния църковен помен. Например т. нар. Бератска служба е под 26 ноември (изданието е без година, но по косвени данни се приема, че излиза във Венеция през 1720 г.), а службата от йером. Григорий Мосхополит е поместена на 17 юли в Мосхополското издание от 1741 г. В църковнославянските издания литургичната почит към св. Седмочисленици навлиза едва в началото на XIX в. В Пловдив през 1903 г. е публикуван превод на службата на йеромонах Григорий, а в месецослова на издадения в Цариград служебник през 1908 г. за първи път се споменава паметта им.
Вие се занимавате с изворов материал. Как се разпознават многобройните произведения на св. Климент?
Разпознаването на произведенията на св. Климент Охридски е силно дискутиран научен проблем във вековната изследователска традиция върху неговото творчество. Със сигурност се отнасят към перото му единствено химнографските съчинения, които съдържат именен акростих КЛИМ или КЛИМЕНТА. Така днес е очертан един немалък корпус от негови текстове, посветени на славянските първоучители св. Кирил Философ и св. Методий, на някои от великите Господски и Богородични празници, на изтъкнати деятели на Църквата и др. В областта на проповедта обаче на св. Климент се приписват от 89 до 100 слова (поучения, похвални и празнични слова), като във всички случаи тези творби се делят от изследователите на сигурни и предполагаеми. При това се случва едно и също слово да бъде в едната или другата група според различни учени. От тези слова само 26 имат в наслова (макар не във всичките им преписи) името на св. Климент. Но св. Климент се е ползвал с голям авторитет сред средновековните книжовници и затова името стои и в заглавия на слова, които със сигурност не са негови. Разбира се, учените са изработили един комплекс от показатели за разпознаване на риторическите произведения на св. Климент: обща композиция, стилови особености, фразеология, състав на библейските цитати, липса на гръцки паралели и др. Когато се говори за Климентовия стил, например, винаги се изтъква като негов любим похват „светлинната“ образност – концентрацията на думи със значение ʽблясък’, ʽмълния’, ʽсветлина’, ʽслънце’, ʽзаря’. Дори типични за него се смятат две прилагателни имена с такъв смисъл: златозарен и светлозарен. Св. Климент обаче създава своя школа и учениците му следват модела на творбите на своя учител, затова част от тези слова може да са създадени от негови последователи. Най-показателна за ненадежността на подобни доказателства е споменатата вече старобългарска служба за самия св. Климент, която изобилства със „светлинни“ фигури. Затова нейният издател Йордан Иванов пише, че ако не беше служба за него, бихме сметнали творбата за дело на самия книжовник. Звучи обезкуражаващо, но едва ли някога ще бъде уточнен броят на словата, написани лично от св. Климент.
Кой е любимият Ви ръкопис? Разкажете ни някоя интересна история около откриването на ръкописите.
Оцелелите средновековни славянски книги са отломки от една вековна културна и духовна традиция и работата с тях дава голямо удовлетворение. Но някои ръкописи наистина са по-специални. Един от най-проучваните, с много показателна съдба за историята на българското ръкописно наследство, е Драгановият миней (наричан още и Зографски трефологий). Този пергаментен кодекс, прекрасен образец за разцвета на българската книжовна продукция от XIII в., е уникален в много отношения. Названието си получава по името на преписвача – „окаянният“ Драган, който е оставил приписка „Пиши, окаяниче Драгане, защото заради греховете ти твоят Бог те мъчи. Пиши, странниче“. Книжовникът принадлежи най-вероятно към кръга на източнобългарските калиграфи (вероятно, столични търновски, но работили и на Атон). Затова се приема, че ръкописът е създаден в източнобългарско средище или в манастир на Света гора. Изписан е с изящен дребен и окръглен почерк, с елементи на декоративно писмо и гърцизирани букви. Украсата е полихромна, всеки месец започва с красива заставка, изпълнена основно в тератологичен („зверинен“) стил с изображения на херувими, животни и птици. Една екзотична особеност, досега все още необяснена, е номерацията на тетрадите с арменски букви в числово значение. Ръкописът е ценен и за музикалната палеография, тъй като съдържа разнообразни комбинации с тита нотация, а и редки за средновековната българска книжнина примери на изцяло невмирани стихири.
Драгановият миней е много примамлив за изследователите най-вече със своя състав. Българският учен Стефан Кожухаров го определя като пръв опит за създаване на български празничен миней. Ръкописът обединява две традиции: на Първото царство и на новите търновски небесни покровители, чиито мощи са пресени в столицата от Асеневци. Поместени са службата за св. Кирил Философ; службата за св. Методий (един от двата известни преписа с канона на Константин Преславски); службата за Намиране на мощите на св. Климент папа Римски, създадена най-вероятно от Кирило-Методиевите ученици в България; единственият известен пълен препис на старобългарската служба за св. цар Петър. Редом с тях се намират и най-ранните преписи на службите за св. Иван Рилски (с проложно четиво след VI песен, което посочва, че мощите на светеца вече се пазят в Търново), за св. Петка Търновска, за св. Михаил Воин от Потука.
Поради своята уникалност Драгановият миней привлича отрано интереса на ревностни издирвачи на старината и това води до неговото разпокъсване. През средата на XIX в. руският пътешественик Виктор Григорович го намира в Зографския манастир и взима няколко листа за личната си библиотека. След него оттам минава и Порфирий Успенски и прави същото. Интересни за двамата са били службите за славянски светци. След като са публикувани някои от текстовете им, част от тези фрагменти изчезват. Така безвъзвратно са изгубени 6 листа със службите за св. Кирил Философ и св. Методий и 1 лист с част от службата за 30.I., която е комбинирана за две памети: Намирането на мощите на св. Климент Римски и за св. цар Петър. Реално днес кодексът е разделен на три: в Зографския манастир (219 листа), в Руската държавна библиотека в Москва – 2 листа, и в Руската национална библиотека в Санкт-Петербург – 3 листа (и двата фрагмента съдържат части от службата на св. Йоан Рилски, 19.X.). Но такава е съдбата на немалко средновековни български ръкописи, които са разделени дори в четири или повече книгохранилища.
